РИСКОВЕТЕ ИЛИ ЦЕНАТА НА ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕТО
Постигайки целта си – да стане институция, – свещеническото направление в християнската църква поема двоен риск:
Първо, да се подчини на изискванията на света, от една страна, и дори да се превърне самото то в светска сила и светска власт, като затъне в симония (търгашество с църковни длъжности и вещи) и николаизъм (отказ от задължителното безбрачие на свещениците) при Каролингите и германските императори (впрочем и самият Карл Велики е пра-правнук на мирянин, избран за епископ – Арнул дьо Метц, и в това няма нищо необикновено); и второ, да се оформи, успоредно с това светско християнство, поради настъпила вече умора и отегчение от него, едно течение на чисто съзерцание, което обаче не се опира на реални преживявания и жива опитност в самия Дух на Христос…
Оттук се получава и чудовищната реалност: папите биват излъчвани от властващите обществени сили (например Григорий І Велики), стават истински политици. Папите при династията на Каролингите, основана от Пипин Къси (ок. 750 г.), са князе, притежаващи огромни територии (църковните имоти се простират от Равена, херцогство Ферара, Италианска Пентаполия, Римини, Анкона и т. н. чак до Перуджа и Рим) и военната им мощ била от решаващо значение за държавата, тъй като се е базирала на страшни воини и здрави съюзи – например с южните нормани, които ще бъдат оттогава насетне, до ХVІІІ век, военната сила, създаваща неизменно могъществото и влиянието на папската власт!
Общият извод е, че Църквата през ІХ и Х век е затънала дълбоко в светското общество. И нейната вяра постепенно все повече е отслабвала. В Новата история на Църквата пише, че епископите (както и епископът на Рим, наричан от църквата „папа“) са били благородници, издигнати в резултат на политически интриги, например Бенедикт VІІІ, свиреп и безпощаден воин на германския император… Аристокрацията и императорите си били присвоили задълженията на висшия клир, назначавали епископите (произхождащи от най-известните родове в кралството), основавали абатствата… Висшите църковни длъжности ставали предмет на сделки за наследство, ако не били купувани – затова били чести обвиненията за симония…
Епископите и абатите изпълнявали феодални задължения – „управлявали именията си и служели на своите светски господари“. Такива били и нисшите духовници, най-често неграмотни местни селяни, които, разбира се, също служели на господаря си феодал. След като встъпвали в брак (а и самото бракосъчетание не е било онова тайнство, което щяло да стане много по-късно), свещеническите им постове били заемани съответно от техните деца. (Така самите църкви в крайна сметка били предателски запустели.)
И дори новото монашество в Клюни 1/, както монашеството в Германия и Лотарингия, бързо би потънало в дълбок сън, ако не го била стреснала страшната григорианска мечта за политико-богословско първенство и главенство на Рим сред цялата християнска общност в света. А това също е отдалечавало монашеството от първоначалното му чисто призвание.
(В годината на смъртта на Одилон дьо Меркьор /петия абат на Клюни/, т. е. 1049 г., в Западна Европа имало само 65 манастира и абатства, обединени под ръководството на Абатството в Клюни. И следващият период е бил наистина творчески, защото само за 50–60 години манастирите ще станат 1200, дори и повече…
Впрочем за създаването на Абатството в Клюни и за обединяването – под строгото ръководство на Римския папа – на манастирите и абатствата, които били освободени от регионална васална зависимост, не е имало само чисто „християнски“ причини и основания: можем да предположим, че най-силните хора в Свещената Римска империя /като се започне от херцозите и се стигне до императорите Отон І и Отон ІІ, които първоначално поддържали реформите /са видели в това начин да изземват от могъщите си васали част от техните права и функции и да позлатяват своя собствен престиж покрай един папа, създаден от тях самите…
Църквата затъва изцяло в своите консубстанциалистки възгледи за Светата Троица не толкова по религиозни, колкото по политически причини, защото именно поради тях всички императори до Карл Велики се били заели да преследват субординационистките идеи на първоначалното християнство (опасявайки се, че благодарение на тях всеки човек може да стане наистина подобие на Бога, равен на тях, монарсите)…
И това насилие било прилагано векове наред, включително и в редиците на самата църква. Спомнете си за римския епископ Иполит, осъден на каторжен труд през 230 година, или за Ориген, или пък за жестоките репресии на римския император Теодосий І Велики срещу арианството в източните провинции, в Италия и Испания, или на архиепископ Амвросий в Италия, а по-късно на Каролингите в Испания. А добавянето към консубстанциализма на субординационистките възгледи, които явно са били необходими, би придало на Светата Троица едно съвсем ново, съществено и живо измерение…
(На събора в Константинопол през 870 г. също е отхвърлена ролята на Духа в ръкополагането на свещениците – и това е резултат именно от премахването на всякакви следи от субординационизма.)
Едва Богомилите от Х и следващите векове ще преоткрият първоначалния синтез на двете направления и ще припомнят, че без чистота и любов, без Духа, Който само при тези две условия му въздава духовна власт, никой свещеник не може да извършва истинските религиозни тайнства (тайнството на Духа Утешител). Григорианската реформа всъщност се е вдъхновила от тази идея, ала съвсем несъзнателно, и то в полза на папската инвеститура, тоест на строга централизация в Църквата с войнствен и теократичен характер…
В резултат на отказването от всякакъв субординационизъм се е появил известен съзерцателен монахизъм, в който преобладават тежненията към миналото, към предишната история на религията. Той не е поддържал пряк контакт с живия Дух (от който се е отказал и Константинополският събор) и затова няма повече и преки връзки с реалния живот на хората. Вижте например в какъв разкош и блясък се отслужват литургиите в Клюни от абатите, произлезли от кралски фамилии, докато навсякъде около тях селяните си вършат работата във феодалните владения.
И литургията, като проява на съзерцание и посредничество за връзка на вярващите с Бога, се е превърнала в представителен акт, сакрализиращ властта. След унищожаването на ересите религията не съдържа в себе си никакъв духовен импулс, не е способна да предава и новите импулси на Духа, от Когото окончателно се е отказала след Събора в Константинопол. По този начин тя реже своите корени и се превръща само в традиционни обреди, които се стреми да наложи на религиозния свят, на вярващите.
(Това не пречи винаги да съществува и другата тенденция – и никога да не гасне нейният пламък, – например в някой манастир или другаде, включително и в обикновения живот, да има хора истински вярващи, които търсят Бога и Духа на любовта и истината и се стремят да им бъде въздаден небесният дар да станат Негово проявление.)
–––––––––––-
1 Абатството в Клюни (Бургундия) е основано през 909 или 910година. Клюни е символът на обновлението на монашеството в Западна Европа. (Бел.прев.)
Превод от френски: Невяна Керемедчиева