Мерилин Монро се запознава с писанията и лекциите на Рудолф Щайнер от нейния драматургичен учител Майкъл Чехов (1890-1955), племенник на драматурга Антон Чехов и колега режисьор на Станиславски в московсия театър в началото на 20 век.
Майкъл Чехов срещна Рудолф Щайнер в Берлин през 1922 и през 1924 г. в Арлесхайм, където е имал дълъг разговор с него, от което идва основният импулс за развитието на преподаването му по новия метод. Чрез упражнения по концентрация мисленето се покачва до образното изживяване, за да се появи сценичният характер на персонажа пред вътрешното „око“. Постепенно персонажът, така ярко изграден чрез концентриране върху неговия собствен характер и живот, се среща в един вътрешен диалог с актьора, от което интуитивно – съзнателно се развива по-нататъшното изграждане на ролята.
Чехов придава особено значение на факта, че актьорът така черпи от „съкровищницата на подсъзнанието си“. Както драмата не се развива в еднo празно, неутрално пространство, така и актьорът трябва да се съобразява с атмосферата на една сцена или на цялото театрално парче.
Така надличната, обективна сфера на чувствата се свързва с атмосферата на отделните участници в едно хармонично цяло. За да се въплъщават надеждно видените в имагинацията и въображението персонажи, Чехов развива така наречените „психологични жестове“, предназначени да помогнат на актьора да доведе изобразения характер до уместна поза на тялото, израз и движение.
Мерилин Монро се запознава с Чехов през 1951 г. и с един от преданите му ученици, американският актьор Джак Паланс. Мерилин е въодушевена от новия подход на Чехов към театъра, който е изцяло повлиян от Щайнер. И Мерилин се отваря много дълбоко за антропософията без усилие, защото е чувствала, че това е един от малкото пъти в живота й, когато ще направи нещо от свободата на собственото си вътрешно същество, и не ще трябва отново да се моли на учителите си за да научи нещо привидно интересно.
На масичката до смъртното й легло е намерена книга на Рудолф Щайнер, пише Ръсел Пуулер в книгата си „A Rosicrucian Soul“.
Трагедията на Мерилин Монро е, че тя се е оставила прекалено много да се превърне в роб – не само на шефовете в студиото, но и на очакванията на един свят, фокусиран върху нея като фантастичен обект. Дълбоко в своето вътрешно същество – нещо, което никой в медиите и популярната ни култура дори не предполагаше – тя прекарва последните 10 или 11 години от своя измъчен живот в култивиране и развиване на деликатното цвете на Антропософията.
В. Р.