В събота задният двор на къщата ни беше превърнат в аукцион. Изсипа се немалка тълпа, за да види това „златно перо“, което никой не вярваше, че е направено от истинско злато, защото ако беше така, то сигурно щеше да е по-скоро излято. Повечето от хората тук бяха приятели на семейството, които се бяха съгласили да дойдат просто от любезност.

Дъщеря ми постави перото в малка кристална ваза на слънце и то заблестя величествено. Сега редица от посетителите се съгласиха, че действително е удивително и може би не са си загубили времето, за да дойдат да го видят.

Един отчаян влюбен дори лансира теорията, че перото е от митична древноизточна птица и реши, че може би точно то ще му помогне да спечели сърцето на неговата любима. Той настояваше да го купи, за да й пише писма и се спречка с възрастна жена, която желаеше да го подари на своя приятелка, съдържателка на отворил наскоро врати бутик за френски парфюми.

Побързах да се намеся, преди страстите да се разгорещят и да се включат още хора в наддаването.
– Моят съпруг е известен писател. Искам перото за него.
– А, какво сте готова да дадете?
– Ето този чифт лачени обувки.

Изражението на дъщеря ми се промени. Тя щеше да ахне от възторг, но някак си се възпря.
– Съжалявам, но на търга се приемат единствено пари.
– Сигурна ли си? – отвърнах аз – Не е ли по-добре да придобием нещо, което жадуваме?
– С изкараните пари ще мога да си купя не едно, а поне няколко неща, каквито ми хрумнат на ума.
– Да, но ако ти кажа, че може да разполагаш с пари, но да не получиш онова, за което копнееш? Защото този беше последният чифт лачени обувки, останал в магазина.

Дъщеря ми се позачуди, но разбра, че не е в състояние да устои на изкушението и каза с неохота:
– Е, щом е за Вашия съпруг… Щом мислите, че едно изящно перо ще го вдъхновява да пише по-добре, нека направим сделката.

На другия ден вече пътувах с влак до столицата, където опитен майстор щеше да го подостри за писане и да лакира поотделно всяко едно от влакънцата му, без те да се слепват, за да остане перото в цялото си великолепие – пухкаво и бухнало както преди.

Старият човек огледа перото, а после го постави внимателно под микроскопа си. Пропорциите между дръжката, стеблото и ветрилото не бяха като при никоя от познатите птици. Майсторът недоумяваше откъде, аджеба, се е взело, защото би могъл да се закълне, че пластинките и кукичките му са от чисто злато, ако не бяха толкова фини и еластични.

Аз реших да премълча тайната за чудната му поява, като само споменах, че дъщеря ми го е намерила в градината. Все още не желаех никой да разбере, че това перо ми бе подарено от самия Амур – вестителя на лекокрилата любов, която се спускаше като неземно опиянение над човеците и после си тръгваше така ненадейно, че те не знаеха какво са правили, кои са били и къде са се изгубили през цялото онова време, когато са й били подвластни. Да, Амуровото перо наистина бе необикновено, защото бе изтъкано от любов. От любов към собственика си – то непременно искаше да го направи щастлив.

И понеже изначалната му притежателка бях аз – перото явно усети, че ще трябва първо да благослови мен, а после да дари благодат и на мъжа ми, като междувременно и дъщеря ни стана честита, понеже тя получи най-хубавите обувки в града. Защото перото дори да сменеше своя владетел, винаги ощастливяваше всички по пътя си и разпръсваше любов и радост, и чак тогава магията му спираше да действа. Или поне аз така изтълкувах съня си, когато се събудих на сутринта!

На другия ден Милан провеждаше литературен кръжок в кабинета си. Участниците бяха посветени негови възпитаници, някои от които пристигаха дори от далечни градове, за да слушат лекциите му по творческо писане. На почивката аз им поднесох кафе и използвах възможността да споделя среднощното си съновидение, като спестих, разбира се, непристойните думи на дъщеря ни. Всички приеха съня за поличба, че „боговете“ са благосклонни към техния ментор и изпращат вестител да му съобщи, че творческата му суша е приключила. Мъжът ми не бе издавал роман от цели пет години и се терзаеше, че вече не е в състояние да открива свежи идеи. Въпреки това клатеше глава, че не вярва в подобни предзнаменования, макар широката му усмивка да издаваше, че бе твърде поласкан.

След няколко дни обаче съпругът ми трескаво обмисляше сюжетната линия на едно ново произведение, което, по думите му, нямаше да има нищо общо с предишните. Вдъхновението му беше толкова силно, че не спеше по цели нощи, докато в следващите три-четири месеца не завърши книгата си. Той надълго и нашироко обясняваше художествените й достойнства пред възхитените си последователи, докато накрая на началника на пощата, господин Семиревич, който беше един от тях, му хрумна чудесната мисъл да изпратят ръкописа до „Обществото на сръбските писатели„. Милан, отначало енергично се съпротивляваше, но всички в един глас твърдяха, че напълно заслужава да получи това дълго чакано признание и той накрая отстъпи и ги остави да направят, каквото бяха наумили.

През последните няколко седмици аз също бях изпаднала в писателска треска, но понеже си знаех, че не съм в състояние да сътворя нещо сериозно, бях решила да нахвърля един спомен, просто за свое собствено удовлетворение. Когато бях ученичка, прекарах незабравима ваканция при баба и дядо на село и спомените от нея изплуваха твърде вълнуващо в съзнанието ми. Тогава, през юношеските ми години, преживях първата си любов и, кой знае защо, реших да опиша неподправените вълнения, страховете и трепетите, които за пръв път се бяха събудили в душата ми. Естествено, измислих други имена на героите и разказах нещата от позицията на страничен наблюдател, защото не желаех да разголвам интимния живот на участниците в нея пред погледите на любопитната читателска аудитория.

Една вечер, когато семейно бяхме отишли на театър, в дома ни дошъл неговият издател, господин Алексич. Той бил научил, че съпругът ми подготвя нова книга и решил да ни посети, за да поговори с Милан за творческите му планове. Ние не заключваме къщата, когато излизаме и често оставяме лампите светнати, затова човекът влязъл вътре, понеже му дошло на ум, че не чуваме хлопането по външната врата. Когато отварял стаите една по една и най-сетне се убедил, че ни няма, съгледал до пишещата ми машина копие на повестта, която бях вече завършила. Взел напечатания текст, като сметнал, че това е последният труд на Милан, и понеже знаеше за предстоящия му юбилей, го осенила идеята да изненада автора с едно луксозно издание, с твърди корици и гланцирани листа.

На следващата сбирка на литературния кръжок началникът на пощата донесе писмото с отговора от Обществото на сръбските писатели в Белград. Много се развълнувахме, а Милан разпечата плика, но не можа да издържи повече, затова помоли господин Семиревич да го прочете на глас пред всички. Писмото сдържано изброяваше някои от добрите качества на романа, но като цяло преобладаваха препоръките, съветите и напътствията. Съпругът ми обаче съумя да прикрие разочарованието си и да продължи занятието по обичайния начин, все едно всичко си бе в реда на нещата, като дори се опита да се шегува.

На тържествения юбилей, когато Милан празнуваше двадесет години от издаването на първия си роман, пристигнаха писатели и гости от цялата страна, а имаше и няколко негови колеги, дошли от чужбина. В разгара на празненството приятелите му го приветстваха с кратки речи, изпълнени с елегантен хумор, на които подпийналата компания весело ръкопляскаше и се забавляваше. Последен взе думата господин Алексич. Обстойно разказа историята за творческия възход на автора Милан Йованович, като накрая извади от чантата си красиво подвързана книга и започна да чете избрани откъси от нея.

Присъстващите слушаха в захлас, защото смятаха, че пред тях е новият любовен роман на писателя, а когато прочитът свърши, последваха гръмки аплодисменти. Издателят обяви, че от няколко дни тази стилна художествена творба е по рафтовете на книжарниците в цялата страна и се радва на небивал успех, само че той е запазил тайната до настоящата вечер. Милан беше объркан и не знаеше какво да отговори на адмирациите, които се сипеха от всички страни, а на мен ми премаля, защото предчувствах надигащата се буря.

Моята повест получи твърде ласкави отзиви от критиката, а не след дълго пристигна и покана да се присъединя към Обществото на сръбските писатели. Но преживеният скандал съсипа Милан. Той изпадна в дълбока депресия, затвори се в кабинета си и започна да пие. Не приема никого при себе си и спря да общува дори с мен и приятелите си.

– И смятате, че въпросният сън е подвел мъжа Ви и е причина за дълбокия разрив помежду Ви?! – не се сдържа съдията.
– Да, Ваша светлост! Преди това не сме имали никакви пререкания, а бяхме задружно и благополучно семейство! – изрече го смирено, но с неприкрита болка в гласа си.

Съдията въздъхна. Не беше в състояние да си обясни как тази жена съчетаваше в себе си едновременно толкова възхитителна интелигентност и огромна доза наивност. Посочи й с ръка да заеме някои от останалите празни столове в залата и попита секретаря:

– Има ли още свидетели?
– Да, само един. – И без да дочака подкана извика:
– Нека да заповяда господин Вулович!

Господин Вулович биеше тъпана в градския духов оркестър, но въпреки че прехвърляше петдесетте, все още не се беше задомил. Живееше в малко село, недалеч от тук, и всяка сутрин идваше, а вечер се прибираше пеша. Макар да подражаваше на градските маниери, някак и облеклото, и обноските, и занемареният му външен вид издаваха неговия селски произход. Когато говореше с някой, на лицето му разцъфваше угодническа усмивка, а в случай, че насреща му стоеше красива жена – още и очите му се овлажняваха и заблестяваха хитро.

Щом обявиха името му и влезе в залата, всички, включително и съдията, бяха изненадани, че има и мъж сред свидетелите. Държането му обаче будеше смях и присъстващите се нагласиха по-скоро да се забавляват, отколкото да вземат насериозно неговите показания.

Секретарят се наведе и прошепна няколко изречения в ухото на съдията. Последният, видимо озадачен, но все пак с добронамерен тон, запита:

– Господин Вулович, току-що ми съобщиха, че именно от Вас е тръгнала мълвата за чудодейните способности на госпожица Симза. Бихте ли уточнили кое Ви накара да мислите, че в поведението й има нещо необичайно?
 – Тази жена е вещица! – изрече го убедено, но в гласа му се прокрадваше суеверен страх.
– И защо смятате така?
– Аз пръв я забелязах – пристигна в селцето ни, заедно с панаира, по средата на миналото лято. Беше разположила невзрачната си шатра между стрелбищата, люлките и продавачите на захарен памук, пушеше лула и гледаше на карти. Още щом я зърнах, разбрах, че притежава някаква тайнствена сила, от която ме полазиха тръпки. Преструвах се, че зяпам шаренията по сергиите, но през цялото време внимателно я изучавах. Към нея се приближи един мой набор, който от дълго време се беше запилял някъде из странство и вече почти всички го бяхме забравили. Тя хвърли картите, а аз се смесих с тълпата и застанах наблизо, за да чуя какво ще му каже. Гледаше го в очите и го обрисува точно такъв, какъвто го помнех от ученическите години. Първоначално човекът се смееше и се опитваше да се задява с нея, но като усети, че циганката е в състояние да разнищи душата му, силно се притесни, плати и бързо, бързо си тръгна.

– Е, с малко повече наблюдателност и проницателност всеки може да бъде добър психолог! – подметна съдията.
– Чакайте, още не сте чули най-интересното! Когато се разхождах из панаира стигнах до кръгла полянка, на която стар циганин свиреше на гъдулка и подканяше добре охранената си мечка да показва разни номера. Пред тях стоеше овехтял цилиндър, вероятно бивша собственост на някой клоун от цирка, в който публиката пускаше едри и дребни монети. А бяха го наобиколили и една сюрия хлапета, които подмятаха разни лакомства на мечката, смееха се, дюдюкаха и се закачаха с нея.
Отзад се приближиха двама калпазани, единият от които носеше клонка от гледичия с големи, остри бодли, разбутаха малчуганите и незабелязано я хвърлиха в краката на хайванчето. Мечката изрева от болка, с рязко движение на главата успя да откачи синджира от пояса на стопанина си и се втурна на свобода сред сергиите на панаира, като събаряше и трошеше всичко пред очите си. Настъпи невиждана суматоха – жените пищяха и дърпаха децата, навалицата се блъскаше и препъваше в масите и разпилените купища дрънкулки, хората падаха по земята и ставаха, опитвайки се да избягат от пътя й.

Краят на синджира се оплете в железен стълб, забит здраво в земята, и спря устрема на животното, което го изпъна и застана на задните си крака. Мечката обаче не се усмиряваше – дърпаше се, теглеше се и не даваше на никой да я приближи; замахваше гневно с ноктите си във въздуха и ревеше с цяло гърло, въртеше се и се усукваше, но не успяваше да се отскубне. Вдигаше нагоре тежката си глава, прилепяше ушите си и се зъбеше. По муцуната й се стичаше пяна, очите й бяха кръвясали, козината настръхнала, а от пастта й се разнасяха звуци, които караха сърцата ни да се свиват в гърдите от страх.
Неколцина по-млади юнаци първи се окопитиха и се заоглеждаха да намерят някакво оръжие, с което да спрат развилнелия се звяр. Пред ниска, кирпичена къща стоеше купчина от скоро насечени големи, яки прътове. Мъжете дръпнаха по един от тях и заобиколиха мечката като се пробваха да я зашеметят с удар по главата, но тя чупеше дърветата на трески със силните си предни лапи. Циганинът беше донесъл здраво и дълго въже, с примка на предния край, и се целеше да го метне като ласо върху шията й, но все не успяваше.

Борбата се беше уталожила за кратко, когато се чу протяжна, монотонна мелодия. Всички изумени се обърнахме нататък – госпожица Симза свиреше на глинена окарина на няколко крачки зад групата разгорещени преследвачи. Мечката също сякаш се смути, ръмжеше като замаяна, а после приклекна на задните си лапи и седна насред площада, сред изпотрошените сергии, отпускайки бавно туловището си. Циганката се приближи с предпазливи стъпки до нея, разви кърпата, която носеше на главата си и я метна внимателно на очите й. После огледа наранената предна лапа и с ловко движение мигновено извади забилия се навътре огромен бодил. Животното силно изстена, а циганката дръпна забрадката си и побягна настрани. Мечката издаде още няколко звука, след това затихна и не след дълго успяха отново да я вържат, без тя да се съпротивлява, видимо облекчена от непоносимите болки, които й беше причинил острият шип.

Свидетелят се обърна към магистрата, като понижи гласа си и се стараеше да му придаде удивление и страхопочитание:
– Кажете ми, виждали ли сте някой така да повелява на зверовете и те да му се покоряват?!
Съдията се усмихна и на свой ред запита:
 – Господин Вулович, а Вие сънувахте ли някакъв странен сън след тези събития?
– Да, Ваша светлост, аз пръв станах жертва на нейното чародейство и предупредих дамите от Женското дружество!
– Каква работа имате с Женското дружество?
– Често репетираме заедно. Нашият духов оркестър винаги свири на концертите, които изнасят.
– Добре! И как пострадахте? Какво толкова трагично Ви сполетя насън?

– Още същата нощ, като притворех клепачи, нейният поглед ме преследваше. Кикотеше се ехидно, от което кръвта ми се смразяваше в жилите, сякаш ми се надсмиваше, че през цялото време е знаела, че я следя. Мятах се и не можех да заспя – очите й ме бяха урочасали. Щом се унасях за някоя минутка, ми се явяваха кошмари: виждах я като дъщеря на Дионисий – надуваше рог на поляна с диви ягоди, някъде дълбоко в гората, а ние, мъжете от селото, пълзяхме потни, с изкаляни панталони, разпасани ризи и обувки, чиито незавързани връзки се влачеха по тревите. След нас по земята оставаха слузести следи, като от охлюви; После ми се присънваше лежаща в сребърна вана. Пъргави джуджета с морски раковини събираха утринна роса от камбанките на сънените цветчета и пълнеха с нея коритото. Тя разтъркваше тялото си с кълбест сюнгер, а пяната по меката й, нежна кожа я правеше да изглежда сладка и рохкава като вътрешността на сладкиш…
– Господин Вулович, спрете да ни занимавате с еротичните си фантазии! – грубо го прекъсна съдията.

Публиката се заливаше от смях. Магистратът удари гневно с чукчето по масата, в резултат на което веселието бързо затихна.
– Това ли е всичко?
Мъжът премигваше уплашено и заекваше.
– Но о – още не съм Ви раз – разправил съня си!
– Добре, продължете! Но, ако обичате, ни спестете пикантните подробности! – вече с по-мек тон го подкани съдията. – Иначе ще Ви отнема думата!
– Да, Ваша светлост!

Помълча миг-два, за да си припомни докъде беше стигнал. После боязливо подкара нататък:
– Чак призори съм задремал. Присъни ми се старата каменна чешма на нашия селски площад, върху която се издига бронзова статуя на жена, държаща кошница върху главата си. Сънувах, че през деня младите девойки изсипват в нея сочни червени ябълки, набрани от овощните им градини. Малко след полунощ излезе буен вятър, на небосклона се заформиха навъсени черни облаци, които засенчваха звездите и обвиваха в непрогледен мрак площада с прохладната чешма и цялата околност.
Смълчаните листа наоколо започнаха да съскат заплашително. От дворовете едно след друго изскачаха летящи розови прасенца, а от гората също се показа хвърчащо стадо от диви свинчета, нашарени с жълти и сиво-кафяви ивици. На някои от тях вече се показваха бивните, което придаваше още по-голяма войнственост на освирепелия им външен вид.

Когато двете орди стигнаха до кошницата с ябълки, се разрази яростен бой – чуваше се само пронизително квичене, бесен рев и жални стонове, заглушавани единствено от гръмотевиците на разрастващата се буря.
Някои от прасенцата успяваха да се доберат пребити, с последни сили, до кошницата с ябълките и ги налапваха цели, докато вятърът люшкаше изподраните им, зачервени тела във въздуха, а те скимтяха от удоволствие. Впиваха зъбите си в сладката кора на плодовете и започваха да премляскват блажено, докато киселият сок от меката им сърцевина шурнеше навън и заедно с прасешките лиги потичаше надолу като разпенен водопад, заливайки лицето, гърдите и бедрата на скулптурата. Девойката продължаваше, обаче, да стои притихнала, невъзмутима и величествена, без да се трогне от това разюздано пиршество.

Небето отново се развидели. Луната и звездите се показаха ясни иззад дебелата, тъмна завеса на облаците. Ябълковите огризки се бяха натрупали на купчинки по земята и привличаха рояци от малки светли мушици, които се сливаха с тях в нещо, наподобяващо бял люляков облак, от чиято вътрешност се разнасяше сладка, упойваща миризма. Хищните комари, усетили струите гореща кръв, стичащи се по ожулената и протъркана прасешка кожа, с тихо едва-доловимо жужене се приближаваха и жилеха животинките в сгъвките на ушите, краката и корема. Прасетата правеха сложни пируети във въздуха – пърхащи усилено с крила се опитваха да превият тялото си, за да се почешат с копитата си и облекчат парещия сърбеж. Накрая кошницата се изпразни и не след дълго всички те отлетяха бързо, откъдето бяха дошли – в гората и по селските дворища.

На сутринта, на мястото на среднощната сцена, останаха само разхвърляни дръжки и семена от ябълки, които вятърът хвана в шепата си и разнесе да засее отново в близките градини. Злощастно диво прасенце, с разкъсан заден крак и наранено крило, се беше проснало в тревата и дишаше тежко. То не бе успяло да отлети заедно със своите събратя и сега започна да се влачи по корем, за да се скрие през деня от любопитните хорски погледи. Кървавата диря след него обаче излъчваше достатъчно силна миризма, за да разпали обонянието на голям скален орел. Той се спусна, сграбчи го и започна да се издига плавно високо във въздуха, оставяйки покривите на къщите да се мержелеят като червени манатарки долу в равнината.

Прасенцето бе свило вътрешностите си на топка и коремът му бе хлътнал болезнено, докато краката му висяха безпомощно между кривите остри нокти на грабливата птица. Животинчето изквича силно – орелът наведе навъсения си поглед да види какво става, а то надигна зурлата си към него и оголи зъбите си, за да го захапе. Птицата инстинктивно разхлаби болезнената си хватка и го пусна да пада свободно надолу. Прасенцето, доколкото можа, успя да разпери прекършените си криле и така се приземи невредимо върху покрива на моята къща. Покатери се върху комина, провря се през него и се строполи на меко в пепелта, останала в огнището. После се изправи и пропълзя до леглото ми, заваляйки се на една страна, поради навехнатото си краче и се мушна на топло под одеалото ми, където очакваше да намери закрила от дебнещите го навън опасности.

Когато се събудих късно сутринта, бях още под влиянието на този чуден сън. Разтърках щастливо очи и вдигнах одеалото, за да намеря къде се е скрило клетото животно. Бях сигурен, че то е още там, и трогнат от неговите среднощни патила, мислех да го нахраня, да превържа бутчето и крилцето му и, когато оздравее, да го пусна на свобода. Като не го открих в постелята си, надникнах под леглото и претършувах цялата стая, но от него нямаше и помен. Обзе ме меланхолия – сякаш бях изгубил скъп приятел, който сега ми липсваше. Изведнъж, както бях забол безрадостно глава в униние, някакво приятно чувство започна да се надига във вътрешностите ми. Затворих очи и го усетих. Прасенцето не ме беше напуснало, както си мислех. Аз долавях скритите му мисли, копнежи и пориви да преминават през мен.

В близките дни не се налагаше да ходя до града, затова се залисах в шетане из къщата, работа по двора и разправия със стоката. След вечеря се приготвих да лягам, но седнах в кревата и отново започнах да размишлявам върху този странен сън. Почувствах в мен да се надига безмерен гняв – цялото ми същество възнегодува срещу пошлата гавра, на която беше подложена невинната девойка на площада, за да направи цялото село щастливо. Тя доброволно поемаше върху себе си варварските набези на развилнелите се прасета, за да отклони вниманието им и да не им позволи за осквернят бистрата, студена вода на чешмата, която утоляваше жаждата на хората и добитъка в знойните горещини. Бронзовата жена продължаваше да стои величествено със стройна, изпъната снага и ясен чист поглед, без да се огъне под непосилното бреме на срама, което всяка нощ трябваше да изтърпява.

На сутринта излязох на улицата, където си играеха хлапетата и повиках две момичета. Платих им предварително и ги накарах да оберат няколкото снежнобели рози, които растяха в градината ми. Те бъркаха в сърцевината на розовия храст и разкъсваха цветовете му на десетки светли листчета, които събираха старателно в плетените си малки кошници. Имах и аленочервени рози, но не позволих на децата да откъснат от скверните им цветове.

После облякох черния костюм, който стоеше изгладен в гардероба ми специално за такива случаи. Отправихме се към площада – аз вървях забързано с широки крачки, докато девойчетата подскачаха радостно след мен, въртяха се и се смееха с младежки ентусиазъм. Беше им наредено, когато пристигнем, да запазят пълно мълчание.

Щом се изправих пред чешмата, аз погледнах с благоговение младата жена, поклоних се и паднах на колене пред нея. Децата помислиха, че съм спрял, за да пия вода и не престанаха да си бърборят и да се заливат от смях. Смръщих се и им шътнах да замълчат. Те се подчиниха безропотно, като ококориха очи с интерес, виждайки че се каня да направя нещо твърде важно и съдбоносно. Аз пребърквах с нервен жест джобовете на сакото си, докато накрая извадих малка кутийка. Отворих с треперещи пръсти капачето й – в нея имаше скъп годежен пръстен, които се предаваше по наследство още от моята прабаба, и зададох въпроса:

– Ще се омъжиш ли за мен?

Момичетата мислеха, че репетирам репликите за своята любима и се опитваха да запазят самообладание, но накрая не издържаха при вида на тази комична сцена и се разсмяха до сълзи. Аз се обърнах, и жестикулирайки усилено, им давах знак да хвърлят розовите листа над главата на „годеницата” ми, но те продължаваха да тресат конвулсивно телата си като силно разклатени от вятъра круши. Целият почервенял, ревнах срещу тях:

– Не Ви ли е срам?! Малки нехранимайковци такива! За това ли съм Ви платил, да ме излагате?

Децата застинаха на местата си. Последваха две-три секунди мъчително недоумение, след което, уверили се, че не се шегувам, се спогледаха стъписано и уплашени захвърлиха кошниците си. Започнаха с бавни крачки да отстъпват назад, докато накрая хукнаха и се изгубиха от поглед в кривите улички на селото.

Лицето на свидетеля бе придобило трагично изражение, с което очевидно се стремеше да покаже колко неблагоприятни са били последствията за него.

– И каква вреда смятате, че Ви е причинила госпожица Симза? – попита магистратът.
– Този сън ме накара да загубя разсъдъка си, което бе добре дошло за моите роднини. Те бяха хвърлили око на имотите ми и след посочения случай искаха да ме настанят в лудница и да заграбят цялото ми наследство.
– Така, разбирам!
– Господин Вулович, благодаря Ви! Моля заемете мястото си, ако обичате!

В залата се възцари тишина в продължение на няколко тягостни минути. В действителност се оказваше доста трудно човек да успее рационално да подреди в главата си заплетената картина от тези толкова необичайни обвинения. Наистина… каква бе госпожица Симза – зла магьосница, лукава прорицателка или тънка познавачка на обърканата ни душевност? А може би сънищата просто разкриваха вътрешния свят на потърпевшите, техните неизречени на глас надежди, страхове и съмнения?

След кратък период на размишление, съдията, все още умислен, се изправи, за да обяви решението си. В този миг усети, че под въздействието на някаква мощна магия душата му се отделя от тялото и полита в необятните космически простори. От другия край към него се носеше циганката, а наоколо се разливаше омайна, величествена музика. Душите им се съединиха в безметежен танц в самотния мрак между сияйните небесни светила, чудно оцветени мъглявини и митични съзвездия.