Институционалното свещеническо течение – исторически развой

Това течение се е появило, както видяхме, още в началото с Яков Праведния, „брата Господен“, и след това чрез Игнатий Антиохийски, който давал предимство на ролята на йерархията от избраните епископи и техния архиепископ в една-единствена църква, където епископи и свещеници извършват служенията с поучения, хлеборазчупване и молитви и имат правото да кръщават с вода, при което се опрощават греховете и се дарява Духът, както ще видим и при Ерм…

Те осигуряват и контрола върху общите християнски вечèри, венчавките и т. н., поемат отговорността за тълкуването на текстовете, имат правото да решават при богословски спорове и да отстраняват еретиците, с една дума, да установяват и ръководят християнския порядък чрез епископските съдилища…

Разширяване на това течение

За да се укрепи административно институцията на църк‑ вата, най-напред вниманието било насочено към различните римски столици – в Антиохия с Игнатий и по-късно Серапион, в Мала Азия, в Александрия в Египет, в Картаген в Африка, в Рим, където християнските общности са обединени под водачеството на избрани епископи и техния архиепископ, които осигуряват обучението и „управлението“ на християнското население.

Обединени около архиепископа на митрополията, който има висшата власт, тези църкви още от ІІ и ІІІ век групират епископите от провинциите в местни синоди, които изясняват богословските въпроси и уреждат проблемите, свързани с реда в църквата и с поведението на християните. Виждаме как, борейки се винаги против възгледите на пророческото християнство, Серапион Антиохийски е премахнал някои от петринианските текстове (свързани с влиянието на апостол Петър), например прочутото Възнесение на Исая, което е съвсем в духа на пророчествата и откровенията. По същите причини в Рим било премахнато Евангелието от Йоан и Откровението на св. Йоан Богослов – при Кайус. Възгледите на пророческото християнство (Евангелието от Йоан) трудно се съвместяват с по-монархианистките схващания.

Светските власти и ереста

Империята оставя градовете да се ръководят сами, по примера на Рим, толерира, извън традиционните вероизповедания, различните религиозни групи – християни, юдеи, гностици християни – и ги подпомага финансово, гарантира им дори сигурност, доколкото те не смущават обществения ред и не нарушават законите на държавата, а, обратно, гарантират спокойствието, както е било например с дома на Анна в Йерусалим, дома на първосвещеника по времето на Иисус Христос.

Самите епископи, опирайки се на римските власти при споменатите по-горе условия, ще управляват християнския свят чрез епископските съдилища и ще се опитват да контролират случаите на вътрешен разкол, както и другото християнство, наричано „ерес“, поемайки отговорността да го разобличават пред властите, за да може то да бъде обвинявано в най-тежки престъпления против реда и живота (вж. Апологията на Юстин в Нова История на Църквата 1, с. 119).

За всичко това те намират подкрепа сред местните власти, загрижени единствено за спазването на римския ред (въпреки че някои представители на тези власти са вече християнизирани и то на доста високо ниво), затова и се стига до насилствени мерки – изгнание, каторжен труд, изтезания. Такъв е случаят с Атанасий, Александрийски патриарх, по повод Мелетий Антиохийски и последователите му. Всички центрове-митрополии на църквата водят тази репресивна борба против ереста, например Серапион в Антиохия, Елевтерий в Рим (ок. 174 година), Аполинер от Хиераполис в Мала Азия, където ереста ще бъде преследвана чак до Ефес, Смирна, та дори до Тракия.

Александър Александрийски отлъчва от църквата (чрез събор на повече от 100 епископи) Арий, чийто субординационизъм все пак ще привлече и обедини голям брой представители на църквата в източните римски провинции. (В тези църковни събори били прилагани силови методи и опити за сплашване.) Арий бил заточен в Палестина – това е само един известен пример за повсеместната практика на царящия в тогавашната църква институционален дух. Св. Августин ще застане начело на битката срещу манихейците, св. Амвросий Медиолански, няколко години преди това, ще преследва арианците в областта на Милано (но тези два примера са от по-късна епоха, след Никейския събор).

Институционалната църква и Империята

Освен местните власти архиепископите в столиците на провинциите и приближените им се стремят да привлекат на своя страна по-пряко и самите императори. Още от ІІ век в своите апологии те говорят за владетелите или техните представители и за способността им да контролират християнската маса и да осигуряват спазването на закона. Например Аполинер от Хиераполис в обръщението си към Марк Аврелий или Юстин (ок. 150 г.).

През първата половина на ІІ век и през целия ІІІ век монтанисткото движение е било сразено и по-точно неговите епископи са били репресирани именно под натиска на императорите. Те ги заточават и изпращат в мините, на каторжен труд, като Иполит /ок. 235 г./ или Ориген, изтезаван жестоко и починал от раните си /254 г./. Гоненията при Север през 197 г., при Деций /249–250/ или при Диоклетиан /ок. 303–304 г./ били организирани срещу това пророческо християнство, което се възприемало като заплаха за властта.

И тогава мястото на тези истински църковни отци от преследваното пророческо течение ще бъде заето от римските и никейски папи, като Елевтерий и Виктор /174–200/, Зефирин и неговия дякон Калист, папа през периода 217–222 година. Папи монархианисти, за които Отецът, Синът и Светият Дух си остават на престола най-високо, горе (в по-късна епоха наречени „консубстанциални“ или съвеществени), изложени на съзерцанието и обожанието на вярващите, римски папи, които се споразумяват с императора и предлагат на хората едно християнство, съответстващо на основите на тогавашното римско общество и на неговия хуманизъм – както се казва в „Нова История на Църквата“, цитирана по-горе.

Едно християнство, което отваря пътя към „прогреса на Църквата“. А този „прогрес“ ще доведе до Договора за веротърпимостта на Галиан през 260 година, до „признаването на църковната власт от държавата“ (според „Нова история на Църквата“) при Аврелий (270–275) и най-накрая до установяването на католицизма с всичките му структури и с цялата йерархия от архиепископи, епископи и епархии, както и с епископските му съдилища, като държавна религия, религията на Римската империя.

Римокатолическата религия е станала (с Миланския едикт от 313 година, издаден от Константин І /312–337/, император на Западната Римска империя, а след това и на цялата Римска империя, включваща и Източната със столица Византион от 324 година) главно средство за укрепване на държавата. Ще отбележим, че след Август императорите приели титлата „Pontifex maximus“, суверенен господар и в религията. Римските папи ще си присвоят тази титла през 647 г., като се започне с Теодор І. И тъй като от императора зависят решенията на църковните събори и той назначава епископите, вече се говори за „цезаропапизъм“.

По-късно, със сина на Константин, Констанций ІІ (337– 361), след това с Валентиниан І (364–371) и сина му Грациан (375–383), с Теодосий І (380–395), испанския генерал, и неговата династия в Западна Европа – Стилихон, негов генерал (395–408), и сина му (на Теодосий І) Хонорий (395–423), както и с внука му Валентиниан ІІ и неговите страшни „Закони за всеобщо преследване на християните“, а в Източна Европа с другия син на Теодосий, Аркадий (395–408), и с патриарх Йоан Златоуст, тази религия става официалната задължителна държавна религия – и римокатолическа, и православна. Тя била наложена с цената на жестоки санкции, включително и смъртно наказание, предприети срещу римското езичество и цялото арианско християнство, което било много разпространено. (Всички тези гонения били започнали с жестоките санкции срещу манихейското християнство при Диоклетиан (284– 305), чиято епоха била наречена „ерата на мъченичествата“.

По въпроса за манихейството вижте края на книгата ни (в книга трета на българския превод). И всичко това става с цената на хиляди и хиляди жертви и в Западната Римска империя, и във Византия (нека си спомним например масовото избиване на 7000 души в Солун през 390 година). Тази религия ще бъде наложена на цялата империя със Солунския едикт от 380 г. при Грациан и Теодосий І, който едикт постановява „всички народи да приемат вярата, никейската, предадена на римляните от апостол Петър, вярата, която папа Дамасий І в Рим и Петър Александрийски във Византия признават като Света Троица на Отец, Син и Светия Дух.“

Народите (и езичници, и ариански християни) в края на краищата били покръстени чрез жестоките мерки на императорите Теодосий І и Констанс ІІ (641–668) със сабя и меч, с безброй кръвопролития.

В края на царуването на Теодосий І, през ІV век, епископската власт и отговорност е в ръцете на фамилиите от висшата аристокрация в империята. Те именно ще осигуряват в отделните епископства на Западна Европа постоянното присъствие на римокатолическата религия. И тази религия ще просъществува, например при Кловис, чак до рухването на Империята, често в конфликт с разширяващото се по-народно течение на арианството.

И ако идеята, приписвана на св. Ириней /1/  от 177 г., ала в съвсем средновековен смисъл, идеята за една-единствена църква, обединяваща в една традиция апостолите, чрез наследяването на епископската власт във всички епархии, с едни и същи задачи, е в ход, както отбелязва Даниелу в „Нова история на църквата“, то е само поради силата и могъществото на Империята: именно поради жестокостта на Теодосий (на неговите предшественици, както и следовници) папа Дамасий І в Рим, св. Амвросий в Милано или св. Иоан Златоуст в Константинопол ще намерят начините и белезите на светското си влияние – и то обикновено в разрез с по-истинските първоначални схващания за християнството, такова, каквото то е съществувало все още в душата на народите.

Изводи

Виждаме, че институционалното свещеническо течение е могло да се реализира, само като се е опирало на властта – най-напред местна – и като се е допълвало и преплитало до известна степен с нея, освобождавайки се постепенно от своите пророчески и свързани с откровенията тенденции, за да ги заклеймява впоследствие като еретични. Обикновено срещу ересите водели борба всички архиепископи… Арий е осъден от един Александрийски събор и заточен в Палестина…

Но едва когато представителите на това институционално течение започват да пращат призиви до императорите – чрез Апологиите на самия Арий от ІІ век – и след като то се обединява с Империята, едва когато се огъва пред натиска на цезаропапизма при Константин Велики на Никейския събор (325), след това при Констанций ІІ, при Теодосий І, при Стилихон, Хонорий и Валентиниан ІІІ в Западната Римска империя, както и при Аркадий Златоуст в Източната римска империя, чак тогава това течение постига, чрез единството на империята, и единство на църквата (или при раздвояването в империята – и своето раздвоение) обикновено под ръководството на римокатолическата вяра в духа на Никейския събор.

Константин Велики, владетел на две империи, свиква първия вселенски събор в Никея през 325 г., обединявайки така четирите митрополии в Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол (бъдеща). Той налага една-единствена вяра, която е установена в Рим и съвсем не е онази, арианската вяра на отец Ерм и на много други… Поддръжниците на арианството ги очаквало изгнание.

Ако впоследствие тези поддръжници на арианството са реабилитирани през 328 г. от същия император, който бил станал по-възприемчив за идеите на Изтока под влиянието на сестра си, все пак десетки епископи ще бъдат уволнени „по заповед на императора“. (Тук трябва да подчертаем, че субординационисткото арианство, което призовава към повишаване ролята на съвестта, често е дело на жени: сестрата на император Константин Велики, Юстина – съпруга на Валентиниан и майка на Валентиниан ІІ, сестрата на Кловис, а и на женския елемент в крайна сметка: Изтокът общо – като притежаващ повече нежност и женственост в сравнение със Запада, както и реалният живот на народите, протичащ в разрив с органите на управление и с властта.)

Ако Вселенският събор в Константинопол прокламира по-късно „със сила и убеждение“ (според Нова история на Църквата) вярата в ариански дух…
Ако при Никейския император Теодосий (и Грациан), при Дамасий в Рим и при Амвросий в Милано (379–380) се стига до религиозно единство в полза на вярата, установена в Милано и Рим…

Ако Кловис и Карл Велики (заедно с Беноа д`Аниан) ще продължат изкореняването на арианството, особено в южните области на Свещената Римска империя (Нарбон, Лаграс) и в Испания, с изключителна жестокост и ако римокатолическата вяра бъде наложена сред всички народи, без никакви отстъпки и изключения, това е станало благодарение на резултатите от разпространението на свещеническото течение в цялата Империя…, но, разбира се, с цената на отричането от онзи жив дух на Любов и свобода, характерен за първоначалното християнство. Така институционализирането на християнството очевидно е имало цена, която ние трябва да разгледаме и анализираме.

 

––––––––––––

1. Свещеномъченик, епископ Лионски, един от великите отци на Църквата. Роден вероятно в Смирна към 125 г., той бил ученик на св. Поликарп. Загинал мъченически през последните години на ІІ век. Написал „Против ересите”, съчинение в пет книги, в които ясно и красноречиво излага християнското учение и опровергава лъжеучителите. В християнската мисъл той е смятан за съединително звено между Източна и Западна Европа.

 

Превод от френски: Невяна Керемедчиева