ИТАКА

Аз вярвам, че Итака съществува.
На оня Одисей, сразен от бурите,
загинал сам по пътя
също вярвам.

И виждам как в очите му отворени
от непревзета светлина
лъчи припламват,
(а той, уви, е още непотеглил… )

Аз вярвам, че Итака съществува!
Нима не сте били щастливи никога,
докоснати от някаква илюзия?

Аз вярвам, че Итака съществува.
И знам, пътуват с нея хоризонтите,
затуй тя вечно се отдалечава,
и мислим, че отдавна е изчезнала,
че няма я Итака, преждевременно.

Но мъртва е Итака в този, който
приживе е престанал да живее

* * *

Цяла нощ вратите са отворени,
а зад тях лудува грозен вятър,
чувам стъпки, гласове присторени,
виждам силуети в тъмнината.
Но не идваш. И отново в мене
лък невидим опва тънка струна.
Аз съм слух, надежда и съмнение,
жалък роб на чаканата дума.
Казах – да, и ето ме покорна,
от една троха любов разнищена,
унизена, без душа, без гордост,
между огъня и пепелището