ПЕСЕН НА ОМАГЬОСАНИТЕ
В косите
на малко ли жени се задушавахме?
Пристанищата пропищяха
от прилива страхотен на смеха ни.
Все върху вино се подхлъзвахме
и лудо галехме краката
на преобърнатите маси.
Но толкова…
Мечтите ни превзеха
запазената територия на чайките.
Пак натоварихме
огромни кораби с моряшка жажда.
Успяхме да дочакаме
най-чисто пълнолуние
и в залива му светъл да се гмурнем.
Но после
опънахме нозе във трюмовете.
Хиляда рогове на изобилието
изсипваха се в наште сънища.
Една земя
с ръце на млади палми ни прегръщаше.
Не забелязахме
заканата на ветровете в мачтите,
жестоката им песен във платната…
Те станаха
разтворени обятия за бурята…
Една звезда
със свойто кърваво пророчество се спускаше…
Коварните вълни на женски гриви
ни бяха потопили преждевременно.
И приливът пиянски ни довършваше.
А дъното ни чакаше
като най-близкото пристанище,
което все пак
значеше земя…
* * *
Закотвени от свойта жажда и своето мълчание
рибарите стояха…
Душите им и рибата
не можеха да идат по-далече
от най-изопнато влакно на въдица…
Безмълвието им
повика бавно моята несигурност…
А ненаситното око на фара ме изрязваше
с внезапността на звездно падане…
Но никой, никой
не ме прие като Венерино подобие.
Те имаха нощта
и своето очакване за улов.
Луната ги издърпваше полека по влакното
на свойта тръпнеща настойчивост
и лунната пътека ги обсебваше
поне до оня миг, във който утрото
пак ще направи видим хоризонта…
* * *
Върху чии ли мъжки рамене ще кацне птицата,
която ще ме отведе до райското дърво…
Объркана съм
като ветровете между есента и зимата,
но с хладнокръвието на последното листо
оставам върху клена…
В душата ми не могат да заглъхнат свирките
на десет селски панаири.
Хиляда дяволи ме бият със опашки
когато
пътеката се раздвои внезапно
и някоя гора повика стъпките ми.
Обичам люлките, които правят
косата ми небесна собственост.
Обичам
мъже, които знаят да ревнуват
със скритата вглъбеност на елени,
които могат да догонват порива ми
дори във най-далечното надбягване
с коне от най-изпитана порода…
Как искам
да се науча
гнездо да правя и от счупените сламчици…
Тогава облаците ще разместят гриви
и светлите криле ще станат истина,
и птицата ще ми покаже нашата гора от непокорност,
където всичките дървета ще са райски…
* * *
Защото не предвидих сушата
защото хвърлях камъни
по всички изворни места…
Сърцето ти ще се пропука
като болната земя на август…
Ще те преследват само
дъждове от слънце…
И облаците като мъртви илюстрации
ще слизат ниско само във мечтите ти
и ще обсебват тъжните ти сънища.
Прие ли вече страшната съдба на камъка –
да се втвърдяваш непрекъснато
и даже малко гущерче
да не намери завет в сянката?
Миражът за водата
ще се съединява със сълзите ти…
Ще трябват нечии ръце,
които да пренасят стомната
от някой чудодеен извор,
ще ти трябва рамо,
което се навежда със великодушие
и струята полита като чудо
към твоята копнееща повърхност..