Суеверни столичани нарекоха юнкерите, завършили софийското Военно училище в годината на Халеевата комета, „Фаталният випуск 1910”. Определението не беше случайно, мнозина от тези момчета – идеалисти и патриоти, загинаха по време на трите съдбоносни за България войни. Немалко бяха и ранените, които останаха инвалиди, осакатени и нещастни за цял живот.

Към този „фатален випуск” принадлежеше и Любомир Лулчев. Останал по чудо жив, той, както и другите български офицери, преживяваше дълбоко и болезнено краха на националната кауза. Но Лулчев беше нещастен и в личния си живот.

Поредица от трагични събития го превърнаха в неудачник, в жертва на едно жестоко време и бездушно общество. Негови съкурсисти, станали свидетели на нерадостната му участ, го нарекоха „страдалеца на випуска”. По-късно други хора му дадоха и други прозвища. Това накара Пол Жантизон, тогава кореспондент на френския „Льо Тан” в София, да възкликне:

„Боже мой, колко много прозвища! Изглежда, че господин Лулчев е най-разностранната, най-противоречивата и най-коментираната личност в София. Къде, за бога, се е родил този феномен?!…”

„Феноменът” бе роден в семейство на съвсем обикновен пощенски чиновник и в обикновеното градче Кнежа през ноември 1886 година. Бил пет-шест годишен, когато паднал от високия орех на съседите. Дядо му, известен ясновидец и лечител, наместил навехнатия крак, промил раните му и като го сложил на коленете си, започнал да го утешава: „Търпи, дядовото, потърпи! Животът тепърва ще ти нанася рани, но ти не се прекършвай!…Ще пораснеш, ще станеш известен. Известен, дядовото!…В дворец като свой ще те приемат и на цар ум ще даваш…”

Под влияние на дядо си малкият Любомир мечтаел да стане лекар и да лекува хората безплатно. След време записва медицина, но се отказал и успешно завършил Военното училище в София.

Такова било времето тогава – време на възрожденски патос, на национален подем и жажда за подвиг. Но това бяха и години на жестокост и крах на младежките мечти. Една след друга избухнаха Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Лулчев участваше и в трите, сражаваше се самоотвержено и прояви качества на умен и храбър офицер.

Но тежко раняване в главата го извади за дълго от строя. Злополучната контузия, както и катастрофалният край на войните се отразиха върху психиката и плановете му за бъдещето. Чувстваше се уморен, обезверен, обхванат от тягостна апатия. Но животът си течеше, след време се ожени за дъщерята на влиятелният генерал Станчо Радойков и вече подполковник беше назначен за помощник-началник на Военно-инженерната работилница в София. Работата го увлече, въведе реформа, която позволяваше на работниците да участват в печалбата, но въпреки това не се задържа за дълго. След деветоюнския преврат през 1923 година, обвинен в симпатии към Александър Стамболийски, той беше уволнен от военна служба и премина в запаса.

В тези тежки години – безработен, безпаричен и с разклатено здраве, Лулчев намира морална подкрепа единствено в идеите на Бялото братство и в дружбата си Петър Дънов. Влиянието на Учителя се отрази съдбоносно върху целия му по-нататъшен живот. То се чувстваше не само в поведението му, присъстваше трайно в неговата писателска и журналистическа дейност, на която се отдаде веднага след уволнението. Официалната критика отминаваше творбите му с мълчание или с лека ирония, но широката общественост и преди всичко българската интелигенция виждаше в негово лице оригинален философ и творец, а по-късно и надарен ясновидец, предсказал значими събития и човешки съдби.

В книгите и редактираните от Лулчев вестници, наред с идеите на Дънов, съвсем осезаемо се чувстваше и влиянието на психоаналитичната философска школа, която по това време проповядваше „абсолютно примирение на всички враждебни сили”. Но Лулчев не искаше и не можеше да се примири с положението, в което го бяха поставили политиците. Със съдействието на дъновиста генерал Алекси Стоянов през пролетта на 1925 година той се срещна с цар Борис.

Срещнаха се тайно, далеч от хорските очи, в малката дървена къщичка в Зоологическата градина. Разговорът им продължи с часове и царят, известен с верния си усет към хората, безпогрешно разбра, че събеседникът му има солидни познания по медицина и окултните науки и най-важното, че самият той притежава необикновени способности. На раздяла Лулчев го погледна настойчиво и каза с глас, в който звучеше предчувствие за предстояща беда: „Една голяма буря ще се развихри съвсем скоро. И в бурята мълнията ще удари най-високите върхове…”

Борис го погледна тревожно, но нищо не попита. Лулчев се сбогува, поколеба се за миг и излезе, без да се обръща. След малко в малката стаичка настъпи тягостна тишина, някъде се обади самотна кукувица, но духна вятър и гласът й заглъхна сред шумоленето на дървесните листа.

След няколко седмици предсказанията на Лулчев се сбъднаха. На 13 април 1925 година в прохода Арабаконак беше устроена засада на цар Борис и само благодарение на личната си храброст и хладнокръвие той успя да се размине със смъртта. Няколко часа след това на ул. „Цар Шишман” в София бе застрелян генерал К. Георгиев – депутат на управляващия Демократичен сговор. На опелото му, състояло се на 16 април в църквата „Света Неделя”, присъстваха едни от най-видните представители на военния и политическия елит. Траурната церемония току-що бе започнала, когато мощен взрив разтърси църквата.

Адска машина, монтирана на тавана, събори централния купол и той рухна върху ужасените хора. Този ден в „Света Неделя” загинаха 160 души. Организиран под диктовката на Коминтерна, това беше един от най-кървавите и най-ужасяващите атентати по онова време. Реакцията на режима беше страшна. Трима от заловените атентатори бяха публично обесени и цялата страна изтръпна в арести, обиски и блокади…

Кървавите събития потресоха царя. Потиснат, изпълнен с лоши предчувствия за собствената си съдба, сам и чужд сред своето обкръжение, той започна все по-често да търси обществото на Лулчев, да споделя с него държавни, лични и семейни проблеми. Самият Лулчев беше не по-малко сам и потиснат. Атентатът в „Света Неделя” отне живота на неговия тъст – генерал Радойков. Тежко ранена, след известно време почина и тъщата му. Пет години по-късно при мистериозни обстоятелства бе убита и неговата съпруга Ангелина, към която той изпитваше дълбока привързаност.

С това нещастията му не свършваха. Из висшето общество плъзна слух, че в смъртта на Ангелина Лулчева има пръст и нейния съпруг – „тайнственият мистик, който се домогва до двореца”. Тръгнала веднъж, мълвата заплашваше да прерасне в сензация а ла Яворов и Лора. След време истинската убийца беше открита, но Лулчев, прекарал шест дни в ареста, се чувстваше отвратен и смазан душевно. Не стихваха и коментарите около взаимоотношенията му с царя. Наричаха го „тайният съветник”, „дворцовия гадател”, „царския информатор”. Едни го уважаваха заради необикновената му дарба и липсата на каквато и да е корист. Други го ухажваха, за да се доберат до благоразположението на царя, а трети го хулеха и измисляха какви ли не клюки по негов адрес.

Омерзен от човешката злоба и завист, Лулчев предостави цялото си имущество на Бялото братство и се премести в „Изгрева” – квартала на дъновистите. В малката дървена къщичка, приличаща по-скоро на монашеска килия, той лекуваше, предсказваше събития и човешки съдби, пишеше статии и книги. Предсказанията му за атентатите в Арабаконак и „Света Неделя” се знаеха от ограничен кръг хора. За прогнозирания от него крах на Хитлер в момент, когато непобедимите му воини жънеха успех след успех, се шушнеше със страх и само на ухо. Но безпогрешните му прогнози за дипломатически срещи и разговори, както и за съдбите на монарси и министри станаха широко известни и към къщичката му в „Изгрева”започнаха да се стичат потоци от хора.

И все пак най-голям интерес личността на Лулчев предизвикваше сред жените. Представителен и самотен мъж, обкръжен с ореола на ясновидец и страдалец, душеприказчик и приятел на царя, той беше един от най-коментираните мъже из дамските салони. Романтични студентки и любопитни дами от хайлайфа посещаваха лекциите му не само от интерес към окултизма. Привличаше ги участта му на бивш офицер, герой от войните, който многократно несправедливо бе нараняван от обществото, сред което се движеше. Неговият почти неизменен маршрут от „Изгрева” до двореца и обратно го правеше неуловим и недосегаем, а в привързаността му към Дънов и царя романтичните му обожателки виждаха някаква обреченост, фаталния пръст на съдбата.

Но Лулчев не беше нито неуловим, нито недосегаем. Десетина пожълтели страници, оставени от възрастен дъновист, който вече не е между живите, разкриват една малко известна страница от сантименталния живот на ясновидеца.

„Жената се казваше Невена Неделчева – пишеше авторът. – Според мен тя и Лулчев принадлежаха към едни от най-известните любовни двойки в нашата история. Имам предвид Лора и Яворов, Мара Белчева и Пенчо Славейков, Евгения Марс и Иван Вазов. Те също бяха писатели, макар и не толкова известни, и също се обичаха без еснафски предразсъдъци, но любовта и творчеството им останаха в дълбока сянка поради едно странно съвпадение: И двамата бяха ясновидци! Пророческият им талант беше по-ярък от тяхната писателска дарба и те привличаха не с книгите си и с интимния си живот, а със способността си да виждат бъдещето и да разгадават житейски съдби.”

Невена Неделчева бе чувала за него още преди да се срещнат, но за първи път го видя на една от неговите сказки. Говореше красиво и убедително и залата го аплодираше бурно. Когато свърши, тя беше вече убедена, че с този човек я свързва някаква съдбовна нишка и че се познават от друг, минал живот, в който са се обичали. Застана пред него и му заяви с треперещ от вълнение глас: „Аз ще дойда с вас. Искам да постъпя в Бялото братство и да видя Учителя…” Той я гледаше смаяно. Пред него стоеше красиво момиче, още ученичка, с гъста кестенява плитка и сини, много сини очи. Поклати отрицателно глава и си тръгна не по-малко смутен и също развълнуван.

След няколко дни тя позвъни на вратата му. Беше оставила голям уютен дом и грижовни родители в родния си Симеоновград. Съпругата на Лулчев я прие сърдечно и без да се двоуми я остави да живее у дома им. Добра и интелигентна жена, тя инстиктивно долови, че момичето беше влюбено в мъжа й някак абстрактно, в славата му на герой и известен теософ. Но после нещата се промениха. Анелия Лулчева беше убита, Лулчев изпадна в дълбока депресия и онова мистично влечение, което Невена изпитваше към него, неусетно се превърна в дълбока и неподвластна на времето женска любов.

По това време тя вече работеше като учителка. Заедно с това пишеше разкази, романи, приказки за деца и международните литературни награди, които печелеше, негласно посвещаваше на него и Учителя. Пак заради тях се пресели в „Изгрева”, където построи малка дървена къщичка и една от стаите предостави за приемна на Лулчев. Славата му на ясновидец вече събираше тълпи от хора и Невена се зае да му помага. Посетителите свикнаха да я виждат като секретарка – акуратна, делова и приветлива, докато разбраха, че тя също притежава ясновидски способности. Тогава и към нея потече многоброен поток от хора – болни, нещастни, любопитни.

В ранната майска утрин те бяха сами. Говореха за новия й роман „Невидимото” и за наградата, която току-що бе получила от Международния конкурс на есперантистите. Беше доволна, но и потисната. Някакво неясно, смътно предчувствие й подсказваше, че Лулчев е застрашен от някого и от нещо, но вълнението й пречеше да се съсредоточи.

– Ти се безпокоиш за мен – отгатна той тревожните й мисли, – но не знаеш какво ме грози…Добре, ще ти кажа: Хитлер е поискал да се срещнем. И като вероятно място се спряга Берхтесгаден.
Тя трепна и лицето й пребледня:
– Хитлер?! Боже мой, та той убива ясновидците си…
– Знам – съгласи се замислено и някак разсеяно Лулчев. – Веднъж ми се даде да видя убийството на Ян Ханусен. Убиха го агенти на Гестапо. Беше в една гора – гъста и сенчеста. Видях го така ясно, сякаш бях там, дори почувствах мириса на гнили листа…
– Господи, Любомире, не искам да те загубя! – разплака се Невена и похлупи лице на рамото му. – Не искам, чуваш ли? Не мога…
– Знам, момичето ми! – прекъсна я нежно Лулчев, трогнат и разтревожен. – Знам…Само че напразно се безпокоиш, аз няма да замина…
– Но защо, Лу? Защо точно на теб се е спрял? – продължаваше да хлипа Невена, наричайки го с името, известно само на най-близките му приятели. – Как така му е хрумнало?

Не можа да продължи. В този момент внезапно, като на екран, тя „видя” неговия край. Видя черна камионетка, въоръжени мъже и Лулчев с белезници на ръце. Миг след това чу изстрел и той се строполи мъртъв на земята.

– О, не! – скочи Невена разтреперана и още по-бледа – Господи, не позволявай това! Моля те!…Моля те!…
– Успокой се! – притегли я към себе си Лулчев, недоумяващ и още по-разтревожен. – Чуваш ли, успокой се!… – И като обърна лицето й към прозореца, продължи да говори тихо и нежно, като на мъничко дете: Невенке, цветенце мое, не плачи! Виж каква пролет е дошла…

Пролетта беше наистина великолепна – щедра и белоцветна. „Изгрева”, притихнал под меките лъчи на слънцето, приличаше на красив, самотен остров сред самотата на забързания град. А в очите на Невена блестяха застинали сълзи, които му се сториха теменуженосини, такива, каквито бяха очите й.

Животът на Лулчев продължаваше да тече все така – посветен на царя и Учителя. Беше напълно безкористен, мразеше „мръсната политика” и не търсеше постове и материални облаги. И все така беше ухажван и търсен от жените. Този интерес пораждаше клюки за било и небило и предизвикваше у Невена ревност и болка. Така ги завари последната война, която окончателно съсипа живота и любовта им.

Комунистическата власт осъди Лулчев на смърт и през 1945 година беше разстрелян. Невена Неделчева живя десетилетия след това и през всичкото време домът й се пълнеше с хора, които идваха, за да ги лекува или да разгадава съдбите им. Но дали тя беше излекувала собствената си душа и беше ли срещнала друга любов, така и не се разбра.

Година след смъртта на Лулчев непознат мъж се спря пред самотната му и запустяла къщичка в „Изгрева”. Свали шапка, застана мирно и сведе глава. Всичко това му струваше усилия, защото беше инвалид – без крак и с патерици. След като постоя известно време мълчаливо, непознатият си тръгна с тъжно, посърнало лице. На улицата спря случаен минувач, хвана го поривисто за ръка и заговори развълнувано и припряно:

– Българино, не те познавам! Но знай, че на този ден, точно преди година, си отиде един достоен човек. Повярвай ми, неговият случай е един от най-големите парадокси в политическия ни живот! Можеш ли да си представиш? Единственият подарък, който Лулчев прие от царя, беше парче плат. А за приятелството с него заплати с живота си. И още по-парадоксален е другият факт, че някога го преследваха като ляв, а сега левите го разстреляха като фашист…

Минувачът го гледаше смаяно. После изтегли ръката си и уплашено, почти тичешком изчезна зад близкия ъгъл.
Казват, че човекът с патериците бил запасен подполковник. Един от „фаталния випуск 1910”