В ПОЕТИЧЕСКИЯ СВЯТ НА АТАНАС СЛАВОВ

Ако искаш да се учиш на вяра,
учи се от вярващия,
ето истината.
Аз искам да се уча на поезия от поетите,
ето истината ми.

Мощен – като внушение, без да е внушителен, не-тържествен и крайно не-патетичен /възторгът не е патетика/, Атанас Славов живее думите си, както и те него. „Аз съм комуникатор, предпочитам живото слово“ беше казал той за себе си, а също и това, че „думите не носят никакъв заряд, всичко е въпрос на пластика, на изображение“. Дори да е така, словото, този изразен „материал“ носи силата на своя „майстор“ и безспорно Ат. Славов владее това майсторство, боравейки и с говоримото, и с писменото слово. Съ-творението е взаимно, проникващо и създаващо едновременно, и носещо много болка и наслада.

„Дървета мои, помогнете ми“ е новата книга на Ат. Славов, една невероятна книга, не само защото е фактически първата му стихосбирка. През миналата година в един от броевете си „Литературен вестник“ го обяви за един от бащите на поезията от 90-те, един от тези, които през 60-те и 70-те създадоха модерната българска поезия, основа на днешната. Това донякъде обяснява защо дебютната стихосбирка на този автор, подготвена, но спряна от печат в края на 60-те години, така и не вижда бял свят. Немислимо бе да се позволи да бъдат легитимирани такива неща като „Да се уча на поезия от поетите“, „Големите кротки животни“, „Голиат“, „Малка клюка за доблестта“, „Б.О.“ /из „Китове, поети и деца“, 1953-1963 г./ и особено великолепната „Порнографска поема“ 1968 г. Днес те звучат с не по-малка сила на внушението и предизвикателството на художествената образност. Поетиката им кореспондира с модерните търсения в световната поезия, извеждащи терзанията на човешкия дух извън контекста на конкретно-битовото, проникват се от мащаба на време и пространство и трансцендират личностния акт спрямо чудото на живеенето, на живота, както и отговорността на свободата.

На тази основа, след години, когато е в емиграция и „тестото на Америка“ набъбва и узрява, се раждат и новите стихове на Атанас Славов. В книгата те са представени в четири цикъла: из “Господин Лампедуза изчезна“, 1982, из „Тестото на Америка се надига в мен“ 1986, „В хамбара на изкуствата“ 1989 и из „Колиба в Адирондак“ 1991-1992 г. За тях Екатерина Йосифова каза, че са по-малко „уитмановски“ от предишните, писани в България, което обаче не ги прави по-български.

Сред тях и аз откривам най-хубавите му. Зрелостта и пълнотата на проникването в живото, в болката и чудесата на живота, е в мъдростта да бъдеш част от този свят. „Вселената ми се раздува и ще ме разкъса“ – между началото и края на пътя, всред безкрая душата на човека търси идентичност, създава и руши, умиращи вълци и дървета, небе и Бог, „едностайна и безврата къща, градинка зад океана, ние сме хората, как така си толкоз хубава, това космическо тихо чудовище, трябва да се обичаме толкова много… аз съм летният вятър, дървета мои, помогнете ми, трябва да се научим да рисуваме без прилагателни, очаква се средната продължителност на живота на американеца да нарасне с два дни каза говорителят, благодаря ти Господи, че ме обичаш толкова много, бяла съм бяла старче цяла съм света огряла…“

Не зная дали присъствието на тази поетическа книга ще бъде оценено подобаващо и дали това изобщо интересува автора й. Той е свършил своето – да предложи на читателя своя опит, да сподели как вижда „съвършенството в потока на просто естественото“. Това е, чувам го да казва.

Статията е публикувана в „Литературен вестник“, 1994 г.