Жената наведе глава, а върху лицето й се четеше болка и скръб. Цялата зала бе замлъкнала. Циганката стана и тихо се приближи до нея. Очите й бяха светли и бистри, сякаш окъпани от летен дъжд листа. Попита с приглушен и леко дрезгав глас:

– Защо обвинявате мен за съня си, госпожо?

Вдовицата я изгледа като някаква отвратителна жаба, а после извъртя с погнуса и ужас очи към съдията, молещи го да я отърве от нея. Но той спокойно отвърна:

– И как Ви е омагьосала?

– О-оо, не! Тя не е невинна! – свидетелката бързо възвърна дързостта си.
– Онзи ден я наблюдавах как се беше свила до плета, от другата страна на оградата ми. Там започва един хълм, а наоколо е пусто и обикновено няма хора. Тя явно беше намерила някаква пътека или се беше изкачила по възвишението и спуснала надолу. Седеше сгушена като просякиня, с колене вдигнати до гърдите, и нареждаше някаква циганска песен, която вятърът заглушаваше. Изражението й бе отнесено и от време на време си мърмореше нещо под носа, докато мислеше, че никой не я забелязва.

После се наведе напред и затършува в пазвата си, откъдето извади очукан буркан. Развъртя капачката с усилие и го изтръска във въздуха. От него изхвръкнаха две сини пеперуди, а на лицето й разцъфна усмивка – усмивка сякаш, че прави пакост! Едната пеперуда полетя над плета, а другата, вместо да потегли по свой път, също я последва. Гледах как двете пеперуди се гонеха и правеха сложни превъртания, подобно на въздушни акробати. – Вдовицата спря за миг и присви очи, за да намери по-добро сравнение. Заговори отначало бавно, наслаждавайки се на картината, която се бе открила пред вътрешния й взор.

– Или може би на любовници, които преплитаха телата си в сладостен екстаз. Закачаха се и се дразнеха, а после бягаха. Биеха се и се сдобряваха, целуваха се за миг и отново се раздалечаваха. – Жената внезапно прекъсна унеса си и страхливо се огледа наоколо. Когато се увери, че всички одобрително я слушаха, тонът й се покачи заплашително.

– Не може всичко да е било случайно! Тя ми е направила магия! Не бяха просто две пеперуди – аз ги виждах като че ли са хора!

Съдията се обърна към обвиняемата:

– Вярно ли е това, което каза госпожа Стоянович, че онзи ден Ви е видяла близо до дома си?

– Да, истина е! – циганката се разсмя и в погледа й се върна същата надменна присмехулност, с която подминаваше всяка клевета и обида, за да не позволи на хората да оковат духа й в унижение и срам.

– Да, такава съм! Аз съм вещица, която ви кара да си настъпвате полите и да се препъвате в тях; аз съм вещица, която омагьосва мъжете да не ви носят златен накит вкъщи, а само бърсалка за съдове; аз казвам на ветровете да ви събарят керемидите от покрива, а на мухите – да ви плюят яденето, на розите – да издивеят и да раздират роклите ви всеки път, когато минете край тях.

– Моля, дръжте се сериозно! – съдията се опитваше да я смъмри. Но после допълни благосклонно: – Искате ли да ни кажете нещо във Ваша защита?

Циганката се върна на мястото си и се облегна нагло назад в стола си. Извади една дива ябълка от джоба си, плювна върху нея и я изтърка старателно в полата си, след което зарея презрителния си поглед във високото празно пространство над главите на своите обвинители и съдията.

– Да, разбирам, че не. Моля, да бъде призован следващият свидетел по делото.

Мургавата госпожица се прозина от отегчение и въздъхна. Беше се отпуснала назад и предъвкваше ябълката в опит да разсее скуката, налегнала я от безкрайното съзерцаване на хората, които се нижеха пред очите й като керван от мулета. Сякаш не я обвиняваха в нещо престъпно, а се оплакваха просто, че юздата ги стяга, или че самарът ръби гърба им. Тя вътрешно се смееше на тези магарешки неволи, които й се струваха дребнави и глупави, но магаретата нямаше как да го осъзнаят. А пък и тя не говореше на същия език като тях, за да можеха да се разберат.

Секретарят извика:

– Да влезе, госпожа Янкович!

Вратата се отвори и в нейните очертания се появи стройна дама на около 30 години, в изискан тоалет, който следваше плътно извивките на талията и бедрата й. Разнесе се приглушен шепот, а тълпата в залата се извърна, за да я огледа по-добре. Мъжът й беше известен бижутер, който имаше магазини в Белград, Виена и Париж. Живееха в живописно имение в покрайнините на градчето, с огромна къща и просторни гористи местности и ливади, напълно в европейски аристократичен стил. Младата жена ходеше по пътеката с отмерена и бавна походка, а щом стигна свидетелската катедра, се спря и повдигна лице към съдията. Тя свали сатенената ръкавица от дясната си ръка и без да поглежда нито Библията, нито служителката, която я държеше пред нея, повтори без да се замисли думите:

– Заклевам се да говоря истината, само истината и нищо друго освен истината.

– Заповядайте! – нареди с жест съдията.

Когато тя зае мястото си зад катедрата, той отново се обърна към нея:

– Вие не членувате в Женското дружество, затова моля да ни обясните откъде се познавате с госпожица Симза?

– Не бих казала, че желая да я имам в числото на приближените си, хора като …
Съдията я прекъсна:

– Моля, придържайте се към добрия тон! Познавате ли, или не, госпожицата?

– Да, познавам я.

– От кога я познавате? При какви обстоятелства се запознахте с нея?

– Преди няколко месеца съпругът ми получи поръчка от господин Карапетрович да изработи златен годежен пръстен, инкрустиран със светлосин сапфир. Двамата ни бяха на гости в лятната ни вила, за да може да бъде взета мярка за пръстена, а и понеже любовните им отношения се пазеха в тайна.

Настъпи силно стъписване, примесено с неодобрение. Господин Карапетрович беше едър земевладелец, но всички го познаваха и като благочестив и изключително набожен християнин.

– Господин Карапетрович дойде да отмени поръчката на пръстена дни преди крайния срок, поради което бе невъзможно мъжът ми да изпълни неговото искане, нито да му върне парите. Обяснението, което получихме от господина, беше, че той е бил омагьосан, което тогава, естествено, ни прозвуча изключително неправдоподобно и съпругът ми беше принуден да го изгони от дома ни. Малко по-късно обаче аз също станах жертва на подобни кошмари, които отнеха вътрешния ми мир и почти успяха да ме уверят, че нещата, които сънувам, са действителни, а не плод на въображението ми. Моля да бъде взето предвид, че нощните ми видения бяха съвсем кратко време след срещата ми с госпожица Симза. Това ме кара да се чувствам убедена – още повече, след като не съм единственият човек в залата, на когото му се е случило подобно премеждие, – че тя е виновницата за големия душевен дискомфорт, който изживявам.

– Готови сме да Ви изслушаме!

Младата дама започна с отчетлив тон, сякаш наблюдаваше всичко наяве пред себе си:

– Сънувах, че влизам в трапезарията с бутилка отлежало Romanée-Conti от избата на мъжа ми. Извадих от бюфета гравирана кристална чаша и с огромно удоволствие я напълних почти догоре. Виното блестеше като нажежена червена лава, но, странно, – имаше неприятен вкус. Оставих го настрана. Вдигнах капака на подноса пред мен. Вътре лежеше задушен заек, заобиколен със зелено каре от маруля и малки навити лозови сарми във формата на турски възглавнички, върху които заекът бе положил морно глава.

Тя бе украсена с чудесна, ръчно изработена броеница, която опасваше като венец черепа му, а лилавите й седефени зърна се разстилаха по гръбначния стълб и накрая падаха близо до ребрата, покрити с тънка, прозрачна кожа. Взех вилицата и се приготвих да я забода в месото, както граблива птица забива ноктите си в плячката, която след малко ще разкъса. Изпитвах опияняващ екстаз от силата, която притежавам – усещане за надмощие на орел, самотно извисен над каменистите урви, или на сова, спускаща се през нощта върху дребен бозайник с победоносен вик. Този екстаз, с който завършва всеки старателно потискан копнеж, останал твърде дълго неудовлетворен.

Бях се навела напред със затворени очи и вдишвах аромата на горещия балсамиран труп, а тялото ми се бе изкривило в гърбица на лешояд. В този момент зъбците на вилицата ми пронизаха плешката на заека, като смъртоносната стрела на ловец, и аз жадно я поднесох към устата си, която се беше напукала и изсушила, сякаш изгоряла от слънцето земя. Налапах голяма мръвка и от гърлото ми избликна мощен фонтан от слюнка, стече се по езика и заля с пяна сливиците ми. А зъбите ми, застинали безчувствени и бездушни воденични камъни, изведнъж оживяха и се раздвижиха. Започнаха да мелят с грохот заседналото като удавник между тях парче месо.

Хапката обаче беше толкова твърда, че щеше да ми счупи кътниците и аз бързо я изплюх непокътната, както морето понякога изхвърля от дълбините си товари на кораби или отдавна изгубени вещи, които не е успяло да смели след като е погълнало.
Месото падна на масата без да е променило ни най-малко формата си от съприкосновението с моите зъби. Реших, че прислужницата ми е задрямала и го е препекла твърде много, което ме вбеси:

– Защо си станала толкова отпусната и ленива, че те мързи да ми сготвиш един заек както трябва? – развиках й се аз, когато дойде при мен. – Да не мислиш, че като живееш в дворец, от пепеляшка вече си се превърнала в принцеса? – скочих да намеря нагайката, за да я нашибам за назидание.
В яростта си бутнах една порцеланова ваза с хризантеми, която падна на мраморния под с трясък и издрънча, но не успя да се счупи. Прислужницата ми се хвърли на земята да събира цветята, и след като ги нареди внимателно обратно във вазата, й заповядах да отнесе заека на ловджийските ми хрътки.

Тя побърза да го вземе и да изтича на двора при кучетата, преди да съм грабнала камшика. Забави се прекалено дълго, и понеже вече бях ужасно гладна и изнервена, излязох да я търся с мисълта, че този път здравата ще я напердаша, поради нейното нахалство, което беше преминало всякакви граници.

Когато я намерих, тя хапеше кокалчетата на пръстите си в недоумение и беше готова да се разплаче от безсилие. Изглеждаше ми толкова разстроена, че желанието ми да й се карам и да я бия някак се изпари. Извърнах се неволно към мястото, където падаше погледът й, но отначало не забелязах нещо нередно. Заекът лежеше в тревата между хрътките, а те го бяха наобиколили. Душеха го, но след това обръщаха муцуните си и си тръгваха. Казах си:

„Обонянието им, изглежда, се е повредило. Трябва по някакъв начин да го възбудим, за да се отключи техният инстинкт.”

Подвикнах на девойката:
– Донеси одраната кожа на заека и го повий в нея като пеленаче.
След като тя изпълни заръката, аз продължих:
– Сега му закърпи кожухчето с игла и конец, за да заприлича на жив и хрътките да могат да го разпознаят.
Слугинята го заши. Помислих си: „Уви, не се получи точно образът на животното, създадено от Бога! Клепачите му никога вече нямаше да се отворят сами, нито ребрата му да се повдигат учестено. По-скоро една добре скроена имитация – безжизнена машина от кости, мускули и сухожилия. Тяло без душа, прах от прахта …“

Хрътките отново се приближиха. Аз доволно отбелязах:
– Гледай сега, как набързо ще го разкъсат!
Бях втрещена! Те го хапеха, но после отскачаха жално и скимтяха, а острите им зъби се търкаляха до непокътнатото тяло на тази прокълната твар!

По някое време се опомних. В главата ми премина: „Създателят ще направи да им изникнат нови зъби, по-остри и по-здрави от предишните.” Това прозрение ми донесе неочаквано успокоение. Гладът отново сви в болезнен спазъм вътрешностите ми и аз потърсих с очи слугинята:

– А ти, вместо да стоиш с отпуснати ръце, иди да ми сервираш нещо свястно на масата!

Когато тя се втурна към къщата, аз реших да мина по пътеката, криволичеща през лятната ми градина. Розите бяха надигнали прелестните си главици към слънцето, а по върховете им блестяха лъчите му, които ги красяха подобно на малки златни коронки. Червените им устни бяха притихнали в затаена въздишка към него – момичета, съзерцаващи своя красив, но недостижим принц да препуска с огнената си колесница по небето.

Насадила съм този храст с декоративни рози в края на градината. Те изглеждат толкова крехки и беззащитни, но, както всяко малко нещо в природата, са изключително агресивни. По-темпераментни и чаровни са от останалите ми цветя, за да могат да ме манипулират. Ухаят много по-силно от обикновените рози и така в никакъв случай не може да забравиш да ги полееш – винаги ти напомнят натрапчиво за своето присъствие. А, ти, в страха си да не ги изгубиш, постоянно угаждаш на всичките им капризи.

Нещо обаче и тук не беше наред. Огледах се внимателно. Пчелите, които, обикновено всеки ден идваха да си устроят разточителни пирове с цветни коктейли, сега ги нямаше!?

Друг път те се настаняваха удобно на ръба на венчелистчетата и бавно всмукваха с хоботчетата си сладък нектар, подобно на турски ходжа, кръстосал крака върху извезано килимче и смъркащ опияняващо наргиле, или на богат римлянин, излегнал се на ниския си креват, отпивайки амброзия от сребърен ритон зад мек прозрачен балдахин.

„Къде са отлетели днес лакомите пчели? Нима са отишли да се угощават на друго място?” – запитах се учудено, а едно нарастващо безпокойство започна да се прокрадва в съзнанието ми.
Повя лек бриз и разтвори срамежливите розови листа. Наведох се и поех дълбоко дъх, но не усетих никакъв мирис.
Полудявам ли или цялата природа се е побъркала? Хрътките ми не искат да ядат заек, пчелите не идват в градината, а красивите ми рози са изгубили аромата си?!

В тревата съгледах два бръмбара – единият – мастиленозелен, а другият – меднокафяв, – които бях забелязала да лежат мъртви още преди два дена. Недалеч от тях се намира малък мравуняк, напомнящ на вулкански кратер, чийто полегнали склонове са обрасли в зелен мъх. От него непрестанно изригва огромно множество черни, катранени мравки и те плъзват по земята като санитарни работници, пречистващи я от разлагащите се трупове на листа, зърна и насекоми. Тези мравки, чиито глави с форма на търнокопи откриваха и разпознаваха безпогрешно ненужните животински и растителни отпадъци, скоро подминаваха, без да проявяват никакъв интерес, лъщящите черупки, паднали в тревата като отронени есенни листа. Чудно беше, че сега, когато нямаше как да отлетят, нито да избягат, и можеха да станат лесна плячка на прелитащите отгоре им врабчета или лазещите по земята насекоми, никой не ги закачаше. Какво благоговение пред вечния им сън!

Паяк беше разстлал изкусно мрежата си като покривало върху тънките, изсъхнали от слънцето треви с цвят на злато. Там, обвита в дебел пашкул, висеше муха, която, затворена в черния ковчег на собственото си тяло, не можеше да избяга и чакаше търпеливо да бъде изядена, с надежда да се прероди. Ах, но какво ставаше – защо тази муха, която гледам от онзи ден тук, също не беше помръднала от мястото си и още продължаваше да жужи?

– Сигурно моите очи ме лъжат – всичко това не е истина! – започнах да си говоря на глас.
 – Трябва да си купя очила. Сетих се, в нощното шкафче на съпруга ми има един стар чифт, който той вече не използва.
Качих се в неговата стая.
– Его ги!

Завъртях наляво и надясно лицето си в огледалото:
– Прилягат ми чудесно!
Погледнах през прозореца: „Леко е размазано, но все пак отблизо виждам добре!”
Отидох в градината и се надвесих над розите, бръмбарите и тревите:

– Но … какво се случва? Тези очила са по-развалени от очите ми? Сигурно мозъкът ми халюцинира от силната горещина?

Телата на пълзящите мравки са съчленени от миниатюрни опали; елитрите на бръмбарите са кристали – малахит и гранат. О, Боже, къде съм попаднала? Цветовете и дръжките на розите ми са направени от рубини и смарагди! Дали всичко тук не е омагьосано? Но… момент, преди малко нещата изглеждаха по друг начин – сигурно очилата са прокълнати!

Захвърлих очилата в тревата и избягах. Мъжът ми се зададе по пътеката.
– Виж какво ти нося! Исках да ти го подаря на рождения ден, но не можах да се стърпя и ти го давам няколко дена по-рано.
Подаде ми ковчеже от слонова кост.
– В момента съм разстроена – не искам нищо друго, освен някой да ми върне света.
– За какво говориш, мила моя?

– Трябва да съм загубила ума си, защото не чувствам нищо. Струва ми се, че нямам нито обоняние, нито вкус, нито мога да виждам.
– Ела да те пипна. – той сложи ръка на челото ми. – Бъди спокойна! Няма нищо, за което да се тревожиш. Сега си отвори подаръка за рождения ден!
– Имаш право. Може би съм си въобразила. – Повдигнах капачето и видях златно сърце на верижка. – Невероятно е!
– Можеш да си го сложиш още сега и съм сигурен, че всичко ще ти мине, когато се погледнеш в огледалото!

Той застана зад мен и закопча плетената верижка на врата ми. Опипах с ръка шията си и я плъзнах надолу към гърдите, за да мога да наглася внимателно металното сърце между тях. Задържах там пръстите си за миг и с ужас установих, че нямам пулс!
Обърнах се към мъжа ми, но той беше изчезнал. Започнах да пищя и да тичам из къщата като обезумяла в истерично търсене на нещо, което смътно разбирах. От спалнята долових едно леко ритмично туптене и веднага осъзнах какво съм търсила през цялото време!

Търсех сърцето си, което някой беше скрил от мене! Втурнах се в стаята и съгледах един часовник, който най-невинно продължаваше равномерно да тиктака! Скочих с всичка сила върху него и след кратка борба успях да го откача от стената. Разтръсках го – бях убедена, че истинското ми сърце е вътре и ще изпадне от кутията, но накрая той издрънча и една кукувица изхвръкна с крясък.

Събудих се обляна в пот!

Госпожа Янкович замълча, за да си поеме въздух и да се съвземе от този мъчителен кошмар. Беше видимо разстроена, но високомерната й увереност не беше я напускала нито за миг. Тя погледна съдията с твърдост, която означаваше, че очаква от него да раздаде справедливост с всичката строгост на закона. Лицето на магистрата обаче запази същата спокойна вглъбеност – очевидно той не се впечатляваше особено от подобни ултиматуми. Кимна й леко в знак, че вече е свободна.

Знатната дама сведе глава, за да прикрие искрящо студените отблясъци, които се появиха в очите й. После, явно нежелаейки да се смесва с тълпата, с грациозната си осанка тръгна по пътеката между скамейките и напусна залата, без да дочака края на процеса.

Секретарят възприемаше нещата твърде простовато, поради което въобще не забеляза този дуел, макар през цялото време да бе вперил поглед в госпожа Янкович. Когато тя излезе, той механично прокара очи по списъка със свидетелите и извика:

– Поканете госпожа Йованович!

Госпожа Йованович произхождаше от заможно семейство, което изпитваше преклонение към славянската и европейската култура. В дома им се събираше местната интелигенция – артисти, писатели, музиканти и хора с престижно образование и положение в обществото. На една от тези сбирки тя се бе запознала със своя бъдещ съпруг – Милан Йованович, – който тогава бе млад, но извънредно обещаващ автор. Произведенията му лека-полека започнаха да се отпечатват във все по-големи тиражи и моментално се разграбваха от книжарниците в цяла Сърбия. Критиците обаче ги определяха като „булевардни романи„, което твърде силно помрачаваше неговата радост. Младежката му неувереност с течение на времето бе отстъпила място на един зрял и тежък характер, който не допускаше никакви компромиси относно респекта към собствената му личност.

Госпожа Йованович като малка пишеше жизнерадостни детски истории, които обичаше да чете пред гостите и всички възторжено я хвалеха, но тя усещаше, че го правеха от куртоазия или от желание просто да я насърчат. Преди Милан да бъде поканен у тях, вече знаеше за неговите успехи, и още щом като го видя, се влюби, покорена от мистичната аура на този преуспяващ писател. Беше решила доброволно да принесе живота си в жертва пред олтара на неговия самороден талант, като се превърне в прилежна домакиня и майка.

След като се закле, госпожа Йованович малко неуверено зае мястото си зад катедрата и търпеливо очакваше въпросите на съдията. Той очевидно бе изненадан, че тази толкова мила и любезна жена, която стоеше винаги в сянката на съпруга си, сега се беше изправила в съда с някаква мрачна решителност. Затова я запита направо:

– Госпожо Йованович, каква е причината да бъдете тук тази вечер?
– Тази жена разби семейството ми!
– Намеквате, че я подозирате в прелюбодейна връзка със съпруга Ви?!

Съдията бе удивен от думите й, понеже всички познаваха господин Йованович като мъж изключително отдаден на писателското поприще и никога не бе разпространяван слух за евентуална негова любовна афера.

– Не, нямах това предвид! – върху бузите на тъжителката изби огнена руменина.

Наоколо се разнесе неодобрителен шепот. Съдията странеше от местния хайлайф и никога не участваше във вечеринките, на които се събираха видните граждани. Имаше няколко приятели, особняци също като него, с които често играеха карти, но темите им на разговор бяха далеч от светските клюки. Затова си даде сметка, че явно само той не знаеше какви събития се бяха разиграли в дома на госпожа Йованович.

– Добре, разкажете ни какво се случи – каза го с умерен тон, за да се успокоят страстите в залата.

Госпожа Йованович начена отначало неловко, но постепенно гласът й ставаше все по-уверен. Малко по малко разкри неподозираните обстоятелства около един наскоро нашумял в литературните среди  скандал, за който мнозина говореха, но почти никой не знаеше какви са подробностите.

– В Женското дружество често слушах за злонамерените деяния на госпожица Симза, които, да си призная, силно ме плашеха. Но нито аз, нито съпругът ми имахме някакви допирни точки с нея, поради което се успокоявах, че вероломните й кроежи никога няма да ни застигнат. Сега ще Ви разкрия съня си, от който започна всичко.

И тя поде някак въодушевено:

– Бях се навела над кръгла синя тава с насипано пухено брашно, което се издигаше на висока купчина. В средата имаше издълбан дълбок кладенец, на чието дъно лежеше жълтък от сурово яйце. Налях чаша вода в пресъхналия кладенец – тя преля през неговото гърло, подобно на буйна река, излязла от коритото си, която размеква буците пръст по бреговете си, смъква ги и ги отнася. По същия начин се свличаше брашното от двете страни на кладенеца и той го поглъщаше, а аз доливах нова вода, бърках и мачках тестото с всичка сила.

Носех ленен сукман и бяла риза, която се връзваше под бюста и го оставяше свободно да пада надолу, а отпред – престилка на шарени райета. Тестото обаче отказваше да омекне, а полепваше по пръстите ми и се късаше като заемаше остри причудливи форми, придобиващи очертанията на призрачни замъци и планински пейзажи. Внезапно забелязах една мравка, която изпълзя от брашното и се покатери по страничния ръб на тавата. Докато я гледах как тича по ръба, в един миг душата ми напусна тялото и се всели в нея.

Въжетата на две големи черковни камбани се изпъваха силно напред-назад, при което камбаните се разклащаха силно и изплезваха червените си медни езици от умора. Накрая едвам се спираха, пресипнали и запотени, за да си поемат въздух. Те се надвесваха над слузеста бяло-жълта плацента, в единия ъгъл на която стоеше абортиран ембрион. Камбаните биеха, за да възвестят този светотатствен акт, но от гърлата им не излизаше нито звук.

Видях пещера от сребърна руда, която блестеше – подът приличаше на каменист бряг, но вместо с назъбени скали, беше осеян с неравни възвишения подобни на вълни. Те правеха вътрешността й да изглежда като разбушувало се, набраздено море. Една грамадна вълна сякаш бе замръзнала във въздуха, в шеметния си вихър, преди да се разбие в стените на пещерата. Тази застинала във вечността вълна имаше цвета, който придобива морето, когато пръстите на нощта се спуснат върху него и го обвият в прозрачен воал от бледа, синя мъгла.

Около гребена й, като морска пяна, проблясваха безброй големи и малки заскрежени в снега светулки. Когато лъчите ги огряваха, те подобно на балерини, облечени в сияещи копринени костюми, заиграваха буен танц на сцената в светлината на прожекторите.

– Мамо, мамо! Виж! – гласът на дъщеря ми, която влетя в кухнята, ме накара да се завърна начаса в собственото си тяло.

Детето носеше златисто перо в протегнатите си към мен ръце. Взех го, и още щом го докоснах, разбрах, че мравката някакси ми беше предала способността да съзерцавам света през нейните очи. Едновременно с нещата около мен, аз ставах мълчалив свидетел на тяхната история в някаква приказна реалност, която се откриваше пред вътрешния ми взор.

Стоях на балкона на втория етаж, който гледаше към малките калдъръмени улички и блестящите като захарни стъкленици сгради в далечината около площада. Отпред беше градината и аз забелязах Ерос – древногръцкия бог на любовта, който летеше между покритите с цвят овощни дървета, и се насочи към полянката пред къщата ни. Той бе невидим за околните, защото тялото и огромните му криле бяха прозрачни и се обагряха с цвета на небето – от бяло и атлазено синьо, до огненочервената жарава на облаците при залез, пурпурно и дори катранено черно през нощта. Крилете му караха знойния въздух да трепти при всеки техен удар, с който той се приближаваше към мен. Красивият юноша застана някак пред слънцето и целият стана златен, а после откъсна едно перо от крилете си и ми го подаде. Аз прострях ръка, за да го взема, но го изпуснах, и то с въртеливи движения във въздуха падна долу в тревата.

Видението изчезна. Бързо дойдох на себе си и казах:

– Това прекрасно перо би било чудесен подарък за наближаващия юбилей на баща ти, стига да го лакираме и да му намерим подходяща кутия.
Но тя възрази:
– Омръзна ми всичко все да е за него! Все едно ти нямаш други деца, освен баща ми!
Замисли се и троснато добави:
– Ще продам перото на търг и с парите ще купя по нещо хубаво за нас двете.

Ако ти, както винаги, нямаш охота за нищо, ще направя подарък единствено на себе си.
После грабна обратно перото от ръката ми.
– Но перото е много красиво и ще зарадва баща ти.
– Да, но няма да му е от полза. Омръзна ми всичко да е все за баща ми. Постоянно да му отдаваме почит като на герой от войната. Че какво толкова е направил? Написал е няколко розови романа, които се четат от сълзливите домакини като тебе, които си седят вкъщи и си мечтаят за любовни авантюри, докато животът им минава в миризливата кухня. Да, и докато се чудят дали първо да остържат почернелия мармалад от дъното на тенджерата или да гледат да не изгори пилето с картофи за вечеря.

– Не говори така за баща си!
– Обувките ми са се изтъркали и нямам с какво да ходя.
А после, явно предугаждайки моя отговор, отсече:
– И искам този път да си ги избера и да си ги купя сама!

Дъщеря ми се обърна и се затича право към стаята си, стискайки здраво перото в ръката си. По пътя се препъна в една от износените си лачени чепици и я ритна показателно към мен, за да видя по-добре, че на нея наистина й трябват нови обувки.

Едва сега си дадох сметка, че малката ми дъщеря вече се превръщаше в стройна девойка, която желаеше да бъде самостоятелна и да поеме живота си в свои ръце. Имаше купища обувки, но най-много харесваше тези, лачените, понеже бяха на мода и винаги се кипреше с тях, когато излизаше из града с приятелките си.