ЧАСОВНИК СРЕД ПОЛЕТО

Между репеи и слънчогледи
Коя вселена мери ръст с човешката?

Защо така усърдно малкият скворец навива
Пружината на свойто слънце?
И на какъв език да му говоря
С това сърце,
Със този пясъчен часовник
Пълен с толкова несигурност
Където ударите на сърцето преболяват,
За да прекрачат прага на живота
Голямата и малката стрелка…

МОРЕ

Животът ми край тебе си отива
и от солта ти в гърлото ми пари.
Люлее ме водата ти жестоко,
Напомня ми за грозното безветрие…

Изстрадан миг ли беше ти или път вечност?
И дълго ли за теб до думите си думи ще редя
И до водата още толкова вода?

Горчивината ти и до звездите да ме отведе –
Едва ли ще те разбера!…

ВЪЛНА

Вълна далечна и голяма като сърцето на селяка,
вълна на моето отсъствие и болката по нещо неизвестно.

По теб, когато слизах към градчетата на юга,
където цялото море е сребърно от рибните пасажи
и скромният народ говори на език
за мене непознат, но древен и приятен;
по теб, когато пропътувах и пътеката на север
към заливи по-малки от човешка шепа,
с дворци като във приказка на Шарл Перо –
разбрах, че съм живял като заключен.

Вълна на мойто бъдеще, щастлива мисъл
която идва някъде след полунощ,
за да я кажем на добрите си приятели.

Не съм преминал още осемте посоки на света –
те ме пронизват с тънките си копия от влажен вятър…

Какво ли може да ме спре,
когато искам да пътувам без посока?

Но ти си най-жестоката вълна
и здраво ме държиш върху земята!
Трудно ми е даже крачка да направя по-далече
от малкото си островче,
което толкоз трудно извоювах…

БЛАГИ ВЕСТИ

Студени кърпички върху горещото чело на болния,
и аромат на мащерка в спасителния чай…

До утре мога
завесите на този свят да свалям,
да бия вместо вятъра черковните камбани
и като земетръс на мира да не ви оставям!

Раздирам се от предупреждения за бъдеща война,
започвам да се уморявам
от дългите послания, които пиша
по пясъка от безразличие…

Не зная вече на какво да се надявам
освен на блага вест. Отново
като лекарство под езика ми тя дълго ще стои
и във съня ще продължава да горчи…

НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ ЕСЕННИТЕ УТРИНИ –
звънящи глухо мидени черупки
във скъсаните джобове на идващите дни…
Момичета опиянявани от скоростта
наподобяваха на прилепи
с велосипедите в привечерния здрач
И вреше във казаните най-хубавото сладко
за топлите ни срещи през очакваната зима.

Не мога да забравя гаснещите нереални силуети
и песента завързала на възел болката и радостта
измъкнала с усилие в припадащата вечер
една рибарска лодка на брега…

Възможно ли е в този тъй разноезичен свят
да има още някой да не те разбира,
да гони със камшици твоите пети изтръпнали от пясък
и да не знае, че и ти живееш
от хиляди съмнения одърпан…

Докато дойде моя ред, за да отключа нечия врата
и всичко да разкажа.

С КАКЪВ ЛИ КОРАБ ЩЕ ПРИСТИГНЕШ УТРЕ
отново във света?
Дали зад руля ще стои
оная добродетел?

Ти тъй обичаш ветроходите с издутите платна
дошли от някой елински или пък римски век,
че аз недоумявам как да те посрещна,
на помощ кой ли вятър да изпратя
да очертае тъй очакваната диря зад кърмата
по която няма връщане назад!

МОИ ВЕЧЕРИ,
вий бавно слизате във нежния сумрак
поведени от многобройните стада на мисълта,
зад хълма все жадувате да ви повикам;
мои тъмни пещери на мъката
по други живи същества,
които толкова обичаме;
горещи домове на Бакхус,
където всичко ще забравим като в сън –
сън за почивка на душата и очите,
но никога на любовта
с която неусетно си отивате –
далече някъде,
зад топлите предели на света…

РАЖДАНЕТО НА ОДЕСОС

Кога най-сетне ще изпием чашата горчива,
за да се свърши пътят до Колхида?
Нима не виждате, че всичко остаря,
прогниха палубите под краката ни
и с грозни приказки залъгваме децата?
Опротивяха ни и сънищата даже,
че няма никъде покой…

Най-сетне – стига с тези слънчеви идилии,
строшете всичко, време е да слизаме
и град да имаме на този свят
когото да обичаме!

УВЕРЕНОСТ

Знам времето ще ни повика,
когато най не го очакваме!
Ще затръби във изоставените пещери на съвестта
неповторима утринна мелодия…

Тогава ще пребродим с бързоходни катери
ленивите морета на отминалата слава –
ще бъде тъжна равносметката,
поуките отново някого ще вдъхновяват!…

САМОТА

Тъй сигурен съм както в сбора на числата две и две –
ще се затвори най накрая старата врата на моите илюзии,
нещо болно ще извие и като вятър ще пилее
белите листа на морските вълни
не знаейки от обич ли,
или от гняв го прави…

Студен е погледът и няма никой в тези широти.
Животът отминава глухо и провлачено
и стърже с тъпия бръснич на самотата…