СРЕД АНГЕЛИТЕ В ПРОСТРАНСТВАТА НА СВЕТЛИНАТА И ЛЮБОВТА

Наслаждавам се на гледката. Пътят се вие покрай тихоокеанския бряг в посока югоизток.

Зад нас остават районите на Палос Вердес и Ранчо Палос Вердес, едни от най-красивите места за живеене близо до океана, южно от Лос Анжелис. Погледът ми е превзет от простора и светлината наоколо, далечният хоризонт прелива в леката мъгла над водната повърхност. Скалистият на места бряг подчерава контраста с мекотата на извивките на тясното шосе и на атмосферата, която обгръща и стопля.

В един участък пътят буквално пропада – смъквания на земната повърхност вследствие на честите земетръси в Южна Калифорния. Това изглежда не прави впечатление никому, свикнали са. Всички свикваме с времето, преставаме да забелязваме много неща, а някои наистина важни приемаме за даденост. Мисля си, дали трусовете не са, за да ни разтърсят и пробудят?! Да ни отворят очите за красотата, сред която живеем, за чудото на живата природа и на самия живот!

Уейфеърър чапел /параклис за пътници/ е забележително място – красота, духовна наситеност и лекота, която се усеща още отдалеч, а върхът на тристенната ‘кула’ на хълма се съзира отдалеч, още докато пътуваш по пътя. Завиваш нагоре и се озоваваш на паркинга пред разкошните градини на центъра.

Със сигурност няма човек, който да не е бил завладян от това място, посветено на идеите на Емануел Сведенборг. Посетиш ли го веднъж, неизменно се завръщаш отново, или пък завинаги го скътаваш в сърцето си. Защото истината, на която са се посветили хората, създали го, както и тези, даряващи доброволен труд в центъра, докосва всеки пътник, поел към търсачеството на себе си. Не зная доколко множеството двойки, които чакат с месеци, за да се венчаят в параклиса тук, са поели по този път, но открили пътя на любовта и семейството, са почувствали, че искат да го свържат с духовната атмосфера на това място.

Този духовен център, в който параклисът заема основно място, се спонсорира от Църквата на Емануел Сведенборг в САЩ. Посветен е на паметта на забележителния шведски учен, теолог и мистик от 18-ти век /1688-1772/, прозрял в бъдещето на свят, в който свободата и единението на религиите ще са начин всяко човешко същество да избира собствения си път към Истината. /А истината е една, учат всички велики посветени и защо ли все я затваряме в църкви, институции и пр….?!/

Тя се и разкрива по „неведоми“ пътища, както е известно. Вече в зряла възраст, 53 годишен и признат за изтъкнат учен и откривател, Сведенборг бива ‘призован’ по духовния път, осенен от различни видения и сънища, започнали след един празничен Великден. В крайна сметка му се разкрива, че е посочен от Бог да напише Божествената доктрина, която да реформира християнството. Заключено в догмите на християнската църква, то трябвало да бъде разкрепостено и върнато към истините на учението на Христос.

Духовното зрение на бъдещия мистик е отворено и той получава способността свободно да посещава други светове и различни духовни същества, за да утвърди вярата във висшата духовна сила и смирението ни пред нея. Той написва 18 теологически книги и още няколко непубликувани. Нарича себе си Служител на Господа Иисус Христос в редиците на Истинския Християнски Легион. Някои негови последователи твърдят, че само онези книги, публикувани от самия него, са божествено вдъхновени.

В своята Божествена доктрина Сведенборг разкрива, че Христос е осъществил ‘Второто пришествие” – не буквално, не лично, а чрез откровенията на Духа му, чрез вътрешния смисъл на написаното, предадено чрез Сведенборг.
Неизчерпаемо е наследството на Сведенборг, но той отделя внимание и на истините от ежедневния, практически живот. Например, семплата и велика идея за ‘полезността’ – за това да сме изцяло отдадени на всяко нещо, което вършим, да влагаме сърцето си във всяко действие. Нищо ново, ще кажете, още будистите са прозрели, че подобно отдаване е вид медитация, дълбинно вглъбяване в себе си и постигане на вътрешен мир и личностно изживяване на божественото.

Струва ми се, Сведенборг прозира един по-съвременен аспект на духовното пребиваване в материалния свят, утвърждавайки го през индивидуалното – към цялото. Практикуването на полезност в човешкия живот го осмисля, насища го със значение и качество: както къщата, привежда пример Сведенборг, ако не е подслон за хората, ако не се живее в нея, тя е просто куп материали без употреба. Това разбира се е само късче от огромното философско и мистично наследство, оставено ни от Сведенборг. Неговият най-голям труд, ‘Небе и ад”, е преведена и на български. „За Небето и неговите чудеса, и за ада, според видяно и чуто” – за всевечната божественост на Сътворението и неотменимата воля на Създателя. За духовните светове и йерархията на съществата, и невидимото им участие в живота на хората. Понятия, които за мнозина от земните жители са непонятни…

Друга тема е тази за ангелите, за другите светове, които мистикът посещавал с духовното си тяло. Учителят Беинса Дуно/Петър Дънов е говорил за него и потвърждавал, също чрез духовните си сетива, че Сведенборг е посещавал Юпитер, Венера и други планети от нашата слънчева система, а и отвъд нея, и се е свързвал със съществата, обитаващи онези тъй далечни за нас светове. Звучи ни толкова невероятно, фантастично! А не е ли и фантастиката едно пътуване на душата в необята отвъд време и пространство?

Способността да пребиваваме отвъд, която все още не ни е дадена на нас, обикновените земни хора, поели в гените си неверието в невидимото, в непознатото далечно. Навярно затова съществуват подобни места, за да ни подсказват, постоянно и по различни начини, че сме нещо повече от тяло и интелект, и че не сме сами в тази Вселена.

Малка, семпла, но красива постройка привлече вниманието ми. Оказа се книжарница, предлагаща разнообразна литература от и за мистика, за всичко, свързано с идеите му, също и за самия духовен център. Изграден през 1951 г. на дарена земя, той е в пълен унисон с идеите на Сведенборг. Красотата му е специфична – естествена, непринудена, но и някак сдържана, нищо излишно, нищо непрактично. Очевидна е водещата намеса на сина на най-известния американски архитект Франк Лойд Райт /първоначално той трябвало да поеме проекта/, с цялостния дизайн на пространството, на около три и половина акра, усвоявани стъпка по стъпка.

Отворената форма на параклиса е уникална и го прави единствен по рода си: дъги от червено калифорнийско дърво, свързани помежду си от прозрачни стъклени стени оформят мястото – светлина и ефирност се проникват, чувстваш се приканен да влезеш, за да възприемеш по-дълбоко и силно заредената с любов атмосфера. Проникващите слънчеви лъчи игриво се спускат през клоните на дърветата и се пречупват не само през стъклените арки, но и сякаш в отражението на плискащите се вълни наблизо под стръмния скалист бряг. Чувствата ти неусетно се сливат с цялата природа и сакралността на мига. Невидимо присъствие те обгръща. Делото на човешките ръце, интегрирано в природното творение! Изумителна хармония на взаимното проникване на мисъл, материя и дух.

Синът на архитекта, Ерик Лойд Райт, днес продължава делото на своя баща, консултирайки настоящи проекти в центъра.
Центърът, тъкмо заради параклиса си, е изключително популярен сред различни религиозни групи, особено сред японците, и е предпочитано място за различни видове церемонии.

Приближих бавно към необичайния олтар, изграден от каменни блокове и приличащ повече на малка естрада, отколкото на олтар в познатите ни храмове. Отстрани се спуска зелена растителност, а светлината прониква отвсякъде.

„Отче наш, който си на небесата’
‘Да се свети името твое’
‘Да бъде царството твое’
‘Да бъде волята твоя’

– прочитам гравирани върху камък, на английски, познатите християнски думи.

Смирение и приемане са ни нужни, за да проникнем в смисъла на тези прости думи, изречени толкова отдавна от Христос. Думи, които все още търсят пътя си до сърцето на човека.

Докато съзерцавах в параклиса, почувствах, сякаш за миг се изгубих, сетивата ми се сляха с всичко наоколо, съзнанието ми ме понесе над океана, после се гмурна навътре, а след това ме изстреля нагоре. Бях едновременно вода, въздух, природа. Бях птицата и вълните, тревата и дърветата.. Продължи секунди, но и цяла вечност, която не се забравя. Сякаш ангели ме носеха на крилата си!
А може би наистина бяха те. Може би великият мистик присъстваше там заедно с тях.