КАМБАНА

І.

Когато видиш огледалния си образ – да си отива със водата,
като пияна от пороя риба да блъска бреговете,
във младите върби да се заплита,
на дъното да ляга, да затъва в тинята на миналите дни,
опитай се да вникнеш в непознатата му същност, разбери
защо ти бяха нужни пропилените неделни търсения
на непознати билки и треви,
които никой преди теб не бе намирал,
защо ти беше нужна тази сляпа упоритост
щом лек за раните си не откри?

Къде отиде скромната ти песен
с която кърпеше износената дреха на оня малък дом
и сутрин се обличаше тържествено, приемаше парада
на природата
усмихнат слизаше от висините на несънувано прекрасната си нощ?
Какви незнайни страсти те обзеха,
че мълчешком пое нанякъде и хвърли всичко
от което те болеше, но ти беше скъпо?
Нима ти себе си намрази,
че търсеше утеха за непостигнатите цели,
че цял живот не си разбрал
дали тъй малко или много хората живеят,
защо е тази суета за хляба и за зърното, което ще засеят
и тази нежна граница между природа и човек къде е
щом гордо се налага над всичко сътворено и отнето,
над разрушените небостъргачи и над болната лоза,
дори над най-нищожния живот и даже след смъртта…

ІІ.

Все по-често десният крак,
с който правя решителни крачки в живота
започва да ме изоставя.

Удивително защо не ми е мъчно,
когато всеки ден към бъдещето мисълта изпращам
и тя козле отива, а козел се връща.
Но от какво са тези нерви, че не мога
дори чорапа си да сложа и обувка да обуя
на този десен крак?
А бяха неотдавна! Бяха вечери, когато
той търсеше под масата неволното потръпване
и водеше живота ми към нов живот.
Когато в утринния сумрак удряше подметката като плесница
по влажното лице на тротоара,
защото знаеше къде отива и беше горд,
че водеше към сигурни пристанища
корабите на духа…
Сега не му е ясна даже
лъжата, със която любовта приспивам,
не му е нужна и атаката „На нож!“
Недоумявам кой поиска неумолимите закони
да бъдат още по-жестоки,
че даже хляба си да не умея честно да изкарвам,
да няма граници за тази слабост,
дето стои във блюдото среднощно –
против слабостите на живота…

Безредни думи на човешката ни суета –
оси в напуснатия пчелен кошер…
Как с тях на глухия да проговоря
и да му кажа да се пази
от връхлитащия влак на старостта?

ІІІ.

На Аспарухов мост, застанал между двата хоризонта,
когато слънцето залязва и изгрява неговата спътница луната,
наблюдавам как зад езерото моята земя забременява,
как кораби форсират бъдните години…
Започвам времето да отброявам
от билионите към единицата
пространството за старт разпъвам
към Сириус – най-нежната звезда,
под светлината на която се родих.

И ето че замира вечната безкрайност,
но мощни станове тъкат, не спират, предат предачните машини
и Ариадна те ще изпреварят,
със платове пространството ще облекат,
телата на нишки и на вътък, знам, ще станат…
Къде сте, мои нощни автобуси,
смяната по домовете й да отведете,
да си почине този свят от тежък труд
и да даде простор на суетата,
къде изчезнахте и вий амбиции за красота?

От Аспарухов мост, като от люк на галактичен кораб
за вас присъди всякакви издавам
и преценявам стъпките ви по вселената
макар да знам – не се нуждаете от моя разум
и утре сутринта ще ми протегнете ръка с въпроса:
„Слезе ли най-после на земята, моето момче?“

ІV.

Преклони се, мое тяло, пред властта на идващите времена!
Дълго се изкачва всяка твоя част
по спиралата на здравия живот
до деня, когато двете тройки се събраха заедно –
на тридесет и три години ти добре работиш!
Доволен съм от най-нищожния ти орган
макар със болести понякога да ме даряваше!
Дълбоко стига коренът на краткия живот,
но вече време е да вехне
незабелязано от другите, под ударите на съдба
и на естествени закони.
Това не са неща, които могат да ме плашат или радват,
че се познавам като пръстите на дясната ръка!
Годен съм все още за любов и имам самочувствието
на всеки влюбен от шестнадесет до шестдесет!
Мога с чест да изпълнявам своето предназначение като човек!
Но ти се преклони! Че идват времената за отплата,
да отговаряме за туй, което винаги сме вземали и губили,
да се владеем и да спираме страстта,
да боледуваме от болести моментни и неизлечими,
на себе си да сме полезни и на пристигащия свят!
Как иначе ще се подготвим за годините,
когато всеки ден ще овехтяват дрехите
подготвени за сетния ни час,
когато все по-трудно ще работят краката и ръцете
и ще си спомняме приятно лудите си вечери…

V.

Пиян да беше, щеше да усетиш
как всичко в тебе се раздалечава,
загубва се, остава зад гърба ти
и пълни всеки час с непостоянство,
че всичко, дето пожела от раждането до смъртта
една илюзия ще си остане,
като скала на пясъка ще се руши
и до ушите ти ще стига музика желана,
устата ще говорят искани слова,
но ще върви през този град
една убита от склерозата отрепка
и присъди ще раздава като невменяем луд!
Това ще бъдеш ти! Нима не си видял
как образът ти огледален си отива
от този миг напред със милион години,
затъва надълбоко и пак ще се покаже на света,
когато ще пресъхне някой ден
реката на отлитащото време
и вятърът ще разнесе далече рехавата тиня.
Ти няма никога да чуеш,
когато някой някога за теб ще каже:
„Живял човек. Живял е като куче
и кучешки е хапал – природата така го е научила!
Добре, че този див живот за него беше дълъг,
а за вселената – тъй кратък…“

О, тази песен на ранена кукумявка
отприщена от възмутената уста,
мелодия на орган, дошла от звездни долини
и монолог на неизвестен астронавт
нестигащ до човешкия ни разум,
познал във всяко свечеряване багрите на своята звезда.
Като теб и той със тяло всяка багра на деня попива
и знае, че това е може би за сетен път върху земята,
негодува срещу атомната смърт,
усеща твойто измерение за време, но не го разбира
и мисълта му свири в костите ти като вятър,
че няма нищо общо между вас
и си безсилен за това да мислиш…

VІ.

Тъй бъдещето с инфразвук душата ми раздира!
Събира в себе си език на птица и делфин
и вълчи вой в космичното безсловие,
завързва ме със примката на своите желания…
И в рибния пасаж на тръгналите утрини
в еднопосочната пресечка към завода,
и в топлото легло на този, който буквите измисля,
но буква за живота си не е открил,
и в изоставената сред морето лодка на безумието
пристан за тиретата и точките на своя морз намирам,
достигам и до корените на цветята,
ловя най-тънката и неизвестна златоносна жила…

Незнаен глас! Камбана
от мускули и кръв
с език от разум и желания…
Къде и днес ще ме отвежда твоят порив?

1980