ХРИСТИЯНСТВОТО, ОБНОВИТЕЛНИЯТ ПОЛЪХ НА БОГОМИЛСТВОТО И ИСТОРИЯТА

История на Свободата

Въведение І.

Първи поглед към идеята за Христос

„Преди Авраам да е бил, Аз Съм“/Иоан 8:58/. Това казва Иисус Христос. В светото Евангелие от Йоан виждаме прехода от нивото на човешките души (душата на Авраам, но и тъй извисената душа на Божествения Иисус, Сина Човешки) към абсолютното ниво на Сина Божий, нивото на Иисус Христос, което е и Началото, Сътворението…

Иисус представлява най-напред тук човека, според Евангелието от Йоан, ако го прочетем внимателно и задълбочено, „Сина Човешки“ – тема, която се повтаря, – тоест той е Синът на първоначалния космичен Адам (състоящ се от всички Богове, Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили, Господства, Престоли, Херувими, Серафими, които се намират на небето, до Бога.) Иисус, самият „Син Човешки“, слязъл от небето, пратен от Бога и бидейки единèн с Отца, с Неговата Любов, с Неговата Воля, е изгонил от Своя вътрешен храм търговците, сиреч изкушенията на егоизма, и има цялата власт, властта на Бога… Аз съм в Отца, в Неговата Любов, в Неговата Истина… – и Отец е в Мене, което означава, че Той се проявява като Любов, Мъдрост, Истина, проявява се „в делата Си“… Повтаря неизменно: „Нищо не върша от Себе Си“, благодари открито пред всички на Отца, за да ни поясни, както казва, как е възкръснал Лазар: „Отче, благодаря Ти, че ме послуша!“… И той ще каже другаде (в деянията на апостол Павел) на един началник-фарисей, който се обръща към него надменно с думите „Учителю благий!“: Защо ме наричаш Учителю благий? Никой не е благ освен един Бог. Така най-висшият сред боговете, Този, Който сам стоеше до Бога, Комуто служат всички богове в Отца, Този, Който притежава неизмерима власт, заявява, че самият Той не е нищо, че всичко у Него, което е велико, цялата доброта и цялата любов, всичко идва от Бога! Че само Бог е Любов. (И всяка истинска любов у човека, както у Иисус, произлиза от Бога!) По този начин Иисус Христос формулира един закон, според който всяко човешко същество е било, е и ще бъде сàмо в степента, в която се отваря, при определени условия, за Любовта, за Мъдростта, за Истината, за Правдата и за всички Добродетели на Бог-Отец… Само този човек ще постигне наистина абсолютното съществуване, състоянието Аз Съм!

И той постоянно го повтаря като камбанен звън: Ако върша делата на Моя Отец,.. то е, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене и Аз съм в Него… Делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене… Аз и Отец едно сме… Делата, които върша „в името на Моя Отец“, тоест в чистото дихание на Духа на Любовта…, а този Дух се изявява в Иисус и чрез Него.

Това е постоянна мисъл в Богомилското учение: Христос не върши нищо и няма никаква власт, ако не е свързан с Любовта на Бога, с Истината на Бога, с Неговата Воля – те именно се проявяват чрез Него в делата Му, които са доказателство за тази приемственост. И категоричното Аз и Отец едно сме е свидетелство за Неговата абсолютна връзка с Бога, чрез която Бог проявява цялата Си Любов на тази Земя. Отсега ще виждате небето отворено и ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки… (С това той ни приканва да участваме в същата приемственост, ала чрез Неговото посредничество… Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си – свързвам се с тях по вътрешен път, – и Моите Ме познават – и Ме приемат; както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца – приемам Го в Мене – и душата Си полагам за Моите овци)…

Единèн така с Бога, Иисус, Синът Човешки, слязъл от небето, където е стоял до Бога, е всъщност (тъй като се отваря за Него, за Неговата Любов, за Неговата Мъдрост и за Неговата Истина) Божият Син, Христос, помазаният от Бога, приел цялата Му Мощ и Власт, Обичаният от Бога Син, Чието Слово с това става Причина, Начало, Сътворение…

Това Слово е Сътворяващото Слово, чиято чиста вибрация създава всичко – като светлината през пролетта, като вътрешния ни глас, определящ нашето поведение и възлагащ ни определена работа, като думите и напътствията на обичащата майка, която единствена може да възпита детето си като добър човек… Затова в увода на Йоан се изразява ясно това, към което ни води цялото Евангелие: божественото величие на Словото на Христос, това Слово, залегнало в Първоначалието и създало света, поради което Иисус твърди: Преди да е бил Авраам, Аз Съм (Аз Бях), тъй като в начало (при сътворяването на света) беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото… Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците. Ето това Слово съществува и ще бъде вечно, Словото на Христос…

Христос се представя едновременно като историческо, космично и мистично събитие: Вътрешно слово, което се излива отвътре в човешките души, Той е „Светлината на човеците“ и в космичен план представлява духовният импулс, който работи, при определени материални условия, за изграждането на човешкото съзнание-съвест и на културите-цивилизации… Нека видим на това ниво как, след племенното съзнание на древното човечество, което е стадно или колективно съзнание (индивидите се подчиняват на традицията и още не съществува понятието „праведен“), след Древен Египет, където също има тоталитарни разбирания, как в Древна Елада колективното съзнание отстъпва пред индивидуалната съвест за Праведност и Неправедност… (Говори ли се за праведност и неправедност, това означава, че обществото е дошло вече до прага на Републиката.) Впрочем импулсът, довел до тази пробуда, сформиращ и изграждащ тази индивидуална съвест-съзнание, е много по-голям и извън индивидите. Древните гърци не са решили сами да се пробудят за този вид индивидуално съзнание – да усещат кое е праведно и кое е неправедно.

Така е винаги, когато в ума ни се появи някаква съвсем ясна идея – ние можем да я отхвърлим или приемем и доразвиваме, ако тя съответства на въпросите, които ни вълнуват, и може да бъде полезна за нашите дирения и изследвания, – но все пак не ние сме я създали. Или пък онзи вътрешен порив, който ни води към извисяване и усъвършенстване… Историята в определен смисъл се прави без хората, както ще каже Хегел в епохата на Романтизма, тя е дело на Духа /1/, „Водача на Народите“, който действа на нивото на човешкото съзнание и съвест… Или да видим как човечеството е преминало от едно външно отношение спрямо Закона (отсичали са ръката на крадеца, убивали са с камъни изневерилата жена) към едно по-вътрешно отношение: вътре в себе си, в съвестта си схващаме необходимостта от законите… Знаем по вътрешен път, че насилието е несправедливо и показва само слабостта на този, който го извършва… Така се е породила съвременната тенденция: на мястото на външните наказания идва възпитанието в духа на законите. И Христос е тази пробуждаща сила, която се проявява все по-ясно и категорично в сърцето и съвестта на отделния човек… Аз съм Пътят…

В мистичен план Иисус Христос представлява пътят на Възкресението. Тъй като е единèн с Отца, Неговото разпънато тяло ще бъде съградено за три дена… Тука става въпрос, според богомилите, за Неговото духовно тяло, това, което виждат посветените (съвършените), вплетено и вградено в материално-физическото тяло, което то (духовното тяло) оживотворява. Именно затова, че притежава духовно тяло, Иисус Христос ще напусне физическото Си тяло, ще се откъсне от материята в мига на Възнесението.

Многозначително е, че текстът „Възнесението на Исая“ /2/, който е любим на богомилите, подчертава важността на вярата ни в това чисто духовно възнесение на Иисус на Седмото небе, откъдето той е бил слязъл, за да бъде спасен (както ще стане ясно по-долу). Първото послание на ап. Павел до коринтяни показва изрично, че възкресението е на духовното тяло, бъдеща обвивка на душата и духа, онова тяло, което единствено прави възможно възнесението, а съвсем не тленното тяло. (Това духовно тяло може също, както при Лазар или Христос, да съживи неразложеното материално-физическо тяло.)

Как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо! (Как можеш да повярваш, че те се връщат с физическите си тела?!) Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре…/І Кор. 15:35,36/. Следователно то умира. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например пшеничено или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло…/І Кор. 15:37,38/. (Стъбло и класове, а не голо зърно.) И още „сее се тяло душевно, възкръсва тяло духовно…/І Кор. 15:44/. …Плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление… Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим!/І Кор. 15:50, 51/. Така ние жертваме живота си, тялото си, развиваме у себе си възвишени мисли, благородни чувства, справедлива воля, всички душевни способности, които ще се превърнат, под въздействието на божествените енергии, в основните елементи на нашето бъдещо духовно тяло…

Сътворяването на това тяло е плод на могъществото на Бога, Отеца – и сам Иисус Христос го казва по повод на самия Себе Си: Кога издигнете Сина Човешки (на кръста), тогава ще узнаете, че съм Аз (тъй като след това Той възкръсва) и нищо не върша от Себе Си /Йоан 8:28/. Това означава, че само силата на Бог-Отец изгражда тялото (духовното) на Иисус Христос. Той ще изгради и нашето духовно тяло с посредничеството на възкръсналия Иисус Христос.

Да възприемат Иисус Христос, да разберат, че Иисус, Синът Човешки, това извисено божествено Същество с невероятно голяма душа, се отваря пречистен за Любовта, за мощта на Бога и като най-обичан Божий Син се възражда по този начин в Своето тяло, връща се на небето, в Небесното царство, това означава за самите човеци да усетят и разберат какво е „Пътят“, Възкресението. Защото, ако се свърже със Силата на Божествената Любов на Иисус Христос (възкръснал мощен носител на Божията Любов на Земята), всеки човек ще може също, на свой ред, да постигне изграждане на духовното си тяло, за да се роди свише! И тогава ще постигне Живота… Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си /Йоан 8:24/. Тази мощ на Христос Изкупителя много ясно е изразена в „Страшния съд“ на Микеланджело – Христос от светлина, около Него се върти цялата вселена и небето…

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който вярва в Мене, няма да умре вовеки…/Йоан, 11:25, 26/. „Няма да умре вовеки“ означава, че ще изгради на свой ред – на базата на възвишените си мисли и чувства и благородната си воля – своето духовно тяло, за да влезе свободно и съзнателно в Божието царство, със съответните си постижения и опит в посвещението. За такива посветени смъртта вече няма никакъв смисъл, а се състои в едно Възнесение, чрез което те отиват като Христос, тоест съвсем съзнателно, в духовния свят. А онези, които не са изградили това свое тяло, познават смъртта и гравитират в междинни сфери, докато не се превъплътят според законите, докато първите биват „изпращани“ на Земята, но по свое желание, апостоли в определен смисъл, за да подпомагат еволюцията на тази Земя… Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен /Йоан 3:16/.

И така, когато Иисус отива при Марта, сестрата на Лазар, който бил вече умрял, тя Му казва: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. На което Той отговаря: Брат ти ще възкръсне. – Зная, че ще възкръсне, при възкресението, в последния ден. За нея всичко е било свършило…
А Иисус й отвръща: Аз съм Възкресението… Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. И Той веднага, на дело, потвърждава тази абсолютна истина.

Животът в Христос означава свързване с Дървото на Живота – духовните органи на душата тогава се развиват и тя се устремява стремително към индивидуалния Божий Дух, за да се слее с него, и това е кръщението. Казахме, че тогава човек преминава съзнателно през смъртта… Първите християни постигат, както сами свидетелстват, подобно кръщение посредством Духа, което зависи от вътрешната им среща с Христос – било спонтанна, било при общата молитва и полагането на ръце на техни близки, които са вече избрани.

Ето това удивително прекрасно послание получаваме от началното християнство, което е вътрешно: християнин е този човек, мъж или жена, който е извършил, благодарение на Любовта си към Христос, своето духовно кръщение, вътрешната си среща с Христос, и така се е родил свише, тоест постигнал е безсмъртието, и който чрез своите действия и мисли в Духа – в името на Христос – проявява божествени дарби…

А Църквата в тесен смисъл ще бъде точно общността от чисти и обичащи Бога души (чисти, защото „който върши грях, нито Го е видял, нито Го е познал“, казва Йоан), в които живее, проявен в тях, Духът на нежността и истината, Духът на Христос. (Тя се отличава очевидно от външните институционални църкви, подвластни на случайности и историчност.) Тя е Божията Църква, Невястата, чрез Духа на този Христос, невидима Църква, но могъща и вечна! В широк смисъл тя обединява всички, които стоят пред дверите й и се готвят да влязат в нея – тях призовава истинската Църква, отвътре в душите и сърцата им, това са добрите човеци, независимо дали осъзнават, или не, че там Христос ги зове…

(И Църквата, в лицето на пречистените човешки души, нейни членове, ще бъде в този смисъл Тялото на Христос, чиято Глава е Христос, вдъхновяващият Дух.)

Превод от френски: Невяна Керемедчиева

………………………

/1/ Срв. Хегел, Разумът в историята, изд. ЛИК, С., 1996. Втори ръкопис (1830). Философската световна история. (Осъществяването на Духа в историята), с. 63–157. (Бел. ред.)

/2/ L’ascension d’Isaïe, апокриф, известен в България и със заглавието Видение Исаево (вж. Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди).

В Западна Европа апокрифът има три части:
1. Мъченическата смърт на Исая (ок. 774 – ок. 690 пр. Хр.), първия от четиримата велики пророци. Апокрифът е от І век пр. Хр. и бил широко разпространяван предимно в Египет.
2. Коментар на неговите видения (християнски текст от ІІ век сл. Хр.).
3. Откровение за смъртта на Христос, за преследванията на Църквата и за свършека на времената (също християнски, от края на І век сл. Хр.). Публикуван е във Франция от Плеядата в поредицата Християнски апокрифни писания. Превод на френски от оригинала – Енрико Норелли. (Бел. прев.)