На 13 май 1895 година Султана Рачо Петрова покани свои приятели от дипломатическия корпус на излет до Драгалевския манастир.

Денят беше великолепен, поляната ухаеше на свежа трева, на здравец и горски теменуги и компанията не преставаше да се възхищава: „Какъв аромат! Каква пролет!”. Разположиха се удобно край свежо разлистените дървета и всеки се отдаде на предпочитанията си. Едни играеха на карти, други на табла, останалите просто си почиваха, разказвайки си анекдоти и весели случки. Султана Рачо Петрова избра подходящ момент и незабелязано от компанията влезе в църквата. Отдавна се бе наканила да направи там лично дарение. Храмът беше безлюден. Неделната служба бе приключила, последните свещи догаряха и стара самотна монахиня ги събираше, като тихо си шепнеше молитва.

Едва когато си тръгна, Султана забеляза, че в ъгъла стоеше жена и вглъбено се молеше. Беше млада, почти момиче, облечена в черни, траурни дрехи и със слабо измъчено лице. Почувствала нейния поглед, тя трепна, вгледа се в Султана, понече да й каже нещо, но се отказа и си тръгна.

– Може би се познаваме – догони я Султана, озадачена от странното й поведение.
– Не, не!…- отговори припряно жената и ускори крачките си. – Не се знаем…
– А мога ли за помогна с нещо?

Жената се спря, погледна я право в очите и каза:
– Бог е решил друго. Не ти, а аз на тебе да помогна…
Султана се сепна: „Каква беше тази жена?! И защо я гледаше така настойчиво с кротките си очи?!”
– Госпожа – продължи още по-тихо непознатата, – ще ти кажа нещо, ей така, от крак. Оня човек…Оня чужденец…Ти го знаеш кой е, само срам ще ти донесе. Срам и мъки.

– Сигурно ме познаваш, нали? – попита повторно Султана, преодоляла недоумението. – И ми говориш за…
– Не те познавам, госпожа! – прекъсна я жената.- Не знам нито теб, нито него. Но така, изведнъж, получих видение. Бог ми е дал такава дарба.
– Да…Да… – съгласи се припряно Султана и най-неочаквано за самата себе си попита:
– А този човек уважава ли ме?
– У-у, госпожа, за какво уважение говориш! Хубава си, напета си и той те иска. Това е. Пък и твоят човек е бамбашка.
– Бамбашка ли? Как да го разбирам?
– Пред църква сме – прекръсти се жената. – Тук и за такива неща не се говори. Грешно е…

– И все пак…Той казва…- Султана не посмя да каже, че княз Фердинанд непрекъснато я уверява в любовта си. – Той твърди, че има чувства.
– Ех, жено, жено! – въздъхна непознатата. – На теб сърцето ти е горещо, а на него любовта му изстива бързо. Откажи се, тая любов е грешна!
– Но за България той е… полезен?
– Това може само Бог да реши. Бог и народът, а те тепърва ще го решат. Повече не продължи. Откъм поляната се чу игрив женски глас:

– Мадам Сюлтан! Мадам Сюлтан, побързайте! Търся си партньор, мосю Жан се оказа слаб картоиграч.
Екна силен и весел смях. Жената погледна шумната компания, поклати неопределено глава и тръгна по пътечката, която водеше надолу към селото.
Преди да потеглят файтоните Султана отново се отби в църквата. Беше развълнувана и смутена.
– О, това е вдовицата Бона Велинова! – веднага се досети страта монахиня. – Тя е много известна сред нашите братя християни. Бог й дава видения и сестра Бона пророкува..
Така Султана научи, че същата тази жена беше известна ясновидка и че някакво православно дружество редовно публикува нейните пророчества за страни, събития и хора.

В края на следващата година в София пристигна принц Филип – брат на княза, придружен от красивата си съпруга Луиза. В чест на височайшите гости Фердинанд даде прием с голям и пищен бал. На този ден, далеч преди обявения час, към двореца се проточи върволица от файтони. Пристигаха един след друг министи, депутати, висши офицери, дипломати със съпругите си. Привлечени от необичайното зрелище, минувачите се спираха, гледаха с интерес и оживено коментираха кой кой е.

Когато от последния файтон слезе военният министър Рачо Петров и известната му съпруга, придворната дама Султана, в тълпата се чу подигравателен смях. Княгиня Мария Луиза бе заварила августейшия си съпруг и Султана Рачо Петрова, усамотени в страстна прегръдка, и опозиционният печат веднага разпространи клюката. Злостен памфлет, озаглавен

„Защо Рачо Петров стана министър?”, се разнасяше от ръка на ръка. Противниците на военния министър шушукаха из Народното събрание и коментарите им се свеждаха до едно и също: Рачо Петров е опозорен и трябва да си върви! Фердинанд също се възмущаваше и, обхванат от ярост, ругаеше всички – ревнивата си съпруга, вестниците, депутатите, дори и Петрови, които „с поведението си раздухвали още повече тая мръсна и просташка клюка.”

Така „срамът”, предсказан от Бона Велинова, се сбъдна и то по-конфузно, отколкото можеше да се очаква. Рачо Петров – герой от Българо-сръбската война, бе подложен на присмех, а невярната му съпруга стана персона нон грата в царския дворец.

Но тази вечер те бяха сред поканените и, почувствали се реабилитирани, влязоха в двореца усмихнати и под ръка. А дворецът повече от всякога изглеждаше блестящ и празничен, и гостите – красиви жени и елегантни мъже, напомняха приказен персонаж от романтична опера. Над всички обаче блестеше Фердинанд. Импозантен в красивата си униформа, той приемаше поздрави и почитания, а около него кръжаха княгини, баронеси и графини, сияещи сред бижута и коприна.

В определения час Фердинанд, Мария Луиза и гостите им – принц Филип и принцеса Луиза, откриха бала. Останалите се присъединиха към тях и след минути всичко наоколо се превърна във феерия от светлини, музика и танци. Когато оркестърът засвири „Дунавски валс” на Щраус, Фердинанд се извини на свитата си, прекоси демонстративно залата и се спря пред Петрови:

– Господин министър, позволете да поканя съпругата ви! – погледна той невъзмутимо Рачо Петров и след като се поклони пред смутената до сълзи Султана, добави галантно:
– Милостива госпожо, ще ми окажете ли тази чест?
Предложи ръката си и с царствена походка я поведе сред шпалир от любопитни погледи. Мария Луиза и старата княгиня Клементина се мъчеха да изглеждат спокойни и безразлични, но въздухът трептеше от спотаено напрежение.

– Ваше Височество… – започна официално Султана, но гласът й издаваше дълбокото й вълнение. – С тази покана вие предизвиквате не само обществото, но и самата съдба…
– О, мадам! – възкликна театрално Фердинанд. – Съдбата вече ми изпрати зловещите си знаци.
Тя го погледна с тревога.
– Ботаници намериха край Петрохан особен вид лилия и ми я изпратиха. А на изток знаят, че това е „Цветето на смъртта”.

В красивите очи на Султана пламна страх и болка. Фердинанд не устоя на очарованието им и я притегли към себе си.
– О, Сюлтан, Сюлтан!…За една нощ с вас бих дал половината от царството си!
Тя се овладя, отдръпна се дискретно и подхвърли през кокетен смях:
– Преувеличавате, Ваше Височество! Ако за всяка нощ ми подарявате по половин царство, няма да ви стигне един континент…

Беше игрива, остроумна, вълнуваща със своята загадъчна красота и Фердинанд я заля със страстен шепот:
– Сюлтан, ма шер Сюлтан!…Вие ме обсебихте, превърнахте се в мое безсъние…Тази нощ пак ще бодърствам и ще свиря за вас. Обичате Верди, нали? Той наистина е божествен…
В този момент, сякаш дошли от далечен сън, в съзнанието й изплуваха думите на Бона Велинова: „При него любовта изстива бързо.” Султана го погледна с горчивина:

– Не се кълнете в любов, княже! И не ми създавайте илюзии! Аз също научих съдбата си. Беше една неделя на 13 май…
Фердинанд се стресна. Всяка вечер той палеше по тринадесет свещи в покоите си, за да го предпазват от зли сили.
– Вие ще ме изоставите – продължи все така горчиво Султана. – Ще ме хулите с лоши думи. Но и вас ще изоставят…
– Никога, ма шер! Никога! – възкликна Фердинанд, изплашен повече за себе си и, въвличайки я във вихъра на валса, продължаваше да повтаря все така: „Никога…Никога…Никога…”

Но вълненията при Фердинанд бяха краткотрайни и променливи, така както беше казала ясновидката Бона Велинова. След време той си намери нови емоции – заговори се за „съмнителни връзки” със синеоки ординарци, с шофьори и пътуващи артистки… Султана Рачо Петрова беше зачеркната в списъка на неговите приближени и при всяко споменаване на името й той я обсипваше с непристойни епитети. Рачо Петров също си намери любовница. После се заплете в оръжейна афера, разведе се и стигна до затвора.

Някогашната първа дама на софийското висше общество, фаворитката на най-изискания мъж в Европа, изведнъж остана сама. Вече никой не я канеше. Доскорошните й приятели я отминаваха без поздрав и затвориха вратите си за нея.

Нещастията не отминаха и Фердинанд. Починаха обичната му майка, двете му съпруги, загуби войните, от които очакваше слава и величие, а бе принуден да абдикира. Засели се в имението си Кобург, надяна маска на носталгично достойнство и започна да раздава снимки с автограф: „Старият изгнаник. Изкупувам всички добрини на своето минало!”

Точно такъв, носталгичен и забравен, го завари Султана в оня есенен ден. Бяха минали години, но когато той се изправи да я посрещне, тя, както някога, в онова незабравимо софийско време, направи грациозен реверанс и целуна ръката на своя цар.
– О, мадам Петрова! Не правете това!…- възкликна развълнуван старият Кобург. – Вие ми донесохте най-хубавите спомени от България.

От дъното на замъка долетяха звуци на пиано. Някой свиреше Верди и Султана почувства, че музиката беше в нейна чест и по негово нареждане. В очите й блеснаха сълзи на благодарност и опрощение, облегна се на ръката му и двамата тръгнаха към градината, която ухаеше с многоцветното си великолепие.

По същото време Бона Велинова беше получила поредното си видение и то вещаеше нови събития и други съдби. Но всичко това след време. Далеч преди тази последна тяхна среща с България и Фердинанд се случиха много неща – щастливи и нещастни, но все „видени” и все предсказани…