ГЛИНА

Не свърши хълмът, дето я копаят,
а много стомни тоя свят строши.
Грънчарят не преставаше да вае…
Светът не е престанал да руши.

Грънчарят остаря и си замина
към своите грънчарски светове.
Душата му приличаше на глина,
сънят му беше пълен с цветове.

И може би на оня свят грънчарят
отнесе и грънчарското тегло.
Замислен за небесните пазари,
душите ни върти на колело.

МАЙСТОР МАНОЛ

Къде се губиш, душо неразбрана?
Къде залиташ в тая самота?
Изгаряш като жито неприбрано
и недорасла падаш във пръстта.

Какво се чудиш и какво се маеш,
каква очакваш да те сполети.
Един неистов българин, отчаян,
със дървени криле да полети.

Лети той векове, над него слънце
душата му топи като смола.
И няма вече българин, осъмнал
без жал за овъглените крила.

Ори и сей, и пей, плачът ти страшен
ще се откъсне като птица лек.
Загледани във огъня домашен,
пак ще скърбим за полетял човек.

СТРОЕЖЪТ НА СВЕТА

Поезията е в строежа на света.
Тъй както атомът – в дървото и метала.
И трудно могат да я разчетат,
да я покажат във научна зала.

Поетът е химикът и пещта,
и огънят, и оня взрив космичен,
избухнал в дълбините на нощта,
от всички земни взривове различен.

Преди да стане стих, материята се разпада.
Тогава всичко във поета страда.

НЕСТИНАРИЯ

Душите ни са въглените живи –
жаравата във тоя мъртъв свят.
А пък звездите в Странджа са красиви,
звезди като черешов едър цвят.

А ние сме ловци и въглищари –
по въглените сеем тъмна пот.
Изгаряме за тая Нестинария,
за тоя хубав нестинарски род.

Спокойно пием върлата ракия –
тук няма ни един разбойник лош.
Разбойниците сме самите ние,
жените любим три пъти на нощ.

Енергията е дълбоко тука,
където все божурите цъфтят.
Те като живи вълглени се пукат
край тоя вечен древноримски път.

ВИА ПОНТИКА

По Виа Понтика летят неуморими птиците,
летят към светлата земя на топлината.
Летят на юг, на юг летят душите – мъчениците,
обречени на полета към слънцето и свободата.
Дали сърцето не е уморена птица във небето на копнежите,
дали ръцете ни не са отпуснати криле, мечтаещи размаха
и силата на полета далечен, и надеждите
за Виа Понтика – подпалени от слънцето – които изгоряха.

Ще се роди ли пак за полет страшната амбиция
за Виа Понтика, за тоя вечен път на птиците.

ОСТРОВ

То бяха дни, когато птички и камбанки пееха в душите ни,
а любовта като рибарят стар във мрежите си ни оплиташе.
С теб по-дълбоко все потъвахме, отгоре
се рееха парчета светлина – като разбит прозорец.
А слънцето ни спускаше въжетата си – да изтеглим
телата и душите си от щастието непрогледно.
Бяхме двете половини на един и същи пясъчен часовник
и времената се преливаха едно във друго – ден след ден.
Навярно тайната ни някъде на остров е заровена,
защото страшно бях самотен аз без теб и ти – без мен.
Навярно в древни карти са записани координатите,
но бурята на чувствата повреди нежния компас
и ние в двата края на безбрежието сме запратени,
където ти си само ти, а аз съм – само аз.
Протягам аз ръцете си и вятъра към теб протягам,
дано ми върне твоите сълзи от щастие дъжда.
Но в мълчаливото небе дори и птици не кръжат…
И невъзможно е от острова на спомените да избягам!…

КАТАЛУНСКА РАПСОДИЯ ЗА КОСТА БРАВА

Колко свят извървях, за да стигна до теб, Каталуния!
Колко звездни реки се преляха във мен…
Колко мъки прострях – да изсъхнат на пълнолуние,
колко студ насъбрах в нажежения ден.
Аз не вярвам, че ти си ме чакала толкоз години,
но си знаела нещо, което сега
ме разтърсва до край и не мога край него да мина –
като ланшния сняг или лека тъга.
Колко много цветя са разцъфнали в теб, Каталуния,
колко кактуси с длани бодливи видях.
Кипарисите тънки в Монсерат ми звучат като струни –
като струни на горда китара и праведен грях…
Колко свят извървях, за да стигна до теб, Каталуния!
Колко слънце загубих в дълбокия мрак…
И море, и вълни, и любов ме заливат до съмнало
и откривам душата на Дивия бряг…

БУРГАС

На Димитър Ангелов – Джони

На Христо Фотев той е символ,
на гларусите и Пандира,
на Георги Баев, на Всемира,
на тъжните и светли химни.
И на момичетата кротки,
и на момичетата буйни,
и на душите тъмно-руйни,
на белите самотни лодки.
На Джони – моя стар приятел,
най-синеокият моряк,
човек по-сигурен от бряг.
На старите мореплаватели…
На кръчмите като каюти
и уличките като грях…
Една любов там изживях –
красива, топла и уютна.