“Животът на тялото в този свят е невъзможен без вменените в него знания за законите на материалната природа. Точно по същия начин душата на човека няма право да съществува във Висшия свят, ако тя не добие чрез непосредствен опит знания за природата на духовните системи и светове.”

Баал Сулам

Живяла някога в нашия свят една душа, облечена в плът. И ето – дошло време душата да се раздели с тялото си. Както ни е добре известно – едното отива в земята за храна на червеите, а другото отлита към небето. Разкъсала земните си окови, лети нагоре душата, радва се и мисли:
– Значи, все пак раят не е попска измислица, а е действителен факт! Следователно отсега нататък ще пребъдвам в океан от вечно блаженство!
Докато душата пребивавала в тяло, била благословена да познае твърде отблизо вкуса на благополучието. Въпреки това тя не била съвсем чужда на праведността – давала понякога известни суми за благотворителност, истински съчувствала на бедните, опитвала се да разбере проблемите им и т.н. Естествено, ползваните думи и телесни обгрижвания далеч не били по манастирски строги, а съвсем присъщи за всеки порядъчен жив човек. Накратко – угаждала си душата с всички поднебесни благинки, но умерено и с благоприличие!

– Ето – мисли си тя – някои приятелчета прекаляваха с жаждата, пропиха се, пропаднаха, а онези от тях, дето не са сред живите, отдавна се пържат в ада. Значи полезно е по малко въздържание и живот в добродетел.
Обаяна от опиума на тези си мисли, в трепетно очакване на невиждани чудеса, лети душата из мечтите си… Лети, лети… и изведнъж, с един мах на невидимите си криле, се врязва в стълпотворение от души, досущ като нея. След свободно прелетените необятни пространства, такава ситуация е най-малкото неочаквана. Гледката можела да се оприличи на обичайните нервозни опашки пред входа на голям театър или опера, в които след броени секунди започва световноизвестна премиера.
– Какво става – окопитва се душата, – защо е тоя калабалък? Вратата на рая ли нещо се е заклинила или портиерът е заспал? А може би мястото в Градината е кът?
При споменаването на думата “Рай” видимо настъпва леко оживление сред навалицата, всички се засмиват нервно и някак не на добро. От наивността на новодошлия опашката се люшва за миг емоционално, после се подравнява по конец и отново се възцарява гробовно мълчание.

Объркана, душата, която за по-кратко ще назовем Богаташа, тихичко подпитва последния чакащ на опашката:
– Бихте ли били така любезни да ме осведомите какво по-точно “театро” се разиграва тук?
– Чакаме направление към земята – мрачно процежда през зъби Последния.
За миг Богаташа загубва дар слово, после в пристъп на нервна конвулсия изригва:
– Но как така? Не е ли някаква шега, това ли е всичко? Нима умрях само заради това, след по-малко от час отново да се озова в света, от който идвам? Значи пак памперси, мокро дупе, родители, заети само със себе си, досадни лелки от яслите, училище, работа… Не-е-е!
– А как е в Рая? – съвсем посърнал, поглежда със слаба надежда към този пред него. Последния пропуска покрай ушите си въпроса и не ще да знае за терзанията на новодошлия.
– Но Ад все пак съществува? – упорства прясно починалият.
– А как иначе – оживява се неразговорчивият му събеседник – оттам сме дошли и пак там ще отидем.
– Не може да бъде! Искате да кажете, че нашият свят има нещо общо с пламъците на ада?! Но нали прекарваме там времето си доста добре, даже отлично!
– Правилно – отвръща Последния, – дори онези от нас, които са родени в калта и са виждали слънцето само през зацапаното стъкло на някой коптор, също са предоволни, защото друга светлина не познават.
Обнадежден от новината, че дяволът не е чак толкова чер, Богаташа започва да привиква с необичайната ситуация и с любопитство разглежда пространството, в което се помещават неговата душа и душите на останалите. Те се намират в някакво подобие на прозрачна тръба, обкръжена от сияеща светлина.
– А защо са толкова много мъжете?
– Вселяваме се само в телцата на младенците от мъжки пол, а момичетата са в съседното помещение, за да не настане бърканица.
– Тоест, искате да кажете, че аз винаги съм бил и ще бъда единствено мъж?
– А ти би ли искал да си жена?! – заядливо се ухилва Последния. – Когато се завърнеш в нашия свят, ще имаш възможност да отрежеш една част от тялото си и да си пришиеш друга. Тялото ти може да бъде каквото си иска, все едно, но в душата ти си оставаш мъж.
– Но нима на нашите души никога не се е случвало да се вселят в различни тела: мъже, жени, животни или растения? – обърква се Богаташа.
– Ти навярно не си излязъл от възрастта на фентъзи-почитателите!? – по устните на Последния отново изплува саркастична усмивка. – Ние даже не притежаваме точно душа – трябва още доста да заработваме за нея. Ние сме просто оживотворяващи сили за тела. И още – съществува закон: има духовен корен на мъжката душа и духовен корен на женската. А хората винаги са хора.

Богаташа се смълчава за малко, вижда се, че усилено премисля нещо. После на лицето му се изписва огромно изумление и с видимо напрежение в гласа отново пита Последния:
– Ако наистина идваме оттам и заминаваме пак натам, и винаги сме само хора, и жените – жени, а мъжете – мъже… значи това е то вечността, ние сме едни и същи души и се въртим в един нескончаем чекрък… Но какъв е смисълът, ако всичко това се повтаря до безкрайност?
– Не до безкрайност, у всекиго има заложена конкретна програма с Цел. В крайна сметка, едни и същи души живеят в света, само за да достигнат тази Цел – отвърнал Последния.

“Целта на Творението се изразява в сливането със свойствата на Твореца. Този, който е удостоен да постигне това, е създаден за света и неговите закони се сливат с разума, който ги е сътворил, тоест – влива се в Твореца.”

Баал Сулам, „Съзидаващият разум“

Почти неусетно, но ритмично като по конвейр, опашката се предвижва по каналния си ред. Двете разговарящи души попадат в някакво особено пространство, чиито прозрачни стени се обливат в порой от бясно прелитащи йероглифи и странни знаци.
– Много напомня началото на филма “Матрицата” – прелетява земен спомен през главата на Богаташа.
– Какво е това? – пита той от скука събеседника си.
– Мисли и желания, спускащи се върху всеки, който живее в нашия свят, за да следва неотклонно зададената му програма – отвърна невъзмутимо всезнайкото.
– Искате да кажете, че аз не своите си мисли и желания чувствам, а нечии външни… Тоест, че има съдба… че всичко е програмирано… че ние сме обикновени роботи или нещо такова!? А къде е свободната ни воля в цялата тази съмнителна работа? – хвърля един кос поглед Богаташа.
– Тихо, остави въпросите за после – приглушено отвръща Последния.

Скоро душата на Богаташа забелязва, че “конвейрът” неусетно ги е придвижил в поредното помещение с призрачно-прозрачни стени, което този път е повече от огромно. В неговото дъно се забелязва нещо като заседателна маса, но от края на опашката не се вижда много добре кой е седналият на стола. Зад нещо като стъклено гише видимо протича някаква процедура по регистрация, след което душите се спускат по групички надолу чрез също толкова прозрачен както всичко останало асансьор.
Проследявайки погледа на Богаташа, Последния тихо прошушва:
– Позна, тези се отправят отново към Земята.
Опашката сякаш забързва своя ход, и ето че вече е виден целият интериор около работната площ в странната канцелария. На председателското място зад масата седи… лъв и раздава някакви хартийки на идващите на ред души. Богаташа с искрено недоумение се взира в животното.
– Какво е това?! Или по-точно – кой?! – крайно удивен пита той.
– Ангел – отвръща Последния, – цялото им войнство постоянно работи из някоя от небесните канцеларии.
– Как така ангел?! А къде са му крилата, нимбът, и защо е животно?
– В общи линии, ангел – това е сила, каквато е силата на гравитацията, силата на електричеството и т.н. Но спрямо нашето възприятие те приемат съответстващия на него вид. – Последния за пореден път демонстрира удивителната си компетентност.
– Но защо все пак не е човек, а животно? Какъв им е проблемът, толкова ли е трудно за тях да модифицират образа си в човек с крила? – все по-недоумяващ пита Богаташа.
– Човек си е човек, и в неговите фантазии ангелите нямат пръст. Просто те приемат вид от това ниво, на което се намират в момента. Както и ти впрочем… Всеки от нас вижда ангела в различен образ. Ако ти си мислиш, че си на ниво Човек, то си в голяма грешка… – тихо отвръща Последния, тъй като вече са в непосредствена близост до масата с лъва.

Междувременно Последния се изравнява с масата на чиновника, взима някаква квитанция и поема към изхода с асансьора. Богаташа съвсем не е привършил с въпросите си за едно-друго, но ето че идва и неговият ред. Лъвът мълчаливо протяга космата лапа, стискайки поредната квитанция между ноктите си. Богаташа хвърля бърз поглед върху съдържанието на хартийката и ахва: “Дестинация – Африка; бедна воюваща страна; семейство на бедняци”.
– Но, защо?! Аз съм помагал на тази страна, изпращах хуманитарна помощ. Освен това подарих няколко самолета на правилната страна от воюващите?! А накрая за награда – раждане в мизерстващо семейство?
Въпреки вопиющата несправедливост, гривестата лъвска глава остава в предишната си свирепа безизразност, дори нещо повече – нахално протяга лапа с поредната квитанция към следващия по ред, тотално игнорирайки съществуването на протестиращия. В дъното, някъде назад, заклокочва истински вулкан от ропот, че излишно се задържа опашката. След няколко мощни тласъка, идващи откъм навалицата, Богаташа в миг се озовава в коридора, водещ към асансьора. В отчаянието си Богаташа побързва да догони Последния.
– Но защо?! Нали аз им помагах! – в изблик на нова емоционална вълна се нахвърля той върху своя временен приятел.
– А ти не можа ли да разбереш най-накрая? – Последния уморено поглежда към бунтуващата се душа, едва преодолявайки натрупаната досада от разговора. – Не си помагал, а си им вредил. Пречил си на народа да се развива, добивайки всичко със собствени сили. Нима не знаеш поговорката: “За да нахраниш бедняка не трябва да му даваш риба, а да го научиш сам да си я лови”.
Богаташа се смълчава умърлушен за кратко и прекратява с лавината от въпроси. Душите пред него влизат една по една в асансьора, а миг след това рязко потъват надолу. Навалицата отпред се топи като пролетен сняг и по Богаташа пробягат ледени тръпки от панически страх.

– Но какво става със Създателя, къде е Той и дали въобще съществува? Нима ние не сме тук, за да се му представим и срещнем с Него? – изумено раздрусва ръката на единствения си познат.
– Твореца наистина съществува, и как може иначе да бъде – незнайно защо се оживява Последния, – но за нас, които сме тук, Той е недостъпен. Да се види и усети е възможно, само когато душата е съединена с тялото, а не иначе.
– На земята ли, или…? – удивен до крайност промълвява Богаташа. Опитва се да продължи мисълта си, но изведнъж огромно недоверие се изписва на лицето му: – А ти откъде знаеш всичко това?
– Аз ли… – дълбоко въздъхва Последния, – Твореца разкри пред мен Целта, т.е. – даде ми шанс да стана Човек. Предостави ми възможност да избера свободата, а не да бъда обикновена марионетка в нашия свят. А аз отново се втурнах да преследвам илюзорните земни наслаждения… И ето – сега съм сред вас.
– Нищо не разбирам – присвива недоверчиво очи Богаташа, – а в твоята хартийка какво е написано?
– Не съм я чел, за да не се разстройвам излишно. Всичко, което Твореца ми отрежда, съм си го заслужил – примирено отвръща Последния – но все пак имам малко време преди отпътуването и може да надникна.
Поглежда към квитанцията и изведнъж лицето му оживява в ликуваща гримаса, дори приятелски прегръща Богаташа.
– Ти какво, ще ставаш син на шейх в арабска страна ли? – завистливо пита Богаташа, докато се откопчва от обятията на късметлията. – Защо се зарадва толкова много?
Последния протяга ръката си с бележката пред носа на Богаташа, на която е написано: “Страна по избор. Среден доход. Млади родители, изучаващи Кабала”.