КРАТКИ ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ /1/
1. Присъствие на катарското богомилство в Европа
Богомилският прелом – обрат в историята
Тогава, през Х век (към 935 година), в България се появява сред духовенството в български манастири, в самата обикновена църква, движението на Богомилите, етимологично „обичаните от Бога“ (Богу мили), наричани също добрите човеци от народите, християни или тъкачи…
Те казват, че са пратеници на Бога, като апостол Павел, след като са изживели вътрешно срещата си с Христос и са допуснати до Божието Царство. (Втората степен на посвещението, наричана Консоламент/Утешение/в Окситания, е точно индивидуално преживеният опит от вътрешната връзка с Христос и с Неговото Слово… Третата степен е влизането в Царството – там те познават Бога, откъдето идва и името им.) Те постоянно се опират на Евангелието, чиито думи са Словото на вечно живия, настоящия Христос и което несъмнено е изпълнено с онази всемирна вяра в Спасителя, в пътя за пречистване, в пътя на Любовта, която вяра води към Него, но винаги е непозната и нова.
Следователно те са извън рамките на всякакви предишни течения, независимо от това, на какви възгледи се опират (на православното християнство, на павликянството или на манихейството… ).
Това е предимно апостолско движение за новопокръстване, заявило открито, че идва да прояви Словото, и то Словото на един съвсем нов Христос на свободата и любовта, любов, целяща да се цени всяка дейност и всяка работа, извършени в името на тази любов, тоест за доброто на другите. То се разпространило много бързо (това е мисията на българите – се казва в един апокриф, даден в книгата „Богомилските книги и легенди – при изворите на катарството“ от Йордан Иванов /2/ ) из цяла Европа и в Славянския свят.
Това движение се развива бързо в самата църква, която дотогава била затънала в светския живот, заплетена в мръсни връзки с властите. И тази църква го поема жадно и съвсем естествено: монаси, свещеници и духовници го приемат, най-напред в близките манастири на България, Гърция и Константинопол, както и в европейските епархии. То се разгръща и сред народа – селяни и занаятчии, които са заинтересовани от придаването на значение на всеки човешки труд и от новата форма да се подчертае собственото им достойнство, – и сред болярството и аристокрацията, чиито представители се покръстват и желаят също да работят, за да не упражняват феодална власт над никого.
Ето оттук идва – и в Европа, и в Славянския свят – онази невероятна уникална пробуда на вярата и на духовността, чийто произход е останал неизвестен, и този факт е разбираем… (Това е резултат от наложената от репресиите забрава, като се започне от ХІ век, след това чрез всесилната Инквизиция от 1233 до края на ХІV век, която ще бъде премахната реално чак през 1789 година!)
Тук ще кажем, че при наличието на официална църква, която все още не е силно централизирана и в която се проявява явен стремеж към свобода на отделните църквици, епархии и дори абатства (чак до 1050 година), това богомилско систематично евангелизиране не е било усетено от първите поколения веднага като „ерес“, за да бъде унищожавано на кладите… Напротив, навсякъде се появявали групи и течения, одобряващи и приемащи този път на изкупление, около тези Булгр (българи) и ученици, които явно по двама-трима, както и през по-късните времена, преминавали от едно село в друго и от една паланка в друго градче, приемани от някои отворени и мъдри свещеници от съветите на канониците в някои катедрали, както виждаме, че е ставало в Орлеан (1015–1025 година), или от някои селски енорийски католически свещеници и от отделни съзнателни селяни, а след това се установявали в определени селца или градчета да работят в някои стопанства или работилници и да организират събирания за евангелизиране чрез обмен на мисли и обсъждане.
Такива видове обмен на мисли и обсъждане стигали дори до проповедите и в самите католически църкви. На много места се сформирали групи от избрани хора, които полагали ръце върху главите на своите приятели, за да ги кръщават в Духа при прочутото Утешение… Покръстени и посветени селяни (всичко това траело много години) могли на свой ред да поемат организирането на такива групи, както някой си Леотар в село Вертю /3/, в Шампан през 1000 година някои свещеници сами били станали богомили – както свидетелства и прекрасната българска приказка за свещеника, ангела и мишката, записана през 1882 година (вж. глава „Църквата“) – и привличали върху събралите се вярващи присъствието на някой ангел!
2. Първите еретически огнища: разпространение на ереста в цяла Западна Европа и в Славянския свят – Богомилството е навсякъде!
Появяват се съвсем характерните признаци на ереста: отказ да се полага клетва и да се изпълняват каквито и да било светски задължения (които служат на индивидуалния егоизъм), отказ от тайнствата и обредите на официалната църква, включително и кръщаването с вода на децата, утвърждаване на главната роля на кръщението в Духа, получено чрез молитвата и полагането на ръце от страна на избраните от Духа приятели. И, разбира се, всеобщото сакрализиране на храненето, възприемано с осъзнаване на Тялото и Кръвта на Христос, след произнасяне на общата молитва „Отче наш“ или „Благослови ни“.
(Често храната е съвсем скромна, но вкусна и добре приготвена – нека не вярваме на онези, които я представят в дуалистичен карикатурен вид, – за да се създават добри условия за пробудата на душата. Съвсем малко или никакви животински продукти поради спазването на респект към живота на животните, както и да се улесни проявлението на вярата, да се осигури придобиването на вътрешен опит в духовния свят, да се получи кръщението от Духа.) Ще добавим още една характеристика: живот, освободен от всякакво чувство за притежание и от всякакви задължения в името само на изяви, и работа за култивиране на любов към другите и за добротворство…
Такива огнища на ереста възникват в цяла Европа от 970 до 1050 година, като често западните църковни власти ги наричат „дуалисти-манихейци“, „ариани“, а по-късно и „катари“, както твърдят немалко ерудити (Деода Роше /4/ , Дюверноа /5/ и др.). Освен в България, Гърция, Константинопол (доста преди 1011 година) и Мала Азия, такива центрове намираме в областта Шампан през 1000 г. (например във Вертю), която до ХІІІ век ще бъде постоянно огнище на култура и разпространение на вярата, след това в Лимож, през 1022 г. и в Орлеан и областта около него – Орлеан, където голям брой свещеници и каноници от Катедралата и от каноническата школа са се покръстили и ще бъдат изгорени живи, в Тулуза също през 1022 г., в Аквитания, в Италия – в замъка Монтефорте по същото време, и в Ломбардия. Нашите тъкачи са в Прованс, по течението на Рона, както и в Лион с обвинението, че са „манихейци“, и стигат от Бургундия чак до Шампан, виждаме ги по територията от Шалон-сюр-Марн през 1012 г., където към тях е имало много благосклонно отношение, до Аррас във Фландрия през 1025 г., в Антверпен, в Лиеж, откъдето те преминават към Рейнската област. Виждаме ги и в Гослар, Германия, през 1051 година…
В Орлеан те учат своите последователи как да откриват сами вратата на спасението си, та след полагането на ръце да бъдат изпълнени с дара на Светия Дух, Който ще ги научи да проникват в дълбинния смисъл и истинските стойности на всички Свещени Писания.
А после те ще имат ангелски видения… Нищо няма да ти липсва, тъй като пребогатият Бог, в Когото се таят съкровищата на Мъдростта и на Знанието, няма да пропусне да те придружава във всяка твоя стъпка. Това се казва в Сборника на Светия Отец от Шартр, цитиран от Дюверноа /6/.
В Аррас ги обвиняват, че не приемат кръщението с вода и църквата, която го извършва. Според един епископ еретиците твърдят: Нашата религия съответства на изискванията на Евангелието и на предписанията на апостолите… Тя се състои в напускането на света (да живеем, без да се съобразяваме с изискванията на егото), да предпазваме плътта си от сладострастие и похотливост, да си осигуряваме средства за живот чрез работа със собствените си ръце, да не причиняваме зло на никого и да проявяваме обич и любов към другите… Това пише в непубликувани документи от 1025 г., сред които е и текст за един Синод в Аррас на Люк д`Ашери, бенедиктинец /7/.
В народните приказки, например словашката приказка Златната страна, дадена цялостно в приложението в края на книгата /8/ , се говори за герой, който помилва кралете – вероломни изменници, след като ги е сразил, и сам не приема смъртното наказание!
Богомилските идеи за християнството привличали монасите и нисшето духовенство, както виждаме в Константинопол: достатъчно е да видим Epistula Invectiva (Ругателно послание), написано около 1011 г. (по-точно през периода от тридесет години преди и след тази дата) от някой си Евтимий от манастира Периблептос в Константинопол /9/ .
Този игумен, върнал се от пътуване, намира мнозинството от монасите покръстени в това ново съживено християнство и желае да сложи добър ред… Тук става въпрос за този период около 1000‑та година, за изградено вече богомилско учение в самия манастир, което подсказва, че много по-рано е имало разгръщане на евангелизацията. И някои духовни обители, разположени в по-затънтени места, явно са продължавали да поддържат това ново течение… Там ще намерим по-късно апокрифни текстове с по-късна датировка – от ХІІІ и ХІV век, – сборници със съвсем подобни на народните приказки легенди, които се разпространявали по селата на Средна Европа /10/.
Тези идеи ще спечелят и висшите среди, както например в Орлеан (епископите и свещениците в съвета на канониците в катедралата, както и обучаващите се в семинарията), ще видим същото и в Анже (през 1050 година), където епископът Брюно и богословът и архидякон на катедралата в града Беранже дьо Тур, забележителна личност през ХІ век, отказват причастието, нещо, което се нарича евхаристичен реализъм, тоест идеята, че тялото на Христос при тайнството евхаристия присъства в просфората чрез така наречената „транссубстанциация“ (това понятие ще бъде възприето по-късно, през 1215 г., от Събора в Латран)…
Както казва Дюверноа, те били против „законните сватби“, не приемали тайнството на женитбата (за богомилите само любовта е свещена, а не женитбата, особено ако се стига до унизяване, заробване на жената и до обезценяване на истинските ценности в живота), били и против „кръщаването на малките деца“ – истинското кръщение за тях е кръщението от Светия Дух, но и като резултат от съзнателната, искрена и решителна работа върху себе си.
Това са все сериозни и решаващи знаци за наличието на катарство през 1050 година в тези области на Запада, катарство, което не е ограничено само в областите на Централна Франция, Орлеан или Лимузен, още повече че тези хора, за които става въпрос, несъмнено са си били извадили поуки от дадените в Орлеан жертви и не са атакували пряко властите… Още през периода от 1050 до 1054 г. Беранже дьо Тур все пак бил принуден да се отрече от вярата си поради опасността да бъде отлъчен от църквата… (Той умрял в 1088 г. на около 90‑годишна възраст, изпратен на заточение от папа Григорий VІІ на остров Сен Модест в Анже.)
3. През целия ХІ век Богомилското присъствие се разширява и прониква все по–дълбоко и в църквата, сред висшия клир и нисшите духовници, а същевременно и сред народите.
Голям брой църковни събори по време на папите григорианци многократно осъждали това учение и стигали чак до анатемосването му, както например важният събор в Плезанс, където тази анатема била една от най-важните му решения през 1095 г., няколко години след кончината на Беранже, а това е свидетелство за факта, че сред религиозните среди били проникнали схващанията на Беранже или сродни възгледи, независимо от неумолимата жестокост на григорианския преврат в Западна Европа и последвалите многобройни чистки… Григорианската реформа не е толкова спокойна и гладка, ще видим по-нататък, както се представя много често в наше време.
Защото не е изключено (без да говорим за страните, където обективно по-късно ще се приеме учението, и то сравнително видоизменено, като Босна например) някои представители на висшия клир или някои игумени да са го приели открито и да са поддържали /11/ тези нови, явно реформистки тенденции, съответстващи на духовните тежнения през онази епоха.
И не е случайност, че Григорианската реформа, започната от папа Лъв ІХ (1049–1054) и продължила при папа Григорий VІІ (1073–1085), например с Хюг дьо Ди, архиепископа на Лион и на цялата обширна област в Централна Франция чак до Поатие и Аквитания, и в крайна сметка в цяла Европа, ще се наложи с цената на отлъчването на стотици, дори хиляди свещеници и епископи, пламенни защитници на духовната свобода, уволнени „manu militari“ /12/ от светските власти и афоресани с класическите поводи симония (търгашество с църковни длъжности и вещи), николаизъм (отказ от задължителното безбрачие на свещениците) или всякакви други обвинения…
Евангелизаторското реформаторство на богомилите, пропито от неутолимия стремеж към духовна свобода, която е същността на всяка свобода, по онова време било обхванало цяла Европа, както ще видим при нашия анализ на народните приказки. Така ще открием и сред западноевропейските, и сред славянските народи едни и същи пориви към културата на Любовта и към проявяването на обич във и чрез труда!
Ще открием и трите степени на посвещението във всички тези приказки – за сливане с Божията милост на Духа… Там ще намерим (както ще видите в глава ІІ) реалното присъствие на Христос в природните стихии и в храната, която човек приема с пълно осъзнаване и дълбока признателност – и то много по-истински, отколкото при тайнството Причастие, за което изобщо не се говори в приказките (с изключение на фалшифицираните текстове от края на Парсифал).
Ще видим наново там волята за упование и вярност на единствения Бог на съвестта, с която воля всеки овчар и всеки занаятчия, ако се откаже от всякакъв друг вид клетва, става Цар… И ако владиците и свещениците съвсем естествено приемали принципите на нравствената реформа, провъзгласена в Клюни, би било възможно, без да бъдат брутално заклеймявани жените на свещеници като опасни за обществото, съвсем спокойно да се извърши подобна реформа чрез действия за обновяване…
Всеобщата съпротива на духовенството срещу Григорианската реформа ще бъде сразена политически и военно. Не е без значение фактът, че епископите и духовниците в Германия и Ломбардия, след като дотогава подкрепяли идеята за реформа на нравите, масово се възпротивили срещу нея на Събора във Вормс през януари 1076 г. и на Синода в Брессаноне (на нем. Бриксен) през 1080 година: там „Хилдебрандският лицемерен монах“ (папа Григорий VІІ) бил подложен на жестоки критики и принуден да се оттегли от папския престол, а впоследствие на негово място единодушно бил избран архиепископ Гиберт от Равена, папа Климент ІІІ (1187–1191) или антипапата според възгледите на григорианците…
Тук виждаме, че от гледна точка на григорианството „реакцията на прелатите е предизвикана от желанието им да защитават своите привилегии“. Разбира се, за някои от тях това е вярно… Но тук се пренебрегва онзи всеобщ аспект на тази опозиция, който е доказателство за единодушната защита на духовната свобода, над която опасно виси заплахата от Григорианската реформа, защото само един човек, алчен за власт и безпринципен хитрец, ще взема решение за назначаването на останалите духовници, а те, на свой ред, като Хюг дьо Ди, приближени до жестоките и свирепи властимащи, ще назначават по-надолу и т. н., и т. н. – съвсем далече и извън единствената Божия милост на Духа, Който благославя добрите човеци…
Пренебрегва се мощта на този духовен порив към свобода, проявил се във всички църкви и поставил своята длан в нерушимия храм на човешките души: вече видяхме например, че идеите на Беранже, насочени особено срещу причастието, са били живи сред вярващите християни след неговата смърт… Ще ги открием и в други автори – чак до Уиклиф.
Опирайки се на цинични дипломатически и политически компромиси, на жестока армия и опасна власт (нека напомним пак това), тази григорианска църква е успяла да срази и разпъне на кръста истинската църква на Духа и Любовта…
Григорианската реформа налага през втората половина на ХІ век консерваторски възгледи, които са подражание на Богомилската вяра, тъй живо присъстваща още от първата половина на същия век, а и през втората му половина.
Богомилското съзнание ще окаже влияние върху всички религиозни нрави през ХІ век и дори косвено върху монашеския неореформизъм, който дотогава бил в застой и от втората половина на века все повече затъвал в своя пищен разкош.
Клюнизийското движение явно през Х век, след основаването на манастира Клюни от херцог Гийом І Аквитански (и граф д`Оверн), е допринесло за появата на един неомонахизъм, свързан с чистота на нравите и с абсолютно подчинение на правилника и на по-висшия духовник, едно движение, съвсем освободено от всякаква феодална зависимост от властващите в този свят – императори, крале, графове, а само опиращо се на моралния авторитет на епископа-папа в Рим (който тогава все още е притежавал известна духовна аура)…
Ала в чистото призвание от съзерцателен тип това движение изобщо не е прогресирало, а било в дълбока стагнация дори в началото на ХІ век и във Франция, и в Германия (65‑те клюнизийски абатства обединявали в Европа само вече създадените преди това абатства, основани все от висши сановници), когато внезапно от 1050 г. насетне самото то попаднало в огъня на великата религиозна пробуда, която била породена не от него, а от славянското и западноевропейското богомилско движение, което така наречената Григорианска реформа (опираща се най-напред на императора, а впоследствие и на други подобни авторитети) съумява да канализира в своя полза…
Обобщено казано, европейското обновление на пиетета към Бога и религията с бягство от „светския живот“ (което обновление впоследствие постепенно ще губи силата си), този порив да се работи, това съвсем ново отношение и почит към жената, присъщи на богомилското съзнание и свързани с пътя към всяка посвета (съвършенство), били само жалко повторение и пародия на богомилския новаторски подем…
Опирайки се така на висшата светска власт, няколко църковници, нейни приближени, налагат (с така наречената Григорианска реформа) на самата Римокатолическа църква своите ужасни теократични възгледи.
И тази нова власт, след като веднъж се била установила и укрепила, започнала (в каменни църкви и в манастири, изградени от техни последователи) да налага на народния ентусиазъм строгите ограничения на григорианската вяра… Ако проявяваме желание да проникнем по-задълбочено в истината, понякога ще откриваме в това пробуждане на религиозната вяра (имащо за цел промяната на обществото, ала тясно канализирано и насочвано през периода от 1050 до 1125 г.) едно съвсем грубо подражание, с ретроградни модели, на изискванията на първоначалната богомилска катарска вяра от самото начало на ХІ век.
Разбира се, налице е била пламенната набожност, имало го е горещото желание за отричане от света, тоест отхвърляне на ценностите на егоизма и себичността, имало е порив за изповядване на любовта, при което вярващите несъмнено намират по някакъв начин своето място в света и в трудовата дейност, като работят за другите. Обаче това богомилско бягство от света на егоизма постепенно се превръщало (с григорианството) в краен аскетизъм и в остра критичност спрямо човешките пориви и нрави (например при един Пиер Дамиан /13/ – силна критика на човешките нрави, рязко и съвсем консервативно обръщане към отшелничеството, тежко и строго неомонашество)…
Налице е също фактът, че работата с любов се възприема като нещо изключително ценно, и тези идеи за труда пускат вече корени, защото значението им е породено от нуждите на обществото – да има взаимопомощ, обаче при григорианците тази взаимопомощ се изразява в затваряне и закрепостяване в манастирските владения и в ограничаването само спрямо новопокръстените „братя“, слугите, извършващи най-обикновена работа.
Запознаваме се и с богомилското утвърждаване на божествеността на жената (вж. гл. V от книгата), жената, която вече е осъзнала и приела своята същност, е въвеждала – чрез хубостта и обичта си – другите в степените на посвещението и Божието царство. Жените „християнки“, катарски богомилки, както вече установихме, са участвали в богослуженията и в Утешението на всички, които желаят да станат християни, и с девствеността на душите си са стигали до висшата степен на апостоли…
Обаче според папа Григорий VІІ или според св. Бернар е точно обратното: Адам е бил измамен от древния си враг. Под безспорното влияние на богомилите, според които жената е равна на мъжа, на жените от римокатолическата църква вече било разрешено да искат и получават прошка, но само чрез застъпничеството на Богородица, която единствена е извън грехопадението…
Без да усещат и възприемат цялото величие и достойнство, те все пак били допускани да се молят на тази Дева Мария в манастира Фонтевро, а мъжете продължавали да работят, извършвайки богослуженията… Известно е, че Робер д`Арбриссел /14/ сред монахините се е обучавал и упражнявал в синеисактизъм /15/, тоест спял нощем в женското крило на манастира, за да свиква да се владее и да остава непорочен…
А богомилите, напротив, са се стремели – на базата на сливане с любимия човек и след като са имали вече деца – да култивират онази любов, при която истински обичащите се мъж и жена се освобождават взаимно от нараняванията поради егоизъм: по този начин те са извисявали и трансформирали чрез силата на такава любов всички свои желания и са получавали своята посвета, както виждаме във всички народни приказки…
Общо взето, налице е същият порив към чистота, но при реформистите (поради това, че те не разбират природата на злото и единствено могъщата сила на любовта) той стига до краен репресивен аскетизъм (например при Пиер Дамиан или по-късно при Бернар дьо Клерво /16/, който е казвал, че трябва да се върви в строга аскеза и в трудно възлизане към Йерусалим на свободата…
Ето как се пораждат такова насилие и такива жестокости в духовно-религиозното направляване на обществото „в противовес на онзи Ренесанс от ХІІ век, белязан с дълбоки промени в обществото и политическата власт“, както се посочва в Уикипедия. Григорианската реформа, поради самата своя същност, е била невероятна спирачка за това зазоряване и за разпространението на идеите на богомилите. Тя е предизвикала непреодолимо напрежение не само между светското духовенство и обикновените духовници, но също и между консервативните сили и динамичните съграждащи сили в обществото, които влезли в сблъсък през епохата на Ренесанса.
Разпространението на богомилските идеи из Европа, както потвърждава историята, съвсем не отслабва през периода от 1050 до 1100 г., макар че отчасти е затулено от вълненията около Григорианската реформа…
След първоначалното си „посяване“ в Европа, от 1000 до 1050 г., тези идеи имат период на съзряване и разпространение (макар и замаскирано с размириците около Григорианската реформа) от 1050 до 1100 година.
Няма повече клади и никакви следи от богомилското катарство. Всъщност след 1049 г. Григорианската реформа, опираща се главно на монашеството в Клюни – обаче в съвсем строга централизаторска теократична форма, – се опитва да привлече и си присвои (под предлог за симония) освободената църква в различните храмове и църквички, да притежава самите души на вярващите, самите народи, че дори и държавите – „князете, които не биха целували нозете …“, както казва папа Григорий VІІ.
С отслабването на династията на Каролингите и феодалното раздробяване на империята им през ІХ–Х век големите епархии били станали почти независими или изградени като истински малки княжества, като в Реймс, Рен или Милано, където епископите са били реалните феодални владетели в епархиите си, тъй като често произхождат от династични родове, или са зависими от съседни аристократични владетели, техни близки роднини, или пък са подчинени на имперската или кралска власт, от която получават постовете и именията си, понякога срещу заплащане (поради което били обвинявани в симония), и на която са васали… Абатите на отделните манастири също били васали и се стигало чак до участие на монасите в армиите на техните господари… При германските императори, които се опитали да възвърнат влиянието на Свещената Каролингска империя, те получили наново в Германия и Ломбардия инвеститурата на императора…
А църквата (всички нейни вярващи, проповедници, свещеници и епископи, които Григорианската реформа ще се опита да подчини) изцяло е била проникната от теченията на Богомилското реформаторство: тези течения проповядвали още от първите години на ХІ век, в условията на абсолютна духовна свобода, търсенето на Божията милост при кръщение с „Утешението“ или кръщението в Духа. Те се отричали по този начин от всякаква клетва, от всякакъв дълг към обвързаностите в този свят: една такава църква на свой ред приема и отстоява тази автономия… (На пръв поглед отказът на григорианците от симонията съвпада с поривите на тази църква към духовна независимост.)
Видяхме как възгледите на Беранже дьо Тур /17/ (който не приемал причастието и кръщаването на децата), становища, осъждани и анатемосвани чак до средата на ХІІ век от григорианските събори, доказват, че е имало непрекъснато и постоянно богомилско присъствие от 1050 чак до края на 1120 година. Официално констатираният факт на многобройните репресии от ХІІ век насетне удостоверява безспорно тази истина. Без да говорим за универсалния характер на всички западноевропейски средновековни приказки, които са чист израз на богомилската есхатология, всички възгледи и постановки на „добрите човеци“ преоткриваме в Парсифал на Кретиен дьо Троа, следователно в областите Шампан и Фландрия (като се изключи финалът на произведението в григориански дух), или в Продължението…
Ще ги преоткрием съвсем точно представени и в поученията на Джон Уиклиф в Англия към 1375 година, които поучения ще окажат силно влияние за Реформата на Лутер или Хус… Успяхме също да установим и тяхната роля в мисленето на Шекспир…
Съвсем не е случайност, че тази църква (различно повлияна от богомилското съзнание и нееднакво освободена) ще отказва масово, почти единодушно, в Диетата във Вормс през 1076 г. /18/ или в синода на Брессаноне през 1080 г. /19/ да бъде обвързана, тъй като е осъзнавала сериозната опасност за духовната свобода.
………………………………….
/1/. В тази първа книга на български е включен един по-ранен вариант (историческата част от първото издание на книгата на френски с малки допълнения), върху който авторът продължи да работи през последните години. Затова новата му разработка за историческите факти ще бъде включена във втората книга на български. Препратките по-нататък към следващи глави от книгата ще важат за целия текст, който на български засега се предвижда да излезе общо в три или четири книги. (Бел. прев.)
/2/. Livres et Légendes Bogomiles (Aux sources du catharisme) par Jordan Ivanov, Ed. G.-P. Maisonneuve et Larose, 1976.
/3/. На бълг. името означава Добродетел (Бел. прев.)
/4/. Déodat Roché (1877–1978) – френски магистрат, антропософ и философ, историк на катарството. От 1948 г. издава Cahiers d’études cathares, а през 1950 г. основава Общество за съхраняване паметта за катарите и за катарски проучвания. Авторът на книгата Мишел Муние е взел активно участие в това общество и споменава, че Роше често се е позовавал на Рудолф Щайнер и Петър Дънов. (Бел. прев.)
/5/. Jean Duvernoy (1917–2010) – изследовател на катарството и автор на „Религията на катарите“ (1976), История на катарите (1979), Досие от Монсегюр – разпити на Инквизицията 1242–1247 (1998) и др. През 1981 г. е съосновател, заедно с Рьоне Нелли и Мишел Рокбер, на Центъра за катарски проучвания. (Бел. прев.)
/6/. Cartulaire de Saint Père de Chartres. Guérard, Paris, 1840. Cité par Duvernoy, Le Catharisme. Histoire des cathares. pp. 84–88.
/7/. Luc d’Achéry, bénédictin, Spicilegium. Duvernoy, Histoire des cathares, pp. 91–92.
/8/. В българския превод ще бъде в трета или четвърта книга. (Бел. прев.)
/9/. Hagman. In: Revue Hérésis, n° 20, 1993.
/10/. Вижте Jordan Ivanov, Contes et légendes Bogomiles, (Йордан Иванов, Богомилски приказки и легенди)
/11/. Например епископът на Шалон сюр Марн бил обвинен за неприемане на забраните по време на репресиите през ХІ век (по Duvernoy, Histoire des Cathares) или Беранже дьо Тур и Брюно д`Анже.
/12/. Насилствено. (Бел. прев.)
/13/. Pierre Damien (1007–1072) – италиански католически духовник. (Бел. прев.)
/14/. Robert d’Arbrissel (1047–1117) е основал абатството в манастира Фонтевро (Fontevraud) и Бенедиктинския римокатолически монашески орден около 1101 година. Там с него дошли голям брой жени, включително и с благороднически произход, привлечени от проповедите му. Строгите изисквания били монасите и монахините да живеят отделно. Някои историци го смятат за предвестник на феминизма. (Бел. прев.)
/15/. Syneisaktisme (от гр. συνεισακτοι) означава практиката християнските проповедници-отшелници да бъдат придружавани от жени при пълно въздържание от полов контакт. (Бел. прев.)
/16/. Bernard de Fontaine (1091–1153), монах в Сито (Cîteaux) и абат на Клерво (Clairvaux) – френски католически реформатор, канонизиран за светия. (Бел. прев.)
/17/. Bérenger de Tours (998–1088) е френски богослов, чиито еретични идеи били осъдени най-малко от 15 събора на официалната църква.
/18/. Това е синод на Свещената римо-германска империя, в който са участвали германските епископи и император Хайнрих ІV. На този събор императорът обявил папа Григорий VІІ за свален поради претенцията на папата да му отнеме правото да назначава германските епископи. В отговор на това папа Григорий отлъчил Хайнрих ІV от църквата.
/19/. След като папа Григорий VІІ отлъчва наново от църквата император Хайнрих ІV, на Синода в Брессаноне Хайнрих ІV предлага архиепископа на Равена Вибер, който бил избран за антипапа от мнозинството германски и ломбардски епископи под името Климент ІІІ.
………………………………………………
Превод от френски: Невяна Керемедчиева