Сякаш в момента го виждам: висок, едър, почти монолитен в рамката на вратата.
– О, дядо Насо! Я виж ти кой е тук.

Светльо Игов се провикна, размърдвайки се на дивана в малката /задната?/ стаичка на писателското кафене. Все още съществуващо в началото на 90-те години на отминалия вече век, години след Голямата промяна. Години на големите надежди – и на големите илюзии.
– Идвай, сядай при нас.
Всички го гледаха с лека усмивка, но в очите им се таеше доловимо недоверие. Все още ли е един от нас, сякаш се питаха. Той който дръзна да напусне страната още през 1975 година, да замине на Запад, а ние тук – да се мъчим в соцреалната ни действителност. Чии криле бяха по-подрязани? На изгнаника или на изстрадалите комунизма?! Кой може да отговори?

Атанас бе започнал своето завръщане от страната отвъд океана, където бе намирал подслон в продължение на четвърт век. А сега душата му го водеше обратно към родните места, към познатите хора и към познатото отпреди писателско кафене.
Завръщаше се с полъха на „С трева обрасли” и с едно ново светоусещане.
Седях срещу него и го наблюдавах. Ясните му сини очи блестяха шеговито; щях да се уверя по-късно, че искрите на жизненост и хумор са неизменна част от отношението му към хората, към света.

В малката стая бе задимено от цигарения дим, пушачите бяха много. Всеки разговаряше с всекиго. Атанас каза нещо, тихо, сякаш на себе си. Успях да доловя думите му: „Същото място, същите хора, същите приказки! Сякаш никога не съм си тръгвал оттук.”
Навярно е изрекъл тези думи отново, отново пред себе си.
Навярно и пред Сашо Бешков. Друг сроден нему дух, но по-мек, по-топъл. И другият Сашо, скулптурът. Три силни мъжки характера.

…

– Жени, здравей! Не ме ли позна? Аз съм Насо, Насо Славов!
Жени Заимова, с която се познаваха от Щатите, се усмихна, разпознавайки го.
– Да, здравей Атанасе. Как си? И ти ли разглеждаш панаира?
Двама писатели, вече в родината след изгнанието, сред щандовете с книги. Беше зимният панаир на книгата в София. Беше ново хилядолетие.
На следната година, след поредния зимен панаир, Жени пое по вечния си път. Атанас я последва не след дълго.

Самотен, колосален дух, търсещ правдата, истината. Коя е тя, откриваема ли е?!
Написа още книги. Книги за живота си на търсач. Книги за другите. Книги за света.
За някои бе просто авантюрист. Не бе приет, не бе оценен. Но бе себе си, остана себе си.
Зная, че паметта ни е жива част от нас и че частици от мощния дух на Атанас Славов живее в нас, с нас, тук и сега. В Сливен, в София, навсякъде, където бе посял себе си.