П О Д Л Е З А ПЛИСКА I

в двата края на подлеза плиска се плиска подлеза Плиска разплискана
мътилка с маркуч мият понякога сутринта е кална покрай акордеона
танго се учи да свири малкото момиче в мръсната си инвалидна
количка благославя просяк безспирно го заобикалят до него блести
лъскавия бутик с лъскавия собственик с лъскавите плочки излъсканата
си територия бащински обхожда гърмят децибелите на музикалния бутик
после пак витрини бутафорен блясък до другия бутик за напитки и цигари

от другата страна сварили да се сбутат няколко масички с гащи цветя
всякакви вестници още вафли бонбони турски блузи блус се засвирва
имитаторът на Бийтълс вече няма играчи на зарове в бодра позиция
изпълнители на народни песни в народни носии в двата края са и
раздаващите листчета за пътуване Рупите Мелник медитерм
мисли за хората майки с колички хванати за ръчички не е възможно
някой да не те бутне разстоянието е общо седемдесет крачки човешки
това му с хубавото на подлеза плиска гласът се разплисква
докато стигнеш до стълбите там можеш да срещнеш понякога
Радой чок селям и се спуска и той и изплува от ъндърграунда

Долния свят хайде оттам в горния свят и обратно
М р а к   с и в   и   к р а с и в   отвсякъде

П О Д Л Е З А ПЛИСКА II

тя застана по средата на подлеза и изкрещя
тя сънува че стои по средата на подлеза и крещи
тя стои по средата на подлеза и мълчи
и
излита и се забива в огромните светещи букви
у л о в е т е  духът на Америка
(дъхът й спира в тревата зад къщата
баща й дишаше с възглавница под гърдите
на масата в кухнята в стаята в родопите
а една помакиня й каза че го сънувала
в една цветна ливада напролет
и е сигурна че е там)

П О Д Л Е З А ПЛИСКА III

полуизмит подлеза разплисква сивите лица
до светналите личица до липсващите лица кал кал кал
и мъгла къртенето на плочките продължава луксозни
сменят ги за трети път бавно разминаване спокойна
стои майка икона дете биберон заобикаляне ето го
китариста момичето с акордеона е почти тинейджърка
дядовците ги няма разминаване на опашките за хляб
стовариха пясък час по скоро трябва да се строи
лъскави витрини блясък ароматни смеси на кафе от далече
инвалидът се появява тича собственикът на бутиците
разтърсва къдрици изплю се бързо в чейнджа нещо става
кучетата през деня в подлеза рядко припарват дядото го
заобикалят докато той все повтаря точен е кантара
точен е кантара

П О Д Л Е З А ПЛИСКА IV

душата на града диша дишането продължава продължава
сега е януари края на януари хиляда деветстотин и деветдесет
и седма година софия българия боже пази българия
боже пази българите от самите тях боже вярваш ли им господи
те вярват ли ти господи

(от подлеза плиска април 96 – януари 97)

НИМА НЕ Е ДОСТАТЪЧНО?

Откъснато небе до сиво-синьо, бяло
Да те заболи от синева.
Да затвориш тези видими простори,
да престанеш да ги назоваваш,
да притихнеш до четката на Бога съвършител
до оранжевото му разпятие…
Нима не е достатъчно,
че щом клепачите притвориш
виждаш всички чудеса,
а разстоянията се стопяват.
И не е нужно да назоваваш
град, улица и номер,
дом, граници, държава…
Минава всичко
като в кратката неделя,
когато ставаш по обяд
и докато очите си изплакнеш
е синя до безкрайност вечер пак…

ЕДНА ТЪЙ СТАРА КОТКА, котарана цяла
играе с мен, гали се около мен
и все е гладна,
но нещо друго има в очите й,
а то с котешка храна не се засища…
Тъй внимателно се вглежда,
може би познава вече всичко,
може би не й е интересно
вечно да я галят, хранят, пускат през прозореца,
може би, кой ги разбира тези котешки очи…
тя няма даже вече глас да измяука
така и в този ден, когато е умряла
или отлетяла след своя глас…
Намира я с отворени очи –
кой ги разбира тези котешки очи?