ВЕЧНИЯТ ПЪТНИК КЪМ ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
Последните дни на Борис Априлов
Скалиста, припечена местност. Възвишение с отсечени хоризонтално площадки за приемане на мъртъвците. Разпръснати на десетки нива вечни жилища с надгробни надписи, обърнати към морето. Залезът в Хайфенския залив очертава безкраен кървав хоризонт.
Следя играта на отразените в морската вода лъчи. На пет метра от мене спускат тялото на Борис Априлов – Ахото в дълбокия гроб. Погребват го до дъщеря му Лора. В Обетованата земя, на хиляди километри от другата, в която се беше родил и която си остана единствената, неотразимата, вечната…
Не следя изпълнението на ритуалните подробности. Погледът ми търси морските далечини. Вечният пътник към Хавайските острови така и не успя да осъществи земната си мечта. От спускащите се към морето височини на Кармел Ахото ще съпровожда корабите, отпътуващи или връщащи се от Хавай. Поне в смъртта.
Младият свещенослужител пее за безсмъртието на душата; гласът му звучи искрено. Потокът бързо изговорени думи, отправени към бога, ми напомнят моя дълг към мъртвия приятел.
Последната му усмивка. Беше около седмица преди края. Лежеше обезсилен в стаята си, гледаше ме с уморен поглед, произнасяше по някоя дума или незавършена фраза и толкоз.
– Ахо, откъде знаеше, че ще ме срещнеш някога? Ти даде на един от героите си моето име – закачливо подхванах.
Учудено ме погледна и в недоумение заклати глава.
– Делфинчето Мони!
Усмихна се. Запомних тази усмивка и знаех, че тя ще бъде последната. Тъжна, безнадеждна, лъчезарна в опита си да бъде истинска. Продължих да бърборя, но Ахото уморено притвори очи и се унесе.
В края на август 1991 година в къщи влязоха трима великани – Ахото, дъщеря му и зет му. Ние със съпругата ми сякаш се скрихме в тази гора от високи хора. Тогава се запознахме. Фигурата на Ахото излъчваше някаво величие. Оприличих го на баща ми. А може би тази бегла прилика ми позволи да се сближа с този изключителен човек.
Първата ни разходка по морския бряг на Йафо бе след една седмица. В късния следобед, след като хапнахме шкембе чорба при арабчетата, тръгнахме покрай морето. Ахото се радваше на гледката като дете. Малките вълни оприличаваше на гларуси; откри диви патици, които се клатушкаха по морската повърхност. В далечината съзря платноходка и силуети на кораби, спуснали котви, забеляза и ятата от птици, летящи на север. Морето, което за мен бе само една природна даденост, бе превърнато от моя събеседник в кипящ живот…
Отношението му към Израел, страната, в която бе принуден да дойде и където прекара последните шест години от живота си, не бе еднозначно. Отначало се възхищаваше от много неща, но с времето туристическият нагон да види, да разбере, да опознае започна да заглъхва. Езиковата бариера, заради която му бе невъзможно да контактува с хората, го превърна в пленник на самотата… Българската среда не го удовлетворяваше напълно, а истинските приятели, с които можеше да другарува, бяха съвсем малко. И най-важното – те изчезваха.
Понесе тежко загубата на дъщеря си Лора, погреба и добрия си приятел Мориц Йомтов (единия от братята Мормареви). Писането го спасяваше. Сътвори няколко великолепни разказа и новели, които бяха отпечатани в България, написа романа „Хавайските острови“. В честите ни срещи и почти всекидневни разговори по телефона гласът му звучеше радостно: „Написах още една страница!“. Никога не бързаше да нахвърля, да поправя и да се връща към текстовете; редеше думите, както бижутер търси мястото на брилянта в огърлицата на великолепието. Но всичко трябваше предварително да бъде обмислено.
Домът му в северен Тел Авив се бе превърнал в малка духовна прелест: дъщеря му и зет му с платната и рисунките си, съпругата му с верния си литературен усет и вкус, Ахото с патриаршеското си духовно присъствие.
Жадуваше да пътува за България. След всяко пътуване се връщаше с голямата болка и неотразимите въпроси. При последното си завръщане, вече болен, бе настанен в една от големите и модерни болници на Тел Авив, обграден с вниманието и грижите на лекарите.
Близките му криеха от него истинската диагноза на фаталната му болест. Дъщеря му измисли през август някакво чернодробно страдание, но Ахото беше достатъчно мъдър, за да разбере истината, и мъжествен, за да не се издаде. От този ден престана да се сърди на медицината, че не поставя категорична и ясна диагноза, сякаш се примири със съдбата си и само понякога казваше, че му остава малко време да живее и че ще умре през април…
Не познавах творчеството му. Помнех името му от страниците на „Стършел“. При гостуването си в Израел през 1992 година Валери Петров даде висока оценка за книгите му, нарече го „един от големите прозаици на България“. Отначало прочетох разказите и новелите му, увлякох се по приключенията на Лиско. Открих един великолепен разказвач, открих го за себе си и без уговорка. Той от своя страна непрекъснато се интересуваше от работите, които пиша. (Знаеше, че има тук група автори, пишещи на български. Веднъж присъства на една сбирка и стана неволен свидетел на хвалебствената тирада на един адвокат за поредната книга на жена му. Остана изумен. Беше прочел и други неща на хора от групата и преценката му беше категорична: да не си губя времето с тези сбирки).
Използвах благосклонното му внимание и му дадох няколко мои работи. За разказа „Вратата на милосърдието“, публикуван в „Пламък“, ми каза, че го смята за чудесен и ме попита откъде идват идеите за разказите ми? След това ми каза: „Ти трябва да пишеш притчи“.
Веднъж ми се обади по телефона:
– Ще му ударим ли по една бира при арабчетата?
В заведението не се продаваше алкохол, та по пътя купих 4 бири. Ахото вече беше седнал на „нашата“ маса, салатките сервирани. Разлях бирата и се чукнахме. Знаех, че е зает с довършването на романа и не исках да го притеснявам за новите неща, които му бях дал, но той започна направо:
– Знаеш ли, че като си дошъл в своя Израел, много нещо си загубил. И това, че се разкриваш твърде късно в писането, е чиста загуба. И петте години в Русия висят като воденичен камък на шията ти – твоите русизми ме вбесяват… Извини ме, но аз съм Тома Неверни. Ще ти дам едно заглавие, „Илюзия“ – напиши по него стихотворение…
След два дни му занесох стихотворението, оставих го – бързах за обекта, където работех. Вечерта ми се обади : „Да знаеш, че си поет, моето момче…“
Беше вече тежко болен, когато му занесох току що излязлата си книга „Разкъсано време“. В началото на март вече произнасяше само отделни думи или кратки фрази, разтвори една страница и посочи четиристишието:
– Хубаво! – и вдигна ръце нагоре. Продължи да ги държи така.
– Много хубаво! – засмях се.
– Още, още!
… Някъде в късната есен даде откъс от роман, които възнамеряваше да прати в „Литературен форум.“ Учудено го погледнах: Да го редактирам?
– Да, да! – подтвърди той. Текстът беше безупречен, дори запетайка не прибавих. Вечният пътник за Хавай този път ни пренасяше в града на траверсите „Траверстаун“, при лунатиците на земята, сред коите бе живял някога в младите си години.
Когато му върнах текста и казах, че няма нищо за поправяне, той посочи, че трябва да се измисли заглавие на откъса. От четирите предложения избра: „Деца, забравени от бога“, това заглавие излезе и във вестника.
Борис Априлов изпитваше органична омраза към тоталитаризма. Той не е бил явна жертва, но винаги е бил пренебрегван, премълчаван. „Трябваше да се оцелее някакси – казваше, – да храня семейство, затова пишех и мълчах, това беше най-разумното по онова време.“
Истината е, че не се продаде, не пишеше по поръчка, не хвалеше режима. Остана си докрай етичен и неангажиран творец. Аристократ по дух, великодушен по характер, не прекрачи линията на изградените от него норми, не придаде на творчеството си конюнктурен оттенък, не допусна компромис. Остана верен на себе си – такъв, какъвто си беше…
Преглеждам дневниците си от 1993-1995 година… Често срещам името на Ахото.
16 Септември 1993 г. – С Ахото и Шела на обяд…
7 Януари 1994 г. – С Ахо в Кибуц „Якум“. Хареса му, но… „обществото прекалено затворено“…
8 Август 1994 – Ахото е болен. Каза ми: „През април ще свърша“…
23 Февруари 1995 – Помоли ме за последен път да го заведа при арабчетата.
Подкрепях го по пътя, той едва пристъпваше. Настаних го в колата. Щом тръгнахме, ми каза : „Да знаеш, че това е моето последно излизане, карай по-бавно, за да си взема сбогом с Тел Авив. И да знаеш, че не заради яденето те помолих да ме вземеш. Искам да изпълниш едно мое желание… Когато отидеш в България, обади се на приятелите и ми направете помен… Обещай ми, че няма да забравиш тази моя молба.“ Обещах му през сълзи. Седнахме на нашата маса. Не можех да говоря. Добре че магнетофонът нарушаваше тишината. На това място винаги звучеше българска музика: в момента пееше Лили Иванова.
Повече не записах в дневника си името на Ахо. На 10 Април в 18.30 ч. смъртта дойде при него, както я очакваше още месеци преди това. Той умираше бавно. Заедно с него по малко умираха жена му, дъщеря му Джина, зетят Петьо, внучките… И аз.
Когато стъпя на българска земя, непременно ще изпълня това, за което той ме помоли. Ще отдадем почит на вечния пътник към Хавайските острови. Към тях той пътуваше цял живот, островите на свободата и любовта, на които никога не пристигна…
– Ще измисля някоя притча за теб! – казах му веднъж. – И ще я пратя в „Литературен форум.“
– Да, да! – простена той.
Поиска да се разсмее, но се разкашля, след това размаха ръка, сякаш ми казваше: „Хайде, сега си върви!“
ПРИТЧА ЗА АХО
В памет на приятеля Борис Априлов
В едно малко градче имало един човек, които в продължение на десетки години в определен ден и час се изправял пред портата на Божия храм с плакат в ръка и протестирал. Веднъж пасторът се приближил и му казал:
„Днес ми беше последната литургия. От утре вече няма да идвам. Десетки години те виждам с този плакат. Нима смяташ, че можеш да промениш света?“
„Не, отче – отговорил човекът, – аз не желая да променя света. Тридесет години аз протестирам светът да не ме промени.“
(Из сборника разкази, портрети и есета „Отблясъци“