Предговор към „Катарското богомилско християнство“, автор Мишел Муние

Да мислим и разсъждаваме тук и сега (при наличието на допирни точки между Изтока и Запада, при наличието на връзка между началното християнство и съвременния свят) за средновековното християнство в лицето на „ереста“, тоест предимно за Богомилите, наричани „Катари“, означава да мислим и разсъждаваме за двигателната сила в историята на нашето човечество и дори за самата ни история…

То означава да върнем на тази наша история прозрението за нейното начало, за нейния изначално заложен смисъл, бидейки в разрез с всички противоположни и вредни интереси, които още от времето, когато била учредена григорианската теокрация и установена абсолютната власт на Инквизицията, та чак до днес скриват много често тази история и дори – във философски план – великата идея на историята. Защото и досега нашият прочит на средновековната ни история е изключително в духа на григорианството, тъй като той е бил наложен на Европа и на самата църква със силата на невъобразимо мощната тоталитарна власт още от 1050 година и през следващите векове… И едва Революцията, тази родна дъщеря на Богомилската ерес, доста късно ще премахне, заедно с феодализма, и страшните жестоки „белези“ на Инквизицията… Дошло е вече времето да разчетем знаците и да възстановим (независимо от аргументите и „документите“, създадени от Инквизицията) всичко онова, което самите Народи разказват, като се започне със Словото в народните им предания с универсално значение, за истинската ни история…

Тази книга, следователно, не е още една книга за „катарите“ – това е книга за историята, за богомилското християнство, наричано „катарско“, разгледано не самоцелно, а като начало, най-напред в Западна Европа, на онази най-важна работа, за която го е било подготвило първоначалното християнство, за великия градеж на историята…
Подобна книга не може да се напише по обичайния начин и с методи, лишени от осъзнаването на смисъла, тъй като
именно поради това тези методи довеждат до сериозни противоречия, нелогичност и безсмислици, както ще покажем по-нататък. Защото историята, като всяка реалност, таи в себе си една форма и едно съдържание, ала и един смисъл, който определя посоката и значението на всеки опит да се пристъпи към тази реалност – в случая към историята…

А този смисъл (както смисълът на всяко нещо) не може да бъде доловен и разкрит непосредствено, той се дава само чрез „знаци“ на хора с пробудена съвест, които мислят и са напълно свободни. През Средновековието такива първи знаци се появяват най-напред в свободното слово на Народите, което не е подчинено на никакъв властващ авторитет, ние имаме предвид винаги средновековните приказки – и западноевропейски, и славянски. Тези приказки били предавани устно чак до края на ХІХ век сред всички народи от едно село на друго, та по този начин са придобивали и местен колорит, но са имали и всеобщ универсален живот… (Всъщност след Революцията и през целия ХІХ век те били събирани от учени, писатели и книжовници, които напълно осъзнавали какво представляват така създадените съкровища.)

Това слово е наистина Слово: казва и иска да ни внуши нещо въпреки всякакви рискове и заплахи (при наличие на доноси и предателства, при съществуването на жестоката могъща Инквизиция), чрез многобройните Разказвачи, носители на Словото от епохата на богомилството чак до Френската революция, че и след нея… То говори, както ще видим по-нататък, за нечуваната хубост на живота и за Божествените блага в него въпреки опасностите и изпитанията, за които също понякога споменава… Това Слово посочва какви блаженства ще изживее всеки човек, ако тръгне в пътя на Обичта и Любовта…

И това Слово, още от Средновековието до наши дни, е живо свидетелство против григорианските власти и против цялата Инквизиция, която е целяла да го омаловажи и дискредитира (което става все още и сега чрез устата и писанията на немалко наши учени-ерудити), това Слово доказва, следователно, каква е била живата реалност на мисълта сред нашите Народи и какви сили тази мисъл е успяла да вдъхне тогава в човешките души, за да проумяват изначалните закони на живота си през онези времена, та и в бъдната ни история – както по време на западноевропейския Ренесанс и Революцията от 1789 година, така и сега – да предусещаме задължително и в Западна Европа, и в Славянския свят дълбоките промени, които ни очакват, свързани с идеята за новото висше Възраждане…

Ще видим всъщност какви извисени мисли проблясват сред представителите на това средновековно християнство, какви нови прекрасни възгледи за Природата и човешката Душа, за Живота и съществуванието, за Жената и Любовта, за Истината и Свободата, за Бъдещето на Човечеството всички европейски народи са възприели от богомилите и са съхранили за бъдните поколения. И нищо от онова, което тези представители на средновековното християнство са дарили на света, не е отстъпило пред лутанията и безпътиците в историята, носещи винаги все пак някакъв скрит смисъл… „Разрушете този храм и в три дни ще го въздигна.“ Поразявали и избивали са ги, ала техните мисли са повдигнали нашето човечество до най-чистата силна Надежда и до Свободата (културна, социална, икономическа, политическа) – така се е стигнало до сгромолясването на феодализма, до разформироването на Инквизицията и до отмяната на робството! И днес техните възродени идеи бдят над съвременната и бъдна история и ни привличат и зоват да ги опознаваме!

Три предварителни бележки:
Първа обяснителна бележка: необходими предварителни критични анализи.
Ако ни се налага, още от първите части на книгата, при нашия критичен подход да се сблъскаме с всички фалшификации на Богомилската мисъл (направени или от Инквизицията като „естествено“ дело, или от съвременни учени, които неосъзнато продължават критиките на инквизиторите), ако трябва да се сблъскаме в крайна сметка и с последвалата от тези фалшификации деформация в средновековната ни и съвременна история, то е единствено с желанието ни да представим това възвишено схващане за Природата и за Човека, което е вложило такъв невероятен смисъл в нашата история, за да възстановим смисъла на тази история, който ще даде също така смисъл и на нашето съвремие…

Предчувстваме, че дори и без да е специалист, познаващ задълбочено проучванията и „споровете за катарството“, нашият читател ще съзре значението на този наш подход и дори ще го приеме с радост…
Втора обяснителна бележка – философска
За да се разбере напълно смисълът, за да се осъзнае цялостната роля на едно християнство в историята с присъщата му сила, необходимо е най-напред да се възприеме съвсем рационално, с разума, основната идея за самата възможна реалност на Христос…
Самият Христос казва, че представлява вътрешен процес:
„Аз съм Пътят, Истината и Животът“ (Йоан 14:6 – бел. ред.)
Животът е изява, резултат на Любовта. Не на човешкото желание, а на Любовта, Любовта като лъч на Божествеността… Любовта, Мъдростта и Истината, в духа на „реализма“ на древногръцкия философ Платон, са нещо много повече от човешки реалности – те са излъчвания от Христос, такива лъчи, които трябва да умеем да приемаме, да посяваме в себе си и след това да ги развиваме и култивираме, защото те са в основата на човека и човешкото…

Как да разбираме това? Нека споменем бегло тук, че всеки човек, като медитира, разсъждава и най-сетне разбира, участва в един вътрешен процес, който протича в него и който го просветлява и извисява: хрумват ни ценни идеи, в душата ни настъпва яснота, но не ние решаваме да стане всичко това, определени идеи да ни осенят, нито пък да съзрем смисъла на нещата с възклицание „О, да, разбирам!“, което става само по вътрешен, езотеричен !? път…
Нека отбележим също, че това разбиране е истинското благо за нас – в живота не бихме били това, което сме, не бихме могли да съществуваме без това ясно осъзнаване смисъла на нещата, който вътрешно идва до съзнанието и съвестта ни и ръководи поведението ни чрез постоянни въпроси и придобиването на опит. (Това „разкриване на смисъла“ на гръцки се нарича Aletheia – истина.) Затова и Платон повтаря многократно в „Държавата“: „Има едно Благо, което ни се дава (когато разсъждаваме и разбираме при определени условия), то ни дарява истината и разумността.“ И още: „Това е Благото, което създава Знанието и Истината.“ /2/
И това Благо, този процес на извисяване, който просветлява нашето съзнание, когато размишляваме, този процес, залегнал в основата на нашето индивидуално съществувание, е именно това, което християнството нарича „Христос“: Аз съм Истината…

Очевидно с всички тези посоки на вътрешния смисъл християнството е белязало нашата история, приканвало е ду
шите ни към съзнателно отношение и връзка с този Дух на Истината и Любовта, излъчван от Христос, а това означава: в основата и на индивидуалния ни живот, и в напредъка ни като общество да залегнат Любовта, Мъдростта и Истината, които са единствените сили, способни да облагородяват и поддържат живота.

Тук се докосваме до едно съществено качество на средновековното богомилско християнство: чрез него човешките души се отварят за Обич и Любов, нежните чувства се възпяват в песни за мистична рицарска Любов и в неподражаема провансалска поезия хората започват да се обръщат към другите, както се говори в народните приказки чак до края на ХІХ век, споделят в ежедневието си плодовете на своя труд и започват да служат на Истината…

Ние откриваме тази основа, идеята за култура на Любовта и Истината, още в приказките ни от Средновековието, та чак до Ренесанса и дори в книгите на Жан-Жак Русо. Нали Русо казва в „Емил“, че „само любовта към Бога, към ближния и към себе си (породена от съзерцаването на Природата с възхита и преклонение, породена от истинската ни религиозност) е съдържанието на Закона!“ Ако има любов в сърцето си, човек носи в себе си всичко, което изисква Законът… Затова е много по-добре да се работи за повдигане съзнанието на хората, отколкото те да бъдат потискани… Той дори твърди в онази епоха, когато широко е било приемано и прилагано смъртното наказание, че не трябва да се пристъпва към тази крайна мярка, без да е направено предварително всичко възможно за възпитанието на престъпника. И добавя, че няма лош човек, който да не може да бъде добър поне за нещо! И ако прочетем отново първата „Декларация за правата на човека“, ще видим, че това е декларация пред Бога, пред Божията Любов, която осигурява на всеки индивид правото да се самоосъществи, неговото право, онова право, което ние сега сме длъжни да осигуряваме на свой ред чрез тази Любов и чрез Братството…

Вътрешно създадени с добра основа, нашите народи в предишните епохи са притежавали силата, премахнали са феодализма и са ни завещали Свободата…
Като проявяваме интерес към тази история на дълбокото истинско християнство, несправедливо наричано „ерес“, което е било реално християнство на Радостта, на Любовта, на Действията, на Красотата, на Истината и на Знанието, както ще покажем по-нататък, ние ще се запознаем със съзнателните основи на нашата минала култура, а явно и на сегашната и бъдещата ни култура!

Трета обяснителна бележка – за представителите на религията
В някои народни приказки, например от Италия, се разказва за един младеж, тръгнал да получи своето духовно посвещение по върховете на планината, при ламята, която е полуорел-полулъв, за да може да изцери болния и сляп крал, да върне на всички хора водата от Извора (Божествения) и да освободи, както го бил помолил един игумен, монасите в неговия манастир, които били в постоянни кавги и разпри… „Днес един иска нещо, утре друг не е доволен, така живеем сред крясъци и скандали, в безредие и хаос“ (Fiabe – италиански приказки, Italo Calvino, éd. Delpire).

И попадайки в места с огромни опасности, пред угрозата да бъде разкъсан от ламята, която сумти и подушва миризмата на „християнин“, все пак този младеж успява: изскубва от полуорела-полулъв перо, което ще възвърне зрението и здравето на краля, заявява на хората, че трябва да смажат главата на змията, която е запушила Божествения извор (тази змия е човешкият егоизъм), и казва на игумена: преди десет години „в манастира е проникнал дяволът под расото на един, когото вие приемате за ваш… Достатъчно е монасите да решат, всеки за себе си, да бъдат добри, благи и милосърдни, и тогава бързо ще разобличат дявола…“ Точно това направили тези монаси – „те така се впуснали да правят добрини, че дяволът много скоро сам избягал!“

Младежът-герой, изкачил планината, този християнин или добър човек, според някои приказки, който застава срещу ламята без капчица страх в седмата пещера, представлява богомилският импулс, импулсът на Приятелите или Обичаните от Бога. Именно тези мили на Бога хора пристъпват към уникалния опит, свързан с много трудности, да получат посвещение в Духа: чрез трите пера на ламята те успяват да придобият три вида знание и връщат зрението на ослепелия крал, който представлява старото, лишено от съзнание човечество… Те могат тогава да възвърнат зрението на краля (държавата) и да спасят църквата…

Отношението им към църквата е забележително… Църквата, според тях, не е в расото и в институцията… А и историята свидетелства, че е възможно под монашески дрехи да се крият вълци. Помислете за онези, които не са се поколебавали да прибягват към оръжие и средства за изтезания, за да ограничат онова, което те наричали „ерес“… Църквата е една реалност от чисто вътрешен порядък, следователно не е възможно да има някакво институционално решение за вълненията и безпорядъка в църквата… Както се казва в приказката, достатъчно е всеки един да се извиси в любовта си, тогава всичко, свързано със злото, ще изчезне от само себе си, тъй като няма повече да има никакво място за него…
Общо казано, тук Църквата е само вътрешна реалност, съвкупността от добрите човеци, които служат на Любовта и в които живее Христос… Поради това дяволът изобщо не може да се появи там… Следователно не Църквата, във вътрешен смисъл, е допуснала злото, а онези хора, които са се представяли за нейни членове, но реално са служели на злото… Изразеното в края на приказката богомилско отношение е изключително по своя смисъл – там се казва, че няма упреци и обвинения към никого, а от хората само се изисква: „Обичайте, ето, тази работа ви предстои, тогава истинската църква ще се изгради от само себе си.“

По същия начин, в процеса на работата над книгата, трябваше да направим разграничение между църквата във вътрешен смисъл, истинската Църква, към която принадлежат всички добри човеци по земята, тези, в които живее Христос (а към нейните двери се приближават и всички, изпитващи стремеж да преживеят вътрешно Христос, и тя ги призовава и подпомага вътрешно), и църквите във външен смисъл, като институция, изградена исторически от светските власти, от държавите, и самата тя превърнала се в определен момент в такава власт. С риск да се превърне, поради самото си основаване, в място за симония (търгашество с църковни длъжности) или хетеродоксия (еретично отклонение от православието) и по този начин да затъне в прищевки и капризи, които нямат нищо общо с Любовта… Нека си спомним за този светски институционален аспект при византийския император Константин V Копроним и при римския император Теодосий І Велики, когато в Италия вилнеело насилието и в Солун били избити няколко хиляди души. Нека припомним репресиите срещу арианството по времето на Карл Велики и насилственото разгромяване на ереста на богомилите. Нямаме за цел да даваме преценки или да съдим… Но ще отбележим също, че този институционален аспект, понякога толкова жесток, съвсем не е пречел някои представители на тази църква да бъдат същевременно в Църквата на Любовта и на Христос. Немалко католици и вярващи, например в Безие, свещеници и владици дори, например в Родез, са се обявявали против насилието и репресиите с риск да бъдат отлъчени от институционалната църква или осъдени…

Нашето единствено желание е не да разобличаваме, а да разграничим в историята това, което принадлежи на духа на истинската Църква, от онова, което е свързано с някои несправедливи насилници, които предават тази Църква. Става въпрос не да ги осъждаме, казахме вече, а да подпомогнем нашите съвременници да си изградят точна и свободна преценка и да се възприемат като евентуални участници във великата вселенска Църква, да тръгнат по своя път към нея…

Превод от френски: Невяна Керемедчиева

……………
2 Срв. Платон. Държавата. Шеста книга (Идеята за доброто), с. 309. Изд. Наука и изкуство, С., 1975. (Бел. ред.)