Десет години след бума на крек поколението в Мексико, мнозина се питат: „А сега накъде?” Отминаха времената на бурния протест срещу „късните имитации на магическия реализъм” и „банановата литература”, затихнаха бунтовете около „конвертируемостта на значимите текстове”, изчезнаха диалозите между мексиканските прозаици и южноафриканеца Кутси за „прякора като нов литературен жанр”. Сякаш настъпи „Краят на лудостта” за впусналите се „В търсене на Клингсор”.
Няма как да се пренебрегне цялата европоцентристка традиция в „отглеждането” на книголюбители с определени предпочитания, но все пак испаноезичната, англоезичната и френскоезичната аудитория приеха „крекерите” много по-ласкаво, отколкото някои други. Днес, обаче, никой не си спомня засуканите призиви на Хорхе Волпи към съвестта и литературния вкус на „един взискателен, културен и интелигентен читател, склонен да разсъждава над противоречията и неизяснените тайни на нашето съвремие, без да бъде спъван от границите на наложен регионализъм и принизяващ универсалността на посланието местен колорит”.
Не на последно място, информацията в мрежата „се изпарява” и благодарение на причудливия начин, по който някои администратори поддържат своите литературни сайтове. Пък и кого интересуват най-новите тенденции в прозата на една екзотична страна?… Все пак, „обещаното е дълг”, както казват испанците. Затова изпращам на Натали записките си за новите имена в играта, нали се зарекох преди време? По-добре късно, отколкото никога.
Шушука се, че „младите в мексиканската литература трудно си пробиват път”, „засенчени” от трайните постижения на „последните динозаври” Хосе Емилио Пачеко, Серхио Питол, Карлос Фуентес, Елена Понятовска, Хосе Агустин, Карлос Монсиваис и/или от безспорните „сочни и богати текстове” на Фабрисио Мехия Мадрид, Гилермо Фаданели, Хуан Вилоро, Карлос Веласкес, Елмер Мендоса, Марио Белатин, Алма Гилермоприето, Пако Тайбо II, Рафаел Перес Гай, Денис Дресер, Алехандро Росас и поне още двайсетина писатели от „средното поколение”.
Чуват се гласове, че критиците не успяват да доловят ясно очертани профили и тенденции. Не че преди са ги долавяли безпогрешно. „Трябваше да напишем манифест, за да ни забележат”, твърди Волпи по отношение на крек генерацията. Към съмишлениците му тогава спадат вече утвърдените Игнасио Падиля, Елой Урос, Висенте Ерасти, Педро Анхел Палау и Рикардо Чавес.
Истината е, че както навсякъде по света, големите рядко рискуват с дебютанти. Първите книги често са дело на малки, дръзки и независими издателства. А когато авторът спечели престижни литературни награди, често извън страната, всички започват да го ухажват. Блажени са мексиканците, че говорят и пишат на световен език.
Не е такъв, обаче, случаят с Валерия Луисели (1983). Тя се подвизава във всички обзори на младата мексиканска проза от последното десетилетие като „голяма надежда” и „безспорен талант”. Става любимка първо на читателите и критиците в своята страна, с дебютната си книга – „Фалшиви документи” (2010); а с втората, „Безтегловните”(2011), привлича вниманието на Дома на световните култури в Берлин и е номинирана за мeждународна литературна награда.
„Езикът на Валерия предава сложни послания по един много ясен начин. Това улеснява работата на преводача, но качеството, което най-много ме порази в повестта, беше нейната съвършена конструкция. Нито за миг не се почувствах отегчена”, твърди Дагмар Плоец, преводачка на книгата на немски език.
„Фалшиви документи” е спретнато томче, съдържащо 10 текста. От първия, в който разказвачката посещава малко известния гроб на Йосиф Бродски във Венеция, до последния сегмент, в който тя получава документи за идентичност, Луисели изследва под лупа местата и хората, изпречили се на пътя й. Освен Венеция, главни герои в историите й са модерните полиси Мексико сити и Ню Йорк, колониални градчета като Мерида (в Юкатан).
Валерия обхожда градските потайности с любопитство, повечето пъти на велосипед. Интуицията й помага да вникне в скритите знаци, да разчете по неповторим начин пейзажа, но и „застиналото зад фасадите на сградите и лицата” минало. Особено място в описанията й заемат изоставените терени, част от тях – абсолютно неправдоподобни, с подхвърлените из тях „ресурси” и „артефакти”. „Откривам нов смисъл в много от ежедневните неща.”
Авторката оприличава запустелите парчета земя на „суров материал” и търси аналогии: от тях архитектите могат да оформят бъдещите небостъргачи или градини по същия начин, по който авторът извайва героите си, черпейки вдъхновение от непосредствените впечатления, биографичните данни, играта с подсъзнателното. „Езикът като скъсване с едно детство, предхождащо детството.”
Във „Фалшиви документи” се изследват не само пространствата, но и времето. Разказът „Две улици и един тротоар” например, е посветен на чувството, което португалците обозначават с думата „саудаде” – неясен копнеж, меланхолия, носталгия по човек, вещ или място, които са били обект на нечия любов, но вече безвъзвратно са загубени; „смътно и постоянно желание за нещо, което не съществува и вероятно не би могло да съществува, за нещо различно от настоящето, обръщане към миналото или към бъдещето; не несъгласие или остра мъка, а сладка, вяла, мечтателна тъга.” (А.Ф.Бел)
Тук разказвачката описва една епоха (и тъгува по нея), когато патологиите в развитието на психиката са били възприемани като вълнения или скърби на душата. Подобно на своите предшественици от крек поколението, Валерия Луисели може да се похвали с универсално образование и космополитен дух. Тя говори свободно няколко езика, прави дисертация в Ню Йорк, цитира в творбите си интелектуалци от различни времена и държави: Русо, Винфрид Георг Зебалд, Бодлер, Ортега и Гасет, Гастон Бачелър и т.н.
Прекарана през различните филтри на интуицията, финеса и ерудираността й, реалността в десетте текста на Луисели се променя с всяка следваща отгърната страница. „Придобива множественост”. Приподнесеният свят е уникален, гъвкав, ярък и доволно „овкусен”. Така че в края на книгата читателят остава очарован от ненатрапчивото усещане за среща със самороден талант, допълнително шлифован в най-добрите университети.
С „Безтегловните” Валерия за първи път опитва перото си в по-дълъг жанр. „Повестта не покълва само от една семка. Тя е градина, за която сме се грижили много години,” – казва авторката в интервю по повод премиерата на книгата. Главните герои в това повествование са млада писателка – майка на две деца и мексиканският поет и дипломат Хилберто Оуен, пристигнал в Харлем през 1940 година. Границите между реалността и фантазията в текста често се размиват, читателят става свидетел на разговори между мъртви поети и живи персонажи.
Ключ към събитията в „Безтегловните” ни дават думите на Кеведо „живея в разговор с погребаните и слушам с очите си мъртъвците”. Авторката подлага на прецизен анализ „множествеността на привидно ежедневното, илюзорността на реалиите”. Сюжетът е едно непрекъснато „клатушкане” между минало и настояще, истинско и въобразено. Включен е и „разказ в разказа” – в определен момент съпругът на главната героиня чете написаното от нея и авторката продължава да създава текста „в двойна перспектива”.
„Интересуваха ме границите на допустимото в областта на фантазирането. Способността ни да си измисляме разни неща съвсем не е невинна. Тя спокойно може да разруши един брак, например” – твърди Луисели. – „Химерата, блянът, фикцията, илюзията се оказват в състояние да променят действителността.” Тук няма как да не си спомня експериментите от предишното десетилетие с „излизащите от страниците герои, които започват да тероризират своите създатели”.
„Безтегловните” засяга периферно и друга тема, любима за предишните поколения мексикански разказвачи – съдбата на „невидимите хора”, на емигрантите. Новата книга на Луисели – „Историята на моите зъби” (2014), в която тя загърбва автобиографичните елементи и показва завидно чувство за хумор, добавят свежи щрихи към качествата й на творец.
Следващата в групата, Гуадалупе Нетел, често е сочена за най-добрата писателка от нейното поколение (родена е през 1973). Трите й книги, от които едната – на френски (авторката е защитила докторат в Париж), а също и есето, посветено на Хулио Кортасар, са оценени като „плътна” и „новаторска” проза от най-авторитетните испански и френски издания „Ел Паис”, „ABC” и т.н. Французите обръщат специално внимание на рафинирания стил, с който Нетел пресъздава дори най-дребните нюанси от душевността на сложните си герои(ни).
С днешна дата Гудалупе има половин дузина призове, последният значим е за „Обичайни истории” (2013). Издателствата се надпреварват да тиражират и награждават творбите й. Не ги разколебават дори екстравагантните анекдоти, които Гуадалупе понякога включва в текстовете си. Като онзи за тортилята с месо от морска крава. Само безхаберни туристи могат да бъдат впечатлени от градската легенда, че някой ще дръзне да си направи угощение с подобен „деликатес, уловен в Хочимилко”!?; и при това ще го консумира в Пантеона, по време на Маянската задушница (Деня на мъртвите)…
Слепотата и метрото са темите, около които се върти повествованието в най-нашумялата история на Нетел – „Гостът”. Слепотата – като житейска концепция, алтернативна на гледната точка, отстоявана от зрящите. Метрото – като реална възможност за „освобождаване” и бягство от мътния потоп на суетния „горен свят”. Появата на аргументите и смяната на пространствата следват вътрешната логика на разказа. В края му Ана еволюира до състоянието, което е присъщо на най-съкровената й природа. С други думи, тя постепенно се превръща в „госта” от заглавието.
Посланието на книгата е да отворим очи за опасността от „преображението”: „трансформация, способна да ни превърне от „тривиални личности” в „онези луди, които всеки носи дълбоко стаени под повърхността на добрите си маниери”.
Смразяващо изследване на съвременната абнормна душевност, приключващо с читателски катарзис на гърба на морбидната героиня. На чужд гръб и сто тояги са малко. Общо взето, песимистично послание. Но не съвсем. Темата за „двойника” е добре позната в световната история на изкуството. Стига да споменем само няколко примера – приказката за вълка в агнешка кожа; небивалиците за извънземни, обсебили човешките ни тела; добре познатия текст на Уайлд за Дориан Грей, „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд” и т.н. и т.н.
Паралели могат да се направят, разбира се, с Кафка и дори с „Амфитрион” на Падиля от крек поколението: още заглавието на последната творба подсказва, че ще се сблъскаме с „игра на идентичности”, сенки и двойници. Амфитрион е цар на Тебас, а Зевс приема неговия образ, за да се вмъкне в брачното му ложе. При Нетел „двойникът”, „гостът” е паразит, който съжителства с „читавата половина” в личността на на героинята. Той използва кожата, костите и кръвта на приемничката, за да съществува. Ана осъзнава, че не може да се отърве напълно от своята „тъмна страна”.
В това отношение „постмодернистичните действащи лица” нямат никакви илюзии. Но протагонистката се опитва да съхрани своята цялостност от набезите на паразита, като в същото време си дава сметка, че рано или късно той ще започне да доминира. Все пак, главното действащо лице в повестта се стреми да държи своите демони под контрол и в същото време да ги опознае в дълбочина. От дете героинята се отдава на тайни игри, подобно на повечето си връстници. С възрастта заниманията й губят простодушието и наивността си, като при това се усложняват.
В края на краищата, Ана изгражда една сложна система от ритуали и знаци, определящи пределите на нейнината вселена, а също и границите на измислния свят, в който сме въвлечени. Именно в процеса на „израстването” героинята открива Нещото (така тя нарича своя паразит) и неговите предпочитания: То-то принадлежи на тъмнината и мрази светлината. При него колекционирането на визуални спомени се превръща от невинно хоби в стратегия за контрол. Случайното взиране в очите на уличен слепец прераства в разтърсващ спектакъл и предизвиква едва ли не епифания.
Да се изучи слепотата от гледна точка на слепците се превръща в идея фикс за героинята. Ана започва да работи като учителка в институт за незрящи. Те я ужасяват, но в същото време жената усеща влечение към непонятния им свят.
Защо често се чувстваме задължени да си налагаме наказания без някаква видима причина? Какво ни кара да се хвърляме със затворени очи тъкмо към неща, които по някакъв начин ни отвращават, или мразим? Колко пъти сме били изненадани от непознатото вътре в нас? Защо понякога действаме неочаквано, разочаровайки себе си?
Нетел отговаря на тези въпроси по много модерен и хитроумен начин, отдалечавайки се от идеята да прави старомодни психоанализи. Чрез своята героиня Ана тя ни кара да размислим относно определени слабости на човешкия темперамент и характер – дали наистина не ги забелязваме? Докъде могат да ни доведат? Да осветим най-тъмните ъгълчета на душите си.
Новелата е предупреждение, но авторката не поклаща пръст на никого. Тя просто се опитва да бъде максимално откровена и безпощадна към „паразита вътре в нас”. Онзи, който кара Ана да се тъпче с омразния й грах директно от буркана; да се съмнява в текстовете, написани на брайлово писмо; да изпитва вина заради смъртта на брат си; да се подлага на ухапване от отровни животни; да събира стари снимки; да се отдаде без любов на един сакат мръсен просяк.
Това са някои от знаците, че героинята все повече привиква да се движи във владенията на Нещото, докато в един момент избраната посока я кара да напусне изцяло живота на повърхността. И тук пълнокръвно заживява Образът на Метрото. Мястото създава особена атмосфера на тайнственост, отчужденост и самота, макар че не липсват сцени с препълнени спирки и натъпкани вагончета по време на час пик.
Ана обитава безпрепятствено изоставените тунели, скита из пустите кътчета на крайните станции, по ъглите и зад завоите, затулващи вратите на сервизните помещения. Постепенно тя става член на своеобразно „тайно общество” – едно от многото, съществуващи паралелно в Мексико сити и подобните на него мегаполиси.
Според Гуадалупе Нетел, „в новелата не става дума за Джекил и Хайд, за добрата и лошата ни страна, между които се разразява смъртоносна битка.” Главната героиня в „Гостът” преминава през живота, опознавайки собствената си същност все по-дълбоко и по-дълбоко. Тя се опитва да разчита по своему дори най-незначителните сигнали, които получава от заобикалящата я среда, да се нагажда към случващото се, да борави с изработени персонално инструменти и да намира неоткрити до момента решения.
Не възприема себе си като болен човек. Обратното – когато се заразява с хепатит открива, че горестта и страданията обострят сетивата й, увеличават нейната способност да усеща и опознава Нещото в себе си. Значи всъщност не съществуват поотделно „обикновената” и „отвратителната” Ана. Съществува една единствена героиня със своите уникални особености (не така видими на пръв поглед, както затлъстяването при „Жената кит”, но много по-ужасяващи).
В края на новелата Нещото завзема все по-големи територии в душевността на странната жена, но „няма да бъде честно, ако читателят приеме този факт като доказателство за нейното поражение”. Според авторката, става дума за „обратна реализация” – проумялата Ана е „дарила своя персонаж с неговата пълна и неподправена идентичност”. А ние сме опознали в дълбочина още един запомнящ се литературен характер.
Друг е въпросът, доколко ще ни се прииска да се идентифицираме с него. Ана не е нито първата, нито последната правдоподобно и талантливо пресъздадена „отрицателна”(или по-скоро налудничава) героиня в световната литература. Хулиан Херберт (1971) успява да привлече вниманието на по-широк кръг читатели, след като неговата „Гробна песен” спечели наградата за повест на името на Елена Понятовска през 2012 година.
Той пробва перото си в най-различни жанрове – поезия, есета и разкази, но засега е получил най-голямо признание за прозаичните си текстове (сборниците разкази „Мъртви войници”, 1993 и „Кокаин – упътване за потребители”, 2009 плюс новелите „Един неверен свят”, 2004 и „Гробна песен”, 2011). В последната книга главният герой разказва за живота на майка си, Гуадалупе Чавес, която е била проститутка по време на детството и юношеството му.
Някога тя „ е въплъщавала удоволствието”, но в момента умира от левкемия в занемарена държавна болница, „с ръце, посинели от иглите на спринцовките”. Той й помага да се обслужва, като в същото време си спомня миналото и пише. Някои от американските критици наричат повестта „Мама левкемия”. Роден в Акапулко, но отрасъл в щата Коахила, Хулиан разказва за съдбата на маргинализираните социални прослойки, населяващи северните територии на Мексико.
Героят му не раздава правосъдие, не анатемосва майка си, просто й помага да понесе страданието; и едновременно с това си спомня колко трудно е било за едно малко момче да оцелее в бордеите. Повествованието непрекъснато снове между минало и настояще. В един момент виждаме бедното дете, а в следващия се появява възрастният мъж, който трябва да се грижи за мама Гуадалупе, писателят, издаващ книги, печелещ награди, пътуващ между Берлин и Хавана.
Книгата съдържа много шокиращи моменти, но в нея няма и следа от сантиментализъм. Болката присъства, разказът е изтъкан от различни образи на злочестината и антисоциалното поведение, но липсва и най-малък намек за мелодрама. Авторът постига това чрез умелата си техника на разказване.
Все пак, „Гробна песен” е добра книга не заради автобиографичните свидетелства, а заради своите литературни достойнства. Според критиците, тя е „образец за това, как трябва да се конструира един средно обемист художествен текст”: „Става въпрос за „металитература, но не в служба на крайния субективизъм, отегчаващ читателя. По-скоро имаме работа със стратегия за отклоняване от култа към болката. Така се избягва и от патетиката. А тя е вътрешно присъща на разказаната история. Формата подпомага в най-голяма степен предаването на точното съдържание, а крайният ефект върху читателя е в пъти по-голям.”
Забележително е как авторът променя фокуса на повествованието: Хулиан Херберт успява да премине от портретирането на интимния свят (личното) към извайването на мащабно платно, побрало целокупния национален живот (публичното). В капката вода той вижда отразена цялата вселена: историята на детето и неговата пропаднала майка е историята на едно „фалшиво семейство”, казва авторът. И продължава:
„Единствената многолюдна и просперираща мексиканска фамилия днес живее в Мичоакан – задружен наркотрафикантски клан, чийто членове са главорези. В тази наша мила Родина, където майка ми агонизира, не могат да бъдат открити нито един лист хартия, нито една глътка текила, непокварени от маркетинговия дух. Няма жалейка или дори обикновена улична суматоха, които да са останали пощадени от позорното клеймо на поредния призрачен АК-47.” (Автомат Калашников).
Роберто Боланьо има един разказ за Олегарио Свещеника (по прякора на изоставилия го баща), чийто главен герой си спомня живота на своята майка – порнографска актриса. Съвсем умишлено претрупан с детайли, бароков, малко сладникав и пресищащ, текстът дава представа за разликата между порнографията и истинската проституция. Чилийският писател интерпретира сюжета с насмешлива тъга. Забавлява го идеята да покаже какъв е механизмът за „запечатване на секса върху целулоиден носител”.
„Гробна песен” има други достойнства. Книгата успява да спечели читателя със своя суров, простичък реализъм: изтощената проститутка, която отива на сутрешен пазар заедно със своето момче; осакатеното семейство, получаващо обратно иззетите вещи; майка и син, оцеляващи три години в построена от самите тях колиба, чиито стени са от сгурия, а покривът – от картон…
„Повестта може да заседне като кост в гърлото на мнозина”, казват издателите му. „В нея няма евтини ефекти, сложни хватки, камбани преди финала. Още на втората страница образите ви удрят в слънчевия сплит и не ви оставят да си поемете дъх до края. Сякаш героят през цялото време седи срещу вас и ви гледа изпитателно в очите, докато реди пъзъла на битието си. А вие слушате със стиснати челюсти.”
„Гробна песен” не е просто разказ за лудешкия живот, който водят Гуадалупе Чавес и многобройните й деца из цяло Мексико. Нейната агония подхранва творческия импулс на сина й, който успява да въплъти спомените си в болезнен автобиографичен разказ, прибягвайки до жестока и пламенна изповед. По този начин младият мъж постига мир със света и със себе си. И в крайна сметка, доколкото го позволява литературата, успява да премине целия път от изкуплението до просветлението.
Друг писател от северно Мексико (Чиуауа), който разбунва духовете, е Даниел Еспартако Санчес (1977). Списание Нексос нарежда повестта му „Коли втора ръка” сред най-доброто, издадено през 2012 година. Списание Пикник го поставя сред 100-те най-значими фигури на съвременната мексиканска култура. Даниел получава наградата за литература Хилберто Оуен през 2005 година, за сборника с разкази „Грешката на хилядолетието”.
През 2011 излиза следващата му книга с кратки истории – „Космонавт”. Шестте текста, събрани в нея, са ситуирани във времето на социализма. Възходът и падението на източния блок са фонът, на който се разиграват драмите на героите. Персонажите се връщат с носталгия назад, където „всичко е застинало, часовниците са спрели”, за да възстановят и донякъде да ревизират спомените си.
„Портрет в цвят сепия, пресъздаден с ясен, директен и лишен от орнаменти стил”. Героите на Даниел Еспартако са лесно разпознаваеми за читателя и той лесно се идентифицира с тях. Нали винаги успяваме да се разпознаем на старите пожълтели снимки? И така, ставаме свидетели на недоразуменията и надеждите, съпровождащи една любовна среща; съпреживяваме смъртта; изтърпяваме семейните пътешествия до могъщия северен съсед (в случая – САЩ, все пак става дума за Мексико); (пре)откриваме бащата; тъгуваме по рая на детството; връщаме се към спомените за отминала слава.
Последната засега новела на Даниел Еспартако е „Бизони”. Излиза през 2013, макар да е написана през 2005. Заглавието преминава като лайтмотив през различни епизоди от текста, но всеки читател трябва да намери свое тълкувание след прочитане на книгата. Дали авторът е искал да намекне за изкуствено развъжданите в САЩ бизони, които арогантно пресичат американско-мексиканската граница в посока от север към юг… или за неравната битка между дивите животни и напористите локомотиви, предвестници на индустриалната революция в пустинните степи на Северно Мексико… или просто бизонът е символ, свързан с гнева, физическата сила, борбата за оцеляване?…
На чисто сюжетно ниво новелата разказва за Мигел Абедеро – разведен шестдесетгодишен мъж, малко поочукан от живота. Той е създател на няколко новели, пожънали успех в миналото. В един прекрасен ден с него се свързва Каталина Ривас, член на Културния институт на щата Чиуауа. Търсят го, за да му направят юбилей. Честването е изненада за Абедеро, но той приема предложението без особен ентусиазъм.
„Да не би да съм мъртъв, та ще организират събитие в моя чест?” Все пак нещо в гласа на жената го съблазнява, пък и хонорарът, прибавен към ергенския му бюджет, би бил добре дошъл. На уреченото място го посрещат местният интелектуалец Роберто Мариньо и самата Каталина. Изненадата е приятна. Подаряват му какви ли не неща, произведени от „регионалната индустрия”. В хотелската стая го очакват най-новите книги, създадени от тукашните писатели. Абедеро ги хвърля в кошчето, без дори да ги разгърне. Само едно нещо не полита към боклука – снимката на Каталина Ривас.
Нататък историята се гмурва в миналото на Абедеро, в неговите спомени за хората, които искат да го почетат. Главният герой води скучни разговори за литература с директора на културния институт и влиза в ожесточени спорове за глупости с полиглота Мариньо. Лековатият бурлесков тон дава възможност на автора да сподели много свои нелицеприятни мисли относно „свещените крави” на националната литература и относно безумните спорове около „голямата мексиканска новела”. Всичко това на границата с големия бял брат от Север, търсещ голямата американска такава…
За Абедеро „нищо няма значение”, на него му е писнало от псевдоинтелектуалната плява, от снобизма и битките около една безплодна култура. Обемът на повестта е малък – само 91 страници. В долния край на всеки лист има яко бизонче, което тича; сякаш за да ни зарази с първичната си мощ, да ни внуши, че трябва да оставим миналото зад нас, да гледаме директно към зелените поля на непосредственото преживяване и да вдишваме с пълна сила есенцията на историите, случващи се директно пред очите ни.
Героят е нагъл, безсрамен. Не страда от никакви сантиментализми и глупава суетност. Приема даденостите такива, каквито са и не се страхува да назовава нещата с истинските им имена. Независимо дали става дума за апетитната Каталина, за капризната й щерка Диалектика или да смешноватия, раздразнителен Роберто Мариньо.
В повествованието има тъга и смях, елегантен, а понякога дори черен хумор, носталгия, човечност, много различни чувства…но няма насилие. Кой твърди, че „мексиканският север означава преди всичко куршуми и наркотрафик”? Може би това е повече мозъчна конструкция, комплекс на нацията, отколкото реално съществуващо пространство?, внушава ни авторът.
Чиуауа е място като всяко друго – там живеят обикновени мексиканци, както навсякъде из страната, макар климатът да е по-суров, а пейзажът – пустинен. Без да бъде екзотична, историята на Абедеро е земна, затрогваща, смешна, общочовешка. „Бизони” потвърждава думите на Толстой: „Пиши за своето село и ще бъдеш универсален”.
Сесар Силва (1974), е поредният северняк, навлизащ със сигурни стъпки в съвременната мексиканска проза. Неговата звезда също изгрява в чужбина. Втората му книга „Остров без море” (2009) е публикувана от издателство Мондадори, в Испания. Първата е „Гарваните”, 2006. Пише и поезия. В Мадрид и Барселона „Остров без море” е приета с много по-голям интерес, отколкото в родния му Сиудад Хуарес.
Повестта разказва историята на Мартин – неспокоен млад мъж, изоставен от своята годеница. Кариерата на главния герой също боксува; и като за капак, той започва да сънува необичайни неща. Сънищата на Мартин еволюират под влияние на американските екшъни. В тях ленивите пейзажи от нагорещения мексикански юг се преплитат с епизоди, разиграващи се по улиците на чистите и подредени калифорнийски градове. Объркан, героят посещава старата си бащина къща, където човек с бяла брада му внушава, че бягството е неговият единствен изход.
И в „За моите мъртви” (прекръстена на „Гарваните”) и в „Остров без море” Сесар Силва се интересува от начина, по който функционира човешката памет, по който ни въздействат страховете и болката. Между „сега” и „после” в нашия живот настъпват незабележими на пръв поглед, но често съществени промени. Сънят ни отвежда на неочаквани места и трябва отново да вникнем в нещата, които мислим, че добре сме познавали. Тялото ни потъва в неподвижност, тишина и забрава.
Понякога чутото и/или въобразеното ни обсебват, друг път живеем със странни белези от миналото, без да съзнаваме източника на нашата тревожност, огорчение или комплекси. Ако не успеем смътно да си представим бъдещето с помощта на „тренирана интуиция”, започваме да прибягваме до помощта на призраци. Техните неми сенки могат да ни примамят към света на мрака, защото познават ефимерността на човешката кондиция и се заиграват със страха ни от тленността.
Немалко объркани герои са се чувствали привлечени от трудно устоими „вампири”. Искаме да спасим себе си и ближния от болката, но може ли някой да опише правдоподобно ужаса от ледения син пламък, символизиращ непонятните, могъщи сили, владеещи нашия свят? Действащият индивид, както и четящият, се движат в тунел, чийто стени се формират от забравата и/или неизвестното. Вътрешната убеденост, че няма да надживеем легендата, че ще се разпаднем заедно с остатъците от накъсания текст, в ежедневен план често се съизмества с горчивата битийна констатация, че „никой не се е измъкнал жив от този живот”.
Сложните арабески в прозата на Сесар Силва му печелят славата на „труден писател”. Следващата му творба „Уиски от Хуарес” (2013) е много добре приета от читателите в Мексико, а най-новата – „Балада за златните арки” (2014) му носи и поредната литературна награда. В няколко от книгите на Силва родният му град Сиудад Хуарес е представен като призрачно място, притиснато между пустинята и северната граница, ръзкъсвано от насилие, изтръпнало от досада.
Героите са интроверти, аутсайдери, страдащи от самотата, към която сами са се устремили. Това се отнася както за инженера Карлос („Уиски от Хуарес”), потънал в носталгични ретроспекции за отминалите си любови, така и за Луис Куриаки, журналист и наркоман, преследван от престараващ се полицай („Балада за златните арки”).
Сесар Силва поднася въздействаща литература – лапидарна, лирична, с носталгична нотка, „заразена” със сплийн (не СПИН), независимо дали конструира емоционални вселени, в които вътрешните конфликти диктуват хода на спомените и реалността, или разказва за горчивите факти от ежедневието на днешните мексиканци – жени, обладани от беса да извършват ритуални убийства; трафиканти, влюбени в собствената си легенда; вестници, всяващи страх; отмъстителни консуматори, тъпчещи се с хамбургери и уиски.
Чувствителният слух долавя моментите, в които авторът преминава границата на познатото. На места Силва поетизира, навлиза в дебрите на минималистичния разказ, понякога проявява склонност към източна притчовост. Всичко с цел да ни приближи към една неразбулена действителност, към скритите причини, запратили меланхоличните му персонажи по неизвестни пътища.
Мнозина смятат, че историите на Сесар Силва могат да се причислят към „черната новела” заради силата, с която авторът повежда читателя по улиците на поредния мистериозен, изпълнен с насилие град.
Най-добрите относително млади мексикански писатели в този „гринговски жанр”, обаче, са други двама: Бернандо Фернандес Беф (1972), носител на наградата Грихалбо за книгата „Черен лед” и Франсиско Хагенбек (1965), автор на „Дяволът ме принуди”. Алберто Чимал с „Робите” и Ирис Гарсия Куевас с „36 тона” са други членове на групата.
„Споделяме сходни вкусове, харесват ни полицейските новели, ужасите, трилъра, фантастиката… Чувстваме близост с някои англосаксонски автори. В разказите си включваме цитати от медиите, търсим онова, което е приятно и забавно за читателя, също както правят създателите на ситкоми, суперпродукции и телевизионни сериали.
Сега гледаш щандовете и всичко е политическа пропаганда или книги за самопомощ. Художествената литература е изчезващ вид. Ние правим нещо като „мръсен магически реализъм” (Но не онзи „мръсен реализъм”, който има предвид кубинецът Педро Хуан Гутиерес, а по-скоро „делирантния реализъм” на аржентинеца Алберто Лайсека).”
Сюжетите на тези млади автори започват изненадващо и ударно, с цел да приковат вниманието на читателя: 6 разбойника нападат лаборатория, оставят зад гърба си 12 убити и отмъкват 2 тона псевдоефедрин; детектив е нает да пази Джони Вайсмюлер по време на филмов фестивал в Лос Анджелис; бившият затворник Елвис Инфанте има особена дарба – да лови демони, а се намират и хора, които му плащат за това.
Авторите на „черни новели” се чувстват много по-близо до хоръра на Стивън Кинг, хумора на братя Коен и мрачността на Франк Милър, отколкото до традициите на „бащите” Хуан Рулфо, Октавио Пас или Карлос Фуентес. От мексиканците те харесват Елмер Мендоса и Пако Игнасио Тайбо II, а също и Хорхе Ибаргуенгойтия – стар и позабравен автор от баски произход, чието добро име се опитват да върнат.
При насилието в страната, няма как голяма част от хумора им да не бъде черен. „Това е нашият начин да погледнем в очите жестоката реалност. Да назовеш нещата, от които се страхуваш, да избегнеш пораженческия опортюнизъм.”
Критиците вече започват да търсят име, за да назоват привържениците на тази трайна тенденция в мексиканската литература. Някои плахо ги наричат „Поколение Z”, но наименованието отказва да придобие гражданственост, може би заради алюзията с наркокартела Лос Сетас. Други настояват за „Поколение риталин” – по името на медикамента, който лекарите предписват на хиперактивните деца. А защо не и „Поколение Райтлайн” – хем непреводима игра на думи (в първата си час „ритуал”, „/п/исане”, във втората – „линия”, „граница”), хем намигване към марката американски химикалки, продавани по Интернет.
Извън основния поток, поне половин дузина млади автори са заявили амбиции да навлязат трайно в литературата на днешно Мексико: Даниел Салданя Парис(1984). Неговата първа повест „Сред странни жертви” (2013) разказва историята на Рикардо, млад бюрократ, въвлечен в трагикомични перипетии. Мартин Соларес (1970) защитава докторат в Париж, редактира литературни текстове на немски и няма много време за писане на собствени текстове.
„Черните минути” е единствената му прозаична творба до момента, но тя е достатъчна, за да се заговори за него. Сюжетът се разгръща в измисленото влажно пристанище Паракуан, където амбициозен инспектор трябва да разкрие убийство, случило се преди 20 години. Чрез сюжета и поведението на своите герои – йезуит, пристрастен към водката; слухтящи комисари; отдавна починал музикант (Риго Товар), чиято поява придава сюрреалистична нотка на епизода и т.н., – авторът успява да конструира разказ, в който ежедневието на тропическото градче спокойно би могло да мине за отражение на целия корумпиран национален живот.
Хуан Пабло Вилялобос (1973) ни разказва куриозната история за глезения Точтли, който иска да притежава хипопотам джудже от Либерия. Неговият баща, могъщ наркотрафикант, се опитва да направи невъзможното, за да изпълни каприза на сина си. Виртуозно разказан, сюжетът на „Празник в бърлогата” се вписва в традициите на „нарконовелата”, станала популярна първо в Колумбия.
Фернанда Мелчор (1982) разширява географията на мексиканските градове, „опоетизирани” или „демитологизирани” от новата литература. Тя пише за пристанището Веракрус. В книгата й „Примамка” гъмжи от насилие и герои-клетници, които служат като „фалшиви патици” в лова на техните себеподобни.
Мелчор е авторка и на сборника с журналистически статии „Тук не е Маями”. „Ако бях млад, щях да искам да пиша така”, казва Хосе Агустин за Емилиано Монге (1978). Неговата последна повест – „Сухо небе” (2012) разказва историята на едно измислено село – Лаго Секо (сухото езеро като метафора за Мексико). Главната героиня е въвлечена в спирала от жестокости, чиито единствени свидетели са пустинята и планините.
„Много кръв, напукана пръст и никакви привидения.” Може да се добавят „Речник на хаоса” от писателя музикант Фернандо Ривера Калдерон; „Нажежени латиноамериканки” на Фернандо Лобо – шантав разказ за живота на Еди Монтоя, продуцент на порнографски филми; „Индийска нишка” на Антонио Ортуньо (наратив за отрицателната роля на закостенелите традиции, корупцията и расовите предразсъдъци в живота на една млада жена и нейната дъщеричка); „Мозъкът на брат ми” от Рафаел Перес Гау – прочувствена история, посветена на талантливия Хосе Мария Перес Гай.
Новата генерация мексикански писатели правят съществени крачки встрани от позициите на крек поколението. Техните герои са далеч от шерпа Пасанг Нуру, главно действащо лице в хималайския опус на Падиля „Пещерата на тосканеца”. Новата генерация свободно прескача граници, но се чувства уютно и в Метрото на Мексико сити, и в северните гранични паланки, и в курортните градчета, и в измислените топоси с домашен колорит.
Темите са почерпани от съвременността, фонът е предимно урбанистичен, действието се развива откъм мексиканската страна на Кристалната бариера. Младите определено не бягат от националните теми и дестинации, докато Педро Анхел Палау беше по-скоро изключение сред колегите си от крек генерацията. Само да припомня защо: действието на „Амфитрион” и „В търсене на Клингсор” се развиваше предимно в Европа, експедициите за „откриване на входа към ада” се организираха на стария континент и се провеждаха в Тибет.
Емблематичните текстове на крек генерацията разнищваха войни и събития, отдалечени във времето и пространството. Пръв Палау разчупи тази парадигма. В книгата му „Със смъртта между юмруците” (заглавието е взето от една песен на Хосе Алфредо Хименес) ставаше въпрос за живота на боксьора Бейби Синфуентес, издигнал се до световна шампионска титла от най-мизерните слоеве на обществото. Волпи дори бил озадачен от успеха на „палаувия експериментален модел”, защото „никой до момента не беше писал подобен текст.
Нещо, което да обрисува толкова отблизо живота на бедните в Мексико, инфрачовешките условия на съществувание на боксьорите и безутешността на финалното им поражение.”
Творбите на младите слагат пръст именно в най-болезнените рани на съвременното общество в родината им. Но в тях няма грам назидателност, фарисейщина, самосъжаление, второразрядна журналистика, помпозност. Книгите им са елегантни, богати на неочаквани обрати и оригинални размисли върху вечните теми.
Имат слабост към изследване на мрачното, несретата, потайното, злото в обществен и личен план. Впускат се в разнищване на най-затънтените кътчета от човешката психика, дълбаят в дебрите на подсъзнанието, паметта, сънищата, гетата, бърлогите на властта. Търсят да обяснят непресекващата интуиция, предзнанието, пронизващо на моменти като светъл лъч сляпото ни човешко съществувание. Езикът им искри и пъстрее. Свободно използват англицизми, просторечие, неологизми. Стремят се към перфекционизъм във формата.
Впрочем това, както липсата на илюзии и пословичната им ерудираност, ги сближават с „крeк” поколението.