ИЗ „ОКУЛТНОТО И СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ”

( откъс )

Доклад, изнесен на двадесет и първата годишна лекция в памет на Фройд, прочетена във Филаделфия на 24 май 1974 г. и публикувана в Journal of the Philadelphia Association for Psychoanalysis I, no. 3 (September 1974): 195 – 213

От самото начало трябва да изясня какво точно смятам да обсъдя в това есе. Първо, ще се опитам да уточня значението на термините „Окултно”, „окултизъм” и „езотеризъм”. След това ще проследя кратката история на интереса към окултното от средата на XIX век до наши дни. Този ретроспективен поглед е необходим, за да оценим радикалната промяна, която наблюдаваме в съвременния западен свят, особено в Америка. По-нататък ще се спра на редица тайни практики, окултни дисциплини и езотерични теории, главно такива, които са придобили популярност в американската младежка култура.

В рамките на есето съм принуден да направя строг подбор измежду многото примери, с които разполагаме. Ще пропусна известен брой значителни явления като новите религиозни секти, спиритични кръжоци, парапсихологически изследвания и така нататък. Трябва да добавя, че ще подходя към всички тези явления като специалист по история на религиите, с други думи, няма да разглеждам техните психологически, социологически или дори политически контексти, значения и функции (ще ги оставя на онези, които са по-добре подготвени да се заемат с това).

Според Оксфордския речник понятието „окултно” е използвано за първи път през 1545 г. в значението на нещо, което „не е постигнато или не е постижимо за ума; отвъд разбирането или обичайното познание”. Почти век по-късно, през 1633 г., думата придобива допълнително значение, а именно: предмет на „онези прочути древни и средновековни науки, основаващи се на познаването или използването на средства с тайнствен и загадъчен произход (като магия, алхимия, астрология, теософия)”. По-достъпно определение за „окултно”, което съответства на съвременното използване на понятието, ни предлага Едуард А. Тириякян в изключително интересния си труд „Към социологията на езотеричната култура”.

„Под окултно – пише Тириякян – разбирам съзнателни упражнения, техники или процедури, които: а) извличат скрити или подмолни сили от природата и космоса, неподдаващи се на определение или изучаване със средствата на съвременната наука, и б) имат като желани и умишлено търсени последствия емпирични резултати, например придобиване на познания за емпиричния ход на събитията или променянето им, така че те да бъдат различни от онова, което биха били без тази намеса… По-нататък, доколкото субектът на окултната дейност е не просто всеки човек , който я упражнява, а придобилият особени знания и умения, необходими за практикуването й, и доколкото тези умения са придобити и предадени по социално (но не обществено достъпно) организиран, установен и ритуализиран начин, можем да говорим за тези практики като за окултни науки или окултни изкуства.”

Дефиницията за езотеризъм е малко по-изтънчена. Под „езотерични” Тириякян разбира онези „системи от религиозно-философски вярвания, лежащи в основата на окултни техники и практики; тоест, отнасящи се до най-задълбочените познавателни схеми за природата и космоса, епистемиологичните и онтологичните отражения на върховната реалност, чиито схеми включват обем от познания, служещи за основа на окултните действия.”

Но най-важният и значим представител на езотеризма – Рене Генон – рязко се противопоставя на така наречените окултни занимания. Както ще видим, това разделение е станало впоследствие и то ще ни помогне да осъзнаем паралелните роли на окултизма и езотеризма в по-нови времена.
Както е добре известно, всички вярвания, теории и техники, стоящи зад понятията „окултно” и „езотерично”, придобиват популярност още в края на древността. Някои от тях – като например магията, астрологията, чародейството и некромантията са измислени или систематизирани около 2000 години по-рано в Египет и Месопотамия. Няма нужда да добавям, че през Средните векове повечето от тези практики не отмират напълно. Напротив, придобиват нов престиж, като особено модни и на почит стават през италианския Ренесанс. По-нататък ще се върна на този въпрос, защото, макар и непряко, той хвърля неподозирана светлина върху нашата тема.

Френските писатели от XIX век и интересът им към окултното

Модата на окултизма се въвежда от един френски окултист, Алфонс-Луи Констан, роден през 1810 г. и известен под своето de plume ( име по перо, псевдоним), Елифас Леви. Всъщност терминът „окултизъм” е измислен от него, а на английски език се използва за първи път от теософа А. Д. Синет през 1881 г. В зряла възраст Леви прочита „Kabbala Denudata” (Разбулената кабала) на Кристиян Розенрот, а по-късно трудовете на Якоб Бьоме, Сведенборг, Луи-Клод дьо Сен Мартен („Непознатият философ”) и други теософи от XVIII век. Книгите му – „Dogne et ritual de la haute magie” (1856), “L’Histore de la magie”(1859), “La Clef des grands misters” (1861) – „Догма и ритуал на висшата магия”, „История на магията” и „Ключът към големите загадки”, се посрещат с успех, който днес е трудно обясним, защото представлява бъркотия от претенциозни съждения.

„Абат” Леви е „посветен” в няколко тайни общества – на розенкройцерите, на франкмасоните и т.н. – както във Франция, така и в Англия; среща се с Белвур Литън, автора на известния окултен роман „Занони”, и прави впечатление на мадам Блаватска, основателката на Теософското общество.
Елифас Леви, който умира през 1875 г.,се радва на голяма популярност сред следващото поколение френски неоокултисти. Най-известният сред последователите му е Др. Енкос, роден през 1865 г., който използва псевдонима „Папюс”. Той твърди, че е преминал ритуал на посвещаване при тайнствената личност Дон Мартинес де Паскуали (1743 – 1774), основател на нов езотеричен орден с пампозното име Frans – Masonnerie des Chevaliers Masons Elus Cohen de l’Univers (Франкмасонски орден на рицарите масони Вселенски Избраници).

Папюс има претенцията също така да бъде „истинският ученик” на Сен-Мартен, Непознатия философ. Тук не мога да изследвам централната теза на Мартинес де Паскуали; достатъчно е да кажа, че според него целта на посвещението е човекът да си възвърне изгубените „Адамови привилегии”, тоест да възстанови първоначалната си същност на „човекобог, създаден по образ и подобие Господне”. Тези възгледи се споделят и от Непознатия Философ, и от повечето християнски теософи от XVIII век. Настина според всички тях първоначалната същност на човека преди Падението може да бъде възвърната посредством „духовно усъвършенстване”, чародейство (тоест извикване на ангелски духове) или алхимични действия.

Безбройните тайни общества, мистични групи и масонски ложи от XVIII век без изключение се стремят към възраждане на падналия човек. Техни централни символи са Храмът на Соломон, който трябва символично да се построи наново; Орденът на Темплиерите, който трябва де се възстанови поне отчасти; и Граалът, чиято митичност и скрит смисъл постоянно присъстват в заниманията по духовна алхимия.

Папюс твърди, че има достъп до цялата тази окултна традиция. Той създава – думата, която използва, е „възражда” – Мартинисткия Орден, чрез който иска да разкрие на членовете му тайната доктрина на Луи-Клод дьо Сен-Мартен. Но според cognoscenti (посветени) този орден отразява почти изключително собствените идеи на Папюс. Въпреки всичко в началото Мартинисткият орден се ползва с голям успех. Сред членовете на първия му „върховен съвет” са голям брой известни писатели, като например Морис Барес, Пол Адам, Жозеф Пеладан, Станислас дьо Гета и други. В същото време Папюс спомага за основаването на други окултни групи като L’Eglise Gnostique Universelle и L’Ordre Kabbalistique de la Rose- Croix (Великата гностична църква и Кабалистичен Орден на розата и кръста).

В този интерес към окултното в края на миналия век от значение и ролята на френски писатели. Дори скептик като Анатол Франс заявява в една статия от 1890 г., че „известни познания по окултни науки са необходими за разбиране на голям брой литературни произведения от този период. Магията заема важно място във въображението на нашите поети и писатели. Те са главозамаяни от невидимото, преследва ги мисълта за неизвестното, а времето се връща към Апулей и Флегон от Трал”.

Анатол Франс е прав. Наистина един от най- популярните романи по онова време – “La bas” (Там) на Ж.-К. Юисман – е вдъхновен от съвременния специалист по черна магия абат Булан, отлъчен от църквата католически свещеник, и от състезанието по магия между Булан и друг магьосник, писателя Станислас дьо Гета. Всъщност, когато през 1893 г. Булан умира, Юисман и други приближени на окултната група са убедени, че дьо Гета го е убил с черна магия. Струва си също така да отбележим, че приблизително по същото време известен брой английски писатели се занимават с окултни практики и усърдно се стремят към посвещаване в тайни окултни общества. Ще ви припомня Ордена на златната зора, сред чиито членове са Уилям Бътлър Йейтс, С. Л. Матюс и Алистър Кроули.

Няма да се спирам на късната история на тези окултни движения, на произхода и развитието на Теософското общество на мадам Блаватска и други паралелни групи, като антропософското общество на Рудолф Щайнер. Все пак могат да се отбележат две неща. Най-ерудираната и унищожителна критика към всички тези така наречени окултни групи се отправя не от рационален „външен” наблюдател, а от писател, принадлежащ към този кръг, надлежно посветен в няколко тайни ордена и добре запознат с окултните им доктрини; по-нататък тази критика идва не от скептична или позитивистична перспектива, а от позицията на „традиционния езотеризъм”, както той го нарича. Този ерудиран и яростен критик е Рене Генон. С някои изключения окултните движения не привличат вниманието на компетентните историци, а въодушевяват голям брой известни писатели, от Бодлер, Верлен и Рембо до Андре Бретон и някои постсюрреалисти като Рене Домал.

Трябва да се спра по-подробно на Рене Генон и радикалната му критика на всички окултни и псевдоспиритуалистични движения от миналия век. Засега нека си представим влиянието на тези концепции върху европейските писатели и особено значението на техния интерес към окултното. Още през XVIII век по време на Просвещението и в периода на Предромантизма и Романтизма през първата половина на XIX век някои германски и френски литератори свободно използват в произведенията си окултни и теософски познания. Между 1740 и 1840 г. се появяват голям брой широко известни и понякога превъзходни романи и разкази подписани от Гьоте – „Вилхелм Майстер. Години на странстване”, Шилер – „Господарят на духовете”(1787), Жан Паул – „Невидимата ложа” (1793), Ахим фон Арним – „Пазителят на короната”(1817), Новалис – „Учениците от Саис”(1797-1798), Захариас Вернер – „Синовете на долината”(1803), Шарл Нодие – „Трилби”(1822),”Жан Сбогар”(1818), Балзак – „Серафита”(1834) и други. Очевидно е, че е трудно всички тези произведения да бъдат подведени под общ знаменател. Все пак може да се твърди, че окултните теми и идеология в тях отразяват надежда за лично и колективно renovation (обновление) – мистично възвръщане на първоначалното достойнство и сила на човека; общо взето, литературните творби отразяват и допълват концепциите на теософите от XVII и XVIII век и на техните учители.

Съвсем различна ориентация се наблюдава сред онези френски писатели от втората половина на XIX век, които са привлечени от окултните идеи, митологии и практики, популяризирани от Елифас Леви, Папюс и Станислас дьо Гета. От Бодлер и Верлен, Летреамон и Рембо до нашите съвременници Андре Бретон и последователите му, всички тези творци използват окултното като мощно оръжие в битката си с буржоазния ред и идеология. Те отхвърлят съвременната официална религия, етика, обществени нрави и естетика. Някои от тях са не само срещу църквата, както в по-голямата част от френската интелигенция, но и срещу християнството; всъщност те отхвърлят всички юдео-християнски ценности, както и гръкоримските и ренесансовите идеали. Интересуват се от Гностичната и други тайни групи не само заради ценните окултни знания, но също и за това, че тези групи се преследват от църквата. В окултните традиции творците търсят предюдео-християнски и предкласически (предгръцки) елементи – египетски, персийски, индийски или китайски творчески методи и духовни ценности. Те се стремят към естетическите идеали и архаичните изкуства, в „първоначалната” представа за красота.

Стефан Маларме заявява, че съвременният поет трябва да търси идеалите си във времето преди Омир, защото от него започва упадъкът на западната поезия. И когато жерналистът го пита: „Но каква поезия е имало преди Омир?” Маларме отвръща: „Ведите!”

Авангарните писатели и хора на изкуството от ХХ век отиват още по-далеч: те търсят нови извори на вдъхновение в пластичните изкуства на Далечния изток, в африканските и океански маски и статуи. Сюрреалистът Анре Бретон обявява смъртта на цялата западна естетическа традиция. Заедно с други сюрреалисти като Елюар и Арагон той се приобщава към идеите на комунизма и също търси поетично вдъхновение в различните прояви на Несъзнателното, както и в алхимията и сатанизма. Рене Домал научава санскрит, преоткрива индийската естетика и е твърдо убеден, че с помощта на тайнствения кавказки учител Гурджиев е открил инициационна традиция, отдавна забравена на запад. Накрая, от Бодлер до Бретон, интересът към окултното във френския литературен и артистичен авангард е една от най-ефективните критични прояви, отхвърлящи религиозните и културни ценности на Запада – ефективна, поради всеобщото убеждение, че е основана на исторически факти.

Засегнах този аспект на проблема, защото, както е добре известно, революциите в изкуството (тоест проповедите на естетическите ценности) предхождат събития, които се случват едно или две поколения по-късно в по-голям обществен кръг. Нещо повече, интересът на писателите към окултното съвпада поне отчасти с Фройдовите проучвания на Несъзнателното и с откриването на метода на психоанализата, който допринася до голяма степен за промяната в европейските нрави и начин на мислене. Фройд разкрива гносиологичното значение на плодовете на фантазията, които до този момент са се считали за незначителни и неразбираеми. След като проявите на Несъзнателното се подреждат в система от значения, сравнима с невербалния език, огромният брой въображаеми вселени, отразени в литературните творби, придобиват по-дълбок, скрит смисъл, до голяма степен независим от артистичната стойност на съответните творби.

Езотерични докрини и съвременни изследвания

Обръщайки поглед към по-ново време, оставаме поразени от една съществена разлика: докато интересът на авторите от XIX век към окултното е придружен със слабо любопитство от страна на историците, през последните тридесет-четиридесет години наблюдаваме обратната ситуация. Макар че все още съществува известен брой писатели в традицията на Юисман или Анре Бретон, значителният принос за разбиране на окултните течения, принадлежи на историците. Всъщност може да се каже, че фантастичната популярност на окултните практики от средата на 60-те години насам е предшествана и може би породена от редица фундаментални научни трудове върху езотеричните доктрини и тайните практики, публикувани между 1940 – 1960 г. Разбира се, не бива да забравяме, че две от най-големите открития на века изваждат на бял свят голям брой документи на тайни или езотерични групи. Имам предвид Гностичната библиотека на Наг Хамади и ръкописите, открити в пещерите на Мъртво море, най-вероятно принадлежащи на есейска общност. Все още се работи върху издаването и превеждането на тези документи. Въпреки това много неща във връзка с тези два проблема, неизвестни едно поколение по-рано, са вече изяснени.

Но независимо от археологическите открития, съвременните учени създадоха редица неоценими трудове, които коренно промениха разбирането и представата ни за езотеричната духовна традиция. Преди всичко, това са блестящите монографии на Гершом Шолем върху кабалата и еврейския гностицизъм и мистични системи. Ерудицията и далновидността на Шолем ни откриват един много подреден и дълбок свят на значения в текстове, принципно отхвърляни като прояви на шарлатанство и предразсъдъци. По-малко познати на широката публика са повечето книги за и преводи на езотерични исмаелитски трактати от персийската ислямска традиция, популяризирани от АнриКорбен и последователите му. Или публикациите на Рене дьо Форестие върху франкмасоните окултисти от XVIII век; на Алис Жоли и Жерар ван Рийнбек върху Мартинес де Паскуали и тайните ложи на Лион; на Антоан Февр върху езотеризма през XVIII век и други. Освен това през последните тридесет години придобихме по-правилна и обширна представа за китайските, индийските и западните алхимични практики. Доскоро алхимията се считаше или за протохимия, т.е. зародишна, наивна или преднаучна дисциплина, или за сбирищина от предразсъдъци, незначителна в културно отношение. Изследванията на Джоузеф Нийдъм и Нейтън Сайвин доказаха холистичната структура на китайската алхимия, тоест че това е своего рода традиционна наука, неразбираема извън космологичните, етичните и, така да се каже, „екзистенциалните” си предпоставки и сотериологичния си контекст.

Докато изучавах индийската алхимия, аз открих органичната й връзка с йога и тантра, тоест със специфичните психоментални техники. Показателно е и това, че в Китай алхимията е тясно свързана с даоистките тайни практики; в Индия е част от тантричната йога; а на запад гръко-египетската и ренесансовата алхимия обикновено се свързва с гностицизма и херметизма, тоест с тайната окултна традиция.