ДВОЙНАТА РОЛЯ НА ДУХА (МАНАС)
И така, обект на седмото съзнание (манас) не е сетивният свят, а онзи вечен поток на съзнанието, който не е ограничен нито от раждане и смърт, нито от една или друга индивидуална форма на проявление.
Понеже раждането и смъртта са само врати за преминаване от един живот в друг, то протичащият през тях непрекъснат поток на съзнанието съдържа не само проявяващите се на неговата плоскост формации на условията на индивидуалното битие, но и всички други възможности на съзнанието, сумата на всяка опитност на едно безначално „минало”, която е идентична с безграничното „бъдеще”.
Той е „отток” и манифестация на намиращото се във всяко универсално съзнание, което виджнянавадините обозначават като осмо съзнание с името „алая–виджняна” или „съкровищница на съзнанието”. В Ланкаватара-Сутра шестото съзнание (мано-виджняна) се определя като интелектуално съзнание, което преработва резултатите от петте вида съзнание, следващо от сетивата, и оценява до какво води отвращението или желанието, илюзията за предметния свят и съответните й привързаност и дело.
В противовес на това универсалното съзнание се сравнява с океана, върху чиято повърхност се образуват течения, вълни и водовъргежи, но чиито дълбини са неподвижни, чисти и бистри.
„Универсалното съзнание надхвърля всяка индивидуация и всяко ограничение. По своята природа то е чисто, неизменно и лишено от непостоянство и егоизъм, ненакърнено от различия, желания и антипатии.” (Ланкаватара- Сутра)
Посредник между универсалното и индивидуално-интелектуалното съзнание е духовното съзнание (манас), което е причастно и към двете. То представлява стабилизиращият елемент на съзнанието, който поддържа кохерентността на неговите съдържания (като център за доставка), но същевременно предизвиква у непросветлените представа за азовостта. Затова в Махаяна-сампариграха-шастра то се характеризира като „опетнен дух”, чиято природа се състои от това да мисли непрекъснато – докато Ланкаватара – Сутра изтъква неговата продължителна и интуитивна страна, а именно освобождаващото познание.
„Манас (духовното съзнание в неговия интуитивен аспект) е едно със съзнанието алая (или универсалното съзнание) поради своята съпричастност към висшето познание (аря-джняна) и е едно с емпиричното съзнание, което има шест части (сетивата и интелекта), поради това, че вниква в различните видове съзнание. Манас не притежава собствено тяло или белези, по които би могло да бъде различено. Универсалното съзнание е негова причина и опора (аламбана), но заедно с него възниква и представата за едно аз и това, което е свързано с него, към което то е прикрепено и за което размишлява.”
Ако се казва, че манас няма собствено тяло и че той е едно както с универсалното, така и с индивидуално-емпиричното съзнание, то манас може да бъде разбиран само като „пресечната точка” на универсалното и индивидуално – емпиричното съзнание. Това обяснява и двойствения характер на манас, който – макар сам да е без признаци – в посоката от Универсалното към индивидуалното се превръща в съзнание за аз-а и така – в източник за заблуждение, докато в преживяването на обратната посока, т.е. от индивидуалното към Универсалното, се превръща в извор за висше познание (аря-джняна).
Разликата в посоката може да се сравни с начина на гледане на човек, който забелязва разнообразието и пъстротата на една природна картина и се чувства различен от нея (като „аз” и „тук”), и начина на виждане на друг, който забелязва дълбочината на небосвода, освобождаващ го от всичко обективно и от самия него, карайки го да осъзнане само безкрайността на пространството или на „празнотата”. Неговото „аз” ( като позиция) тук вече няма точка за атакуване или доставка.
Манас е онзи елемент от нашето съзнание, който уравновесява емпирично-индивидуалното и универсално-духовното. Той е това, което ни привързва към сетивния свят или ни освобождава от него. Той е „низшата материя” която се превръща чрез магическата чудотворна сила (сидхи) в благороден метал, въгленът, който се превръща в сияен диамант, отровата, която става еликсир на живота.
Но сидхи се състои във вътрешния обрат, в „преместването в най-дълбокото седалище на съзнанието” (както се казва в Ланкаватара-Сутра), в новата ориентация, в новата нагласа, в обръщането от външното, от света на обектите, към вътрешното: към целостта, към всеобхватната универсалност на духа. Това е нова посока на гледане, „посоката на сърцето” (както казва Рилке), навлизане в потока на освобождението. Това е единственото чудо, което Буда признава и в сравнение с което всички други сидхи са залъгалки.
Затова в живота на сидхите непрестанно се оказва, че чудотворната сила, към която те се стремят в началото, губи стойността си в мига, когато бъде открита, защото междувременно се е извършило далеч по-великото чудо на обрата.
Това, заради което пропадаме, е тъкмо онова, чрез което можем отново да се въздигнем. Във всички разкази за сидхите се разкрива тази идея: гуруто винаги превръща слабостта на ученика в извор на сила.
Манас е това, чрез което универсалното съзнание изживява самото себе си и чрез което се спуска в множествеността на обектите, в диференциацията на сетивата и сетивното, от което възниква опитът за материалния свят. Затова онова, което наричаме „ставане”, е по думите на питагорейците „прогресивно ограничаване на Безграничното”. Затова спасението е в обратния процес, а именно прогресивно премахване на ограничението.
В Агана–сутра от Дигха-никая процесът на прогресивно ограничаване на аз-а от неограниченото, сияйно съзнание се описва чрез един дълбоко съдържателен мит. Този мит направо изглежда предшественик на ученията на виджнянавада и също като по-горе цитираните пасажи („винанам анидасанам…”) показва, че възгледите на виджняна-вадините имат корени още в ранния палийски будизъм и представляват логично развитие на съдържащите се в него, но още неясно очертани идеи.
„В миналото” се казва в Агана-сута, „ние сме били създадени от дух, състоящи се от дух същества, хранели сме се с възторг, трептели сме във въздуха, светейки сами, с непреходна красота. Дълго време сме пребивавали така. След като безкрайните времена свършили, от водите се спуснала вкусната земя. Тя имала цвят, мирис и вкус. Ние сме се заловили да я правим на буци и да ги ядем. Ала щом сме хапнали от тях, сме престанали да светим. И щом нашата светлина изчезнала, се появили слънцето и луната, звездите и съзвездията, денят и нощта, седмиците и месеците, сезоните и годините. Ние сме се радвали на вкусната земя, наслаждавали сме й се, яли сме от нея и така сме живели дълго време.”
Когато храната става по- груба, започва материализацията и диференциацията на природата на съществата, а с това и разделянето на половете, сетивното удоволствие и привързаността. „Но когато сред нас се разпространили лоши, разпуснати нрави, вкусната земя изчезнала и след като тя изгубила приятния си вкус, на Земята се появили буйни растения, които имали мирис, цвят и вкус.”
Вследствие на лошите нрави и по-нататъшното огрубяване на природата на съществата изчезнали и тези хранителни растения и другата саморасла растителност, докато накрая растенията се изродили дотолкова, че вече нищо годно за ядене не растяло от самосебе си и хората трябвало да го произвеждат с усилен труд. Така земята била разделена и разграничена на ниви, с което бил отворен пътят на идеята за „аз и мой”, собствено и чуждо, а по този начин се появили притежанието, завистта, жаждата и пълното привързване към материалното.