Въведение ІІ.

История на първоначалната църква

Непримирими противоречия и борби между първоначалното християнство с духовен и пророчески характер и свещеническото институционално християнство
Христос ще ви кръщава в Духа Светий и в Огън – се казва в Деяния на Светите Апостоли, които цитират Йоан Кръстител…

Първите християни (ако се съди по Евангелията и Деянията на апостол Павел например) са разбирали, че кръщението в Духа е не човешко дело, а се извършва от Божия Дух, Който слиза върху човеците, когато те са вече готови: Господ ще излее Духа Си върху всяка плът…, върху рабите и рабините Си – казвали те, като повтаряли думите от Свещеното Писание! Но само при условие, че човек е извън всякакво вероизповедание или религия и че служи на Христос – независимо от изискванията например на Мойсеевия закон за обрязване, кръщение с вода на новопокръстените, които не са юдеи, и цял куп правила, сред които е и прословутата събота, в която не се работи. (Яков Справедливият, „братът на Господа“, поддържал тази свещеническа тенденция, която е опровергавана от Христос и апостолите – вж. Деяния на апостолите, по-точно на апостол Павел.) Първите християни са разбирали добре казаното от Йоан в неговото Евангелие: Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен, сиреч човекът да успее да съгради своите духовни тела, за да получи кръщение от Духа. Следователно достатъчно е той да има вярата и високото съзнание, което означава също да живее в Христос на Любовта и чрез това да се отвори за Неговата мощ, без никакви други формалности…

А Петър отива при езичниците, благочестиви и богобоязливи, и започва да проповядва учението на Христос: Всякой, който вярва в Него, ще получи прошка на греховете чрез Неговото име (тоест чрез Неговата Любов). Докато Петър още говореше тия думи, Дух Светий слезе върху всички (езичници, не-евреи), които слушаха Словото…/Деян. 10:43,44/.

Първите християни знаят (и това е ясно и точно казано в тези текстове), че времето на човешките църкви е отминало и че вече е достатъчно да се родят само свише, да приемат отгоре живия Дух на Христос и да Го проявяват чрез обичта и любовта си… И самият апостол Павел напомня това на избраните в Духа, за които се е застъпвал и заедно с които се е молел по време на кръщението им, напомня на първите епископи, които се опитвали да го боготворят, че не той, апостол Павел, е извършил това: Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете Църквата на Господа и Бога/Деян. 20:28/… И само в Евангелието от Матей, преработено в съответствие с антиохийското фарисейско свещеническо тежнение (както и в добавката към Евангелието от Лука като преход към Деянията) в литургичен стил, съвсем несвойствен за духа на Евангелията/28:16–19/, се определят граници за слизането на Светия Дух и за основаването на църква само от апостолите. На друго място Духът се дава на всички ученици на Христос… В патристичния /1/ текст от Средновековието L’Ascension d’Isaïe (Възнесението на Исай) ясно се казва: Възлюбения първороден Син на Бога ще излезе от гроба и ще изпрати Своите дванадесет ученици. Те ще обучават всички народи на всички езици, ще им обясняват Възкресението на Възлюбеният Божий Син… и онези, които повярват в Неговата кръстна смърт и в Неговото Възнесение на Седмото небе, откъдето Той е дошъл, ще бъдат спасени… и мнозина от хората, които повярват в Него, ще говорят в Светия Дух… и много знаци ще се дадат, и много чудеса ще се случат в тези дни“/3:17–20/.

Ясно се казва, че апостолите ще се заемат най-напред с първоначалното разпространяване на учението на Христос, а след това ще дойдат кръстените от Духа в Христовата вяра, онези, които ще говорят на свой ред в Духа Светий… Църквата е църква на всички, които вярват в Христос на Любовта и Го приемат. Следователно има само равни… (По повод на този текст ще отбележим също, че спасителната вяра приема и Кръста, и Възнесението на Христос на Седмото небе, което ни насочва към идеята за изграждането на духовното тяло… )
Следователно съвсем естествено е при първите събирания на християни да няма никакво правило и никаква йерархия освен ролята на Духа, както е казал апостол Павел: Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез
същия Дух; едному – вяра, другиму – дарба за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество; едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а третиму – да тълкува езици. Всичко това произвежда един и същи Дух, като разпределя всекиму поотделно, както Си иска…/І Кор. 12:4–11/.

Следователно има само Божествен порядък, а съвсем не човешки, единение и църква има само в Духа: И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители…, след това застъпници, управници.../І Кор. 12:28/. И тъй…, когато се събирате и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване – всичко да става за поука… и то подред.../І Кор. 14:26/. Цялата съвкупност от християни, създадена от Духа, се сравнява с един организъм, където всеки член е като отделен орган и изпълнява задачата си в единното тяло. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени/І Кор. 12:13/.Според тези възгледи истинската Църква следователно има Божия същност, а не човешка, тя е тялото на Христос, създадено от Него, и именно само чрез Него ние ще влезем в Църквата, тоест в Духа…

Така се появяват групи без правила, без никакво друго изискване, освен хората в тях да имат в сърцата си Обич и Любов, без йерархия (никой не е над другите), и всички тези групи са обединени около личната връзка на всекиго с Духа на Христос, като всеки работи за чистотата и Любовта и се стреми да проявява тази Любов… Така че няма никаква църква в институционален смисъл, християните се събират свободно, учат се, разчупват хляба (и си припомнят смисъла му), молят се, пеят и помагат на желаещите да приемат кръщение от Духа на Христос с поучения, молитви и полагане на ръце индивидуално или колективно, оказват помощ на цялото население, на вдовици и бедни хора, като усърдно се стремят да проявяват в действията и работата си Духа на любов и благост на Христос… Пътуват от едно място на друго, евангелизирайки и лекувайки хората, и на базата на все по-нови и по-нови свързвания с Духа на Христос създават сред всички народи ядра на Вярата. Самите сбирки не са постоянни, нито редовни и това е по същество отворена Църква – една църква, състояща се от „общност“, възприемана във вътрешен смисъл, от ученици, в които живее Духът на Христос и които са разпръснати на различни места, като всеки от тях е отделен камък в градежа на тази Божия Църква.

В първоначалното християнство са действали две тенденции – каква е тяхната история?
Исторически са съществували, от една страна, първоначалните групи от християни, почнали да се роят от село на село по цялата територия на Близкия изток – в Мала Азия (днешна Турция), в Сирия, Палестина, Египет, Африка, ала и в Тракия, Древна Гърция, Римската империя. Това са създаваните, чрез избраните от Духа, малки разпръснати групи, в които винаги имало моления, искане и получаване на прошка и вътрешна душевна връзка с живия Дух на Христос. Там наистина били кръщавани в Духа всички, които били вече повярвали в Името на Христос, тоест в Любовта, както казва апостол Петър… Единственият стремеж в тези групи бил да се проявява, без никакво друго правило, освен изискването за вътрешна душевна връзка с Него, самият Дух на Христос – чрез тяхната дейност и учението, чрез тяхната работа и безкористна любов. Продават имотите си, живеят в семейства като братя и сестри, стават чисти служители на Христос Любящия, като тръгват от едно място на друго, за да свидетелстват за силата на Словото… Това е най-вътрешната тенденция с пророчества и откровения… (Често свързана в Мала Азия с движенията на йоанитите /поради връзката им с Йоан Кръстител и неговото лично присъствие/, произхождащи от есеите, но и с павликяните… ) Това е по-духовният клон на първоначалното християнство.

Ала, от друга страна, още в началото се появила и втората тенденция – по-външна, свещеническа и институционална, която в градовете на Римската империя и нейните провинции, като се започне от Антиохия, си осигурила свещеници и епископи, избрани от съответните общности (но не и избрани от Духа), които имали единствени правото да кръщават, да освещават общите християнски вечèри, да извършват венчавките и да определят правилата в учението. Вижте например посланията на Игнатий Богоносец Антиохийски в Нова История на Църквата от Ж. Даниелу /2/ (с. 148): Само там, където се появява епископът (заедно с презвитерите), съществува християнската общност. Тука целта е да се постигне външно обединяване, обективно, под ръководството на епископа, на всички християнски общности от столицата, градовете и селата в провинциите. Самият Игнатий Антиохийски ще назначава своите епископи чак до Ефес и Смирна… Тази тенденция влиза явно в конфликт с по-вътрешната Църква, за която говорихме по-горе, и затова се противопоставя на нея още през 49–50 г. чрез Яков Справедливия, по насилствен начин, или чрез Игнатий Антиохийски (80–120 г.), който (като архиепископ и инициатор на движението за превръщане на църквата в институция) действал по-меко и справедливо – само упреквал азиатските групи на тази вътрешна Църква, че вярват в живото присъствие на възкръсналия Христос, та по този начин се получава разсейване в името на вътрешното стремление към Христос и в ущръб на единството на църквата, разбира се външната светска църква. След като те не се подчиняват на тази външна църква, той ги определя като групи, спазващи обредите на юдаизма.

„Във Филаделфия /3/ не трябва да се вярва изобщо на онези, които тълкуват Писанията от гледна точка на юдаизма“ – заявява Игнатий, цитиран от Ж. Даниелу… (Юдаизмът означава тук теченията в християнството, наричани „йоанити“, поради връзката им с Йоан и с клона на есеите, пророчески клон, който има родство с павликяните… ) И нашият основател на църквата като институция продължава: „Те проповядват, че Христос не е наистина мъртъв…“ А Ж. Даниелу добавя: „Това противопоставяне на юдейското християнство е подкрепено у Игнатий с настоятелни призиви към единство около епископа…“

Още от самото начало, виждаме, в оформянето на християнството се очертават две главни насоки в развитието му, които ту са съвършено различни, ако не радикално противоположни, ту се допълват и добре надграждат. Има, следователно, първо, култивиране на чистота, включително до пълното въздържание, едно християнство пророческо до известна степен (нека употребим термина на Ж. Даниелу), християнство на Духа, което при тайнството Кръщение държи единствено на личната връзка на съответния човек с Духа на Христос. Ето оттук идва и стремежът на поддръжниците на това християнство да отричат всякакво правило и всякаква йерархия, всякакъв човешки ред – в името на индивидуалното общение с живия Христос, – което довежда и до многочислеността и многообразието на тези групи и общности.

Духът на това направление се установява чак в „Пастирът“ на отец Ерм (ІІ век) в Рим, където християнски съпружески двойки живеят като братя и сестри… Това течение е много мощно и разнообразно през първия век, особено в Мала Азия (с теченията на йоанити, петриняни, павликяни… ), но и в целия християнски свят, където то остава в своя вид на първоначално течение. Срещу него упорито ще се борят епископите и архиепископът. По-късно то ще се възроди пак в Средния изток, в самата църковна институция, например с Маркион, който наследява и съхранява голяма част от тези текстове, или пък в Мала Азия, във вид на пророческия монтанизъм (от Монтан /4/) около 170 година. Впоследствие то ще се нарои по целия християнски свят – там се виждат велики личности като Тертулиан, епископ на Картаген, и Иполит, епископ на Остия в Рим в края на ІІ век, или като Ориген, богослов и писател от първата половина на ІІІ век, който ръководел Оглашенското училище в Александрия и Школата в Кесария. Това течение намира израз през ІІ век и в субординационистките доктрини, които  ще се възприемат от арианството /5/ .

Субординационизмът и арианството са характеристиките на едно първоначално по- източно направление в християнството… Именно с това първоначално течение на едно пророческо християнство, чиято основна цел е новопокръстване на езичниците, може да се обясни (извън всякакви институции) как през ІХ и Х век се е разпространило навсякъде, от Средния изток и Мала Азия, по цяла Европа – сред саксонци, алемани, бургундци, франки, вестготи и т. н. (ала също и в целия славянски свят), това християнство, съхранило духа на арианството, което е оказало влияние на по-нататъшното развитие на нашите народи…

Субординацианизмът е идея за същността на проявлението, идея, че Иисус е Христос, само когато е единèн с Бога и когато Го проявява, става Негов посредник и Му се подчинява. Това е както в онзи стих, цитиран по-горе, където Иисус отговаря на един влиятелен фарисей, който се обръща към него надменно с думите „Учителю благий!“: Защо ме наричаш Учителю благий? Никой не е благ освен един Бог. Следователно Иисус може да бъде Христос, само ако е свързан с Бога, с Неговата Любов, с Неговата Мъдрост, ако е едно с Него… И тъй като Той Е и Е Синът само при сливането си с Бога (и тогава получава от Него всичко), така и ние на свой ред, според пророческото течение в християнството, можем да сме, само като се свържем със Сина. Тогава ще можем да наследим Неговата Мощ, която Той е получил от Отеца, и ще можем да проявим Духа. И на свой ред ще можем да станем Божии Синове.

Забележка: Субординационизмът – бидейки по-пантеистичен – засяга проявлението на Христос в човешкото Съзнание, тоест проявлението на Любовта. Той се отнася за издигането на човека и за реализирането на неговата свобода.

Монархианизмът, породил се в Рим, за Светата Троица приема, че Отец, Син и Светия Дух са изразът или начинът (модализъм) на една и съща субстанция, че те са „консубстанциални“, както ще каже антиарианското течение на църковния събор в Никея (І Вселенски събор – 325 г. – бел. ред.).

Монархианизмът, имащ по-изразен монотеистичен характер, засяга Трансцендентността на Бога, Неговото Величие и Слава. Според това схващане Отец, Син и Свети Дух са на небето една същност, която може да бъде съзерцавана и обожавана, но в ущръб на онази жива връзка с освободителния Дух на Христос. От социално-политическа гледна точка той явно съответства на зараждащите се вече монархични държави. Вероятно на това се дължи упоритостта и настървението на Карл Велики да премахне арианството в Испания – за да се слее държавната с религиозната власт. Той е първообраз на жестоките католически крале и техните приемници, както и на всички други крале, воюващи против ересите в Испания и Италия. И в цяла Европа. Двата аспекта – пантеистичният субординационизъм и монотеистичният монархианизъм се допълват взаимно, като източно течение и западно течение, в концепцията за Бога. Ще трябва да се стигне до средновековната Богомилска Мисъл, за да се появи реално и истински синтезът в едно по-цялостно схващане за същността на Христос. Този синтез ще съумее да обедини проявлението и трансцендентността на Бога.

Създадено на базата на индивидуалната връзка с Духа на Христос, пророческото течение по начало е многостранно. Например през периода, когато нараства могъществото на свещеническото течение, което му противостои, през ІІІ век, то се появява под многочислени форми: павликянски, йоанитски, гностични, монтанистки, субординационистки и най-сетне арианистки течения. (И дори манихейско течение в източните области и в Египет.) И всяко течение поотделно се подразделя на много други направления и тенденции, които се смесват, противопоставят или пък се допълват. (Всъщност в субординационизма има толкова възгледи за Христос, колкото е и броят на хората в него.)

И под ръководството на императори, наказващи с изгнание и каторжен труд привържениците на християнското пророческо движение, именно нарастващите по мощ противникови възгледи, свещенически по своя характер, в рамките на римското монархианистично течение (и главно бъдещото „Никейско“ антисубординационистко и антиарианистко течение), ще унищожат от ІІІ век насетне всякаква форма на това пророческо течение.

Тук трябва да кажем, че когато свещеническото течение, тоест институцията, е допускала първоначално да приеме частично противниковите пророчески възгледи и стремежи, самата тя се е обръщала към откровенията, с което е предизвиквала жестоко държавите, като е призовавала например към неподчинение и отстъпничество, а това е възбуждало недоверие и прибягване до репресивни мерки от страна на императорите, които били все пак „естествено“ склонни да толерират различията и разнообразието в религиите и обичаите, както твърди Ж. Даниелу. И много често именно това смесено християнско течение – едновременно свещеническо и свързано с индивидуални откровения, е било обект на преследвания (от Александър Север/222–235/до Траян Деций/248–251/и Диоклетиан/284–305/), особено през периодите, когато външни набези са застрашавали целостта на държавата.

Превод от френски: Невяна Керемедчиева

…………………

1. Патристична е епохата на ранното християнство – ІІ-VІІІ век сл. Хр., епоха на светите отци (от гр. pater, patros), църковните писатели и учители. (Бел. ред.)

2. J. Daniélou (1905–1974), Nouvelle Histoire de l’Eglise (1963).

3. Селище в Мала Азия, в Лидия, разположено между Смирна-Ефес и Хиерополис.

4. Фригиец, жрец на богинята Кибела, който след покръстването си в християнството проповядвал, че Светият Дух се явява на вярващите в състояние на екстаз.

5. Зародило се в Антиохия през ІІІ век, проповядвано от епископ Павел Самосатски и частично от мъченик Лукиан, а в историята влязло с името на александрийския презвитер Арий, който при един спор с епископ Александър Александрийски, през 318 г., станал изразител на това ново учение, а впоследствие осъден и отлъчен от църквата.