Селището нямаше равин. За религиозните ритуали: сватби, погребения, бар-мицва или обрязвания пристигаше някой от равините на пристанищния град.

Дядото на Моти Кремер – Симон Вайс, извършваше ежедневните богослужения в градчето. Смятаха го за свят човек и жителите все се надяваха, че Равинатът ще го ръкоположи за хазан. Именно той накара внука си в деня на неговата бар-мицва да изсвири на флейта „Леонора 3″ на Бетовен. “От Бога идва твоята свирня, сине, и нека към него да отива.“

Моти Кремер произнесе словото си, изучавано и репетирано в продължение на шест месеца при главния равин на големия град, с голям патос. Издекламираната, добре съставена благословия разчувства родителите му. Очите им се навлажниха. След това подхвана флейтата, поразмърда на сухо пръстите си, долепи инструмента до устните си и потъна в мелодията.

За първи път Моти почувства, че витае в някаква забулена в мъгли далечина. Само преди месец той изпълни солото на Глуковия „Орфей“ с един столичен оркестър. Тогава Моти Кремер сметна, че е постигнал непостижимото. Но се излъга. Онова беше само един външен блясък. Сега, под купола на синагогата, той почувства своята вътрешна вярност към творбата. Не прояви никакво своеволие към тълкуването й. С неуморима строгост и смирение Моти изрази това, което маестрото искаше да каже на света.

Той бе щастлив, че именно в деня на своето пълнолетие успя да запали свещите на едно радостно предчувствие. Обърканите мисли на тринадесетгодишния юноша потънаха в шума на настъпилата синагогска суматоха. Моти Кремер слезе от бимата, а присъстващите започнаха да се блъскат помежду си, за да стигнат до пълнолетния. Прегръщаха го, целуваха го. Поздравяваха го за великолепното слово, пожелаваха му успех в учението, в живота. Нито един не изрече и дума за флейтата. Само Леа Познер отдалече му махна с ръка, изобрази свирене на флейтата и вдигна ръцете си към небето.

Градчето беше запазило прелестите на миналото. Спретнати къщурки, зелени дворове и свеж въздух. Широката спокойна река го разделяше на две. Тя взимаше със себе си по пътя към морето всичко, което една река можеше да вземе: тайната на влюбените, въздишките на първите трепети, греховете на необузданите, тъгата на отиващите си.

Бащата на Моти Кремер, Алберт Кремер, беше известен в областта хирург, а майка му Рашел беше собственик на аптеката в градчето. Строгостта си Алберт беше наследил от своя баща. Изяви се като добър цигулар, но не можа да достигне равнището на майсторите.

Когато Алберт разбра, че и синът му е галеник на Бога, не пожали нито средства, нито усилия, за да го направи музикант от световна класа. На петгодишна възраст Моти овладя цигулката, на седем свиреше етюди на Шопен на пиано, но истинското му призвание се оказа флейтата.

Вече десетгодишен, Моти изпълни с един провинциален оркестър Концерта за флейта на Моцарт. А само няколко седмици преди неговата бар-мицва столичният оркестър му повери соловата партия на известното Глуково произведение.

Градчето се гордееше с таланта на своето отроче и реагираше с благодарност на проявите му. Цялата еврейска общност присъства на Моцартовия концерт, а петдесетина заминаха с Моти в столицата.

Цяла седмица след тържеството в синагогата от съседните градчета и пристанищния град пристигаха близки и далечни роднини. Поднасяха поздравления. Изказваха възхищението си от произнесеното слово, сякаш го бяха чули. Мълвата за красноречието на Моти се превръщаше в легенда. За него разказваха всички. Моти не губеше надежда, че ще бъде похвален и за другото…

Всяка вечер, когато гостите се разотиваха и домът поутихваше, Моти Кремер, уморен и разочарован, се качваше в своята стая, изтягаше се облечен на леглото и наум повтаряше фрагменти от „Леонора 3“. Възпроизвеждаше картината с вдигнатите към Бога ръце на Леа Познер. Нотите се смесваха с образите на майка му, баща му и шестгодишната му сестричка Фани. Всичко се превръщаше в едно въртешно душевно звучене. И едва тогава заспиваше.

Епохата, в която живееше Моти Кремер, издигна кървавия меч на унищожението и пусна влаковете към гарите на смъртта. В изкуството да се унищожават хора немците стигнаха такова съвършенство, че обречените откриваха трагедията си едва в газовите камери. Така се случи и с близките на Моти Кремер.

Моти остана жив. Укри го едно християнско семейство. При него дочака края на войната. Но след това умря 37 пъти. Такъв беше броят на роднините му в градчето.

Когато след войната се завърна у дома и започна да броди сред развалините на родния си град, видя две релси, които не водеха доникъде, няколко морета, чиито брегове не приемаха корабокрушенци, и едно небе, свъсило се за пороен дъжд.

Следвоеннят му реквизит се състоеше от един единствен предмет – флейтата. Чрез нея Моти започна своя втори живот.

Свиренето роди у него и една налудничава мисъл, една тайна, която той не желаеше да сподели с никого. Моти страдаше извънредно много от това, че скъпите му покойници нямаха гробове. На тази земя нямаше място, където той можеше да се поклони на праха им. Димът на крематориумите е като всеки друг дим – вятърът го разпръсва и те никога не могат да се срещнат, защото постоянно търсят нови пространства.

Моти Кремер реши да ги събере чрез музиката си.

Трудно е за нас, съвременниците му, да проследим в подробности израстването на музиканта – от обещаващото начало до напористия стремеж към Бога. Трудно си остана за нас да разберем неговата упоритост, да фиксираме възхода му. От година на година все по-увлечени и удивени, чувствахме как изкуството му се запълва с онези миниатюри на голямото превъплъщение, как звукът на неговата флейта се налива с божествените нюанси на великолепието.

Цялото си майсторство Моти Кремер постигна може би благодарение на мистичната си представа, че отделните ноти са частица от мозайката на човешкия първообраз. Интонацията, силата, чистотата на звука, неговата продължителност и другите неуловими елементи при подобаващо изпълнение обикновено извикваха в залата образите на изгорените в камерите. И най-незначителното отклонение от тези изисквания можеше да наруши хармонията на подреждането.

Да изсвири както трябва всяка нота, за Моти означаваше, че трябва да я изживее. Всяко вярно изживяване добавяше върху изображението важен детайл. По този начин, като извайваше музицирания образ на жертвите, Моти Кремер контактуваше с тях.

Веднъж в Женева на някакъв благотворителен концерт Кремер почувства, че изпълнението му е безупречно. Плуващият образ на баща му застана до него. Беше в същата кипа като на бар-мицвата му. Стоя до края на неговото соло. След това го прегърна и изчезна. Моти Кремер не се смути от присъствието на стария Алберт, при второто си соло встъпи навреме с флейтата. Никой от присъстващите не разбра великото щастие на музиканта. И схвана, че това не е краят на постиженията му, а само едно постоянно начало. Той слезе от подиума, както тогава, навремето, от бимата, придружен от сестричката си Фани. Тя и след двадесет години си остана шест годишна.

Годините летяха. Палките на Караян, Мравински, Бърстейн, Хайкин, Йонеску се издигаха нагоре и даваха началото на онзи невъобразим трепет на очакваната среща с отвъдните. Но не навсякъде можеше да се възпламени. Понякога публиката му пречеше, някъде акустиката не беше съвършена, другаде оркестърът или диригентът го подвеждаха.

В един огромен древен амфитеатър в Китай на репетицията му посочиха точното място – беше отбелязано с кръстче. Трябваше да стои само там. Оркестърът започна. Младият китайски диригент му подаде знак за встъпване. Някава демонична сила го връхлетя и Моти Кремер чу брилянтния звук на флейтата. Понесоха го върховни пориви – така съзря за миг и четиримата: баща си с кипата, майка си, нежно усмихната, живите, хитри очички на Фани, и Леа с полупренебрежителния си поглед. Развълнуван от видението, той отмести тялото си на сантиметри от отбелязаната точка и всичко изчезна. По-нататък продължи рутинното си изпълнение.

В пекинския хотел разбра същността на своите търсения и терзания. Моти имаше спомени, които не беше способен да забрави. Нямаше онова велико търпение да ги изчаква да се завръщат при него. Той желаеше постоянно да ги предизвиква.
Всъщност, спомените бяха духовни халюцинации. Но при Кремер те ставаха материя, която се движеше и която притежаваше и време. Това пораждаше у него желание да проникне в отвъдното.

Моти Кремер тръгна по света. Продаде недвижимото си имущество в Европа и Америка. Запази само вилата си край Залцбург. Прости се елегантно и културно с бившата руска княгиня Елмира. Остави й значителна сума и двуетажен котедж в околностите на Париж.

Пътуваше много. Винаги сам, малко говорещ, разпитващ само за концертни зали и синагоги. Понякога плащаше големи суми, за да го оставят сам в някоя концертна зала. Обикновено името му на голям музикант отваряше безплатно вратите на музикалните храмове. Образите не се появяваха. Свири и в няколко европейски синагоги. Чу разкази за фантастичната акустика, която притежават някои пещери. Опита и там. В една от тях, югославската, проседя девет часа, изпусна последното влакче и чак на другия ден можа да се измъкне от абсолютната тъмнина. Въпреки тези несполуки, той беше убеден, че не звукът трябва да търси стените, а стените трябва да бъдат пригодени за звуковото и психическо превъплъщение.

Соломоновите медни мини имат многовековна история. Поради конюнктурни икономически съображения израелското правителство закри подземната медна мина в Тимна през 1974 година. Остави само ограничен контингент от специалисти за поддържане на няколко километра галерии и реши, че ако възникне подходяща пазарна ситуация, мината за кратко време ще бъде пусната отново в експлоатация.

Здравите скали от гранитен пясъчник до голяма степен облекчават поддръжката на минните разработки. Само по високите сводове на добивните забои от време на време трябваше да се подсили анкерното укрепване. Вертикалните вентилационни комини периодично се нуждаят от подсилване. Честите земетръсни люшкания на земната повърхност нарушават понякога целостта на системата от галерии, и тогава пристига специализираната група за тунелно строителство на фирмата „Солел Боне“. През 1964 г. поради неправилно изпълнение на взривните работи се получила аварийна ситуация. На хоризонт 231+ от общия масив се откъснала огромна скална маса. След раздробяването на скалата и извозването й, изчистеното пространство придобило очертанията на огромна елипсовидна зала с основа 65 на 32 метра и височина около 12 метра.

През един януарски ден на 1991 г. Моти Кремер пристигна пред входната решетъчна врата на мината. Още неслязъл от колата, към него се запъти инженерът по поддръжката. Двамата заеха местата си в открит джип. Сложиха на главите си метални предпазни каски с неизменните лампи, а акумулаторите затегнаха с ремъци около кръста си. Джипът навлезе в широката четириметрова разработка. Пътуването продължи около половин час по наклонената, слабо осветена галерия. Стигнаха до „Голямата Голда“ – така миньорите бяха нарекли въображаемата зала. Светлината от фаровете очерта размерите й.

Моти Кремер знаеше какво трябва да се направи. Инженерът извади бележника. След тричасово подробно разглеждане на всеки квадратен метър, те напуснаха „Голямата Голда“. Претенциите на музиканта се свеждаха до няколко главни неща: трябваше да бъдат разрушени осем ъгъла, да бъдат премахнати всякакви грапавини в стените и свода. Даваше се свобода на взривовете и пневматичната техника. Замазката трябваше да се направи с бетоно-гипсова смес, площта на медната руда, която беше във формата на скосена дъга, Кремер нареди да се покрие с дъбова ламперия, подът да се облицова с гранолитни плочки, а входът към залата да се затвори с ламперия и дървена врата.

На другия ден управата на мината и флейтистът подписаха договор за строителство. Музикантът нямаше забележки по представената оферта. В една от клаузите на договора се споменаваше, че Моти Кремер има право да престоява в залата сам или с придружаващи го лица по всяко време на денонощието. Това едностранно задължение на мината към музиканта фиксираше период от десет години. В скучай, че мината щеше да се експлоатира, управата не поемаше никакви задължения към Кремер. А той се задължаваше да плаща разходите за осветлението и за включените агрегати на вентилационната уредба.

Наетият от Моти Кремер мерцедес беше докаран пред входа на хотела. Той слезе във фоайето, остави ключа и се отправи към изхода. Гостите на еилатския „Хилтън“ с любопитство отправяха погледи към господина във фрак. Кремер подкара колата по улиците на Еилат. Стигна до северния край на града и тръгна по шосето за Тимна. Целият негов живот сякаш беше фиксиран върху това, което трябваше да се случи тук. Сега.

В двора на мината го чакаше джипът. Включи единствената предна скорост и заслиза бавно по огромната сводеста галерия. Когато влезе в „Голямата Голда“, залата беше плувнала в приятна светлина. Моти Кремер свали миньорската каска, дръпна шалтера на усилвателната уредба, пооправи фрака си, извади от калъфката сребристата флейта, изсвири набързо загряващото упражнение, застана точно под най-високата точка на ламперийната дъга и зае характерната си разкрачена поза. С дистанционния апарат включи оркестровия запис.

С първите ноти на увертюрата неговото лице се промени и той видимо потъна в тайнствените глъбини на Нищото. Засвири. Цялата му воля се събра в изливането на звуците. Моти Кремер се превърна в невидим гръмоносец, които измамва силата на Бога, за да я покори. Тоновете поемаха пътя си и със сложни траектории рисуваха въображаемите образи. Личната представа на музиканта за земното несъвършенство се превръщаше в една огромна воля за преминаване в други измерения. С обезумял поглед на гениален ваятел той превръщаше отломките на един разбит дух във великолепна измислица за възможен контакт с отвъдния свят. Пренасяше този свят в себе си, лекувайки синдрома на виновността, че е останал жив…

Моти Кремер видя отново любимите си покойници в синагогата. Обхождаше редовете. Флейтата, подчинена на волята му, не преставаше да лее мелодиите си: Моцарт, Бетовен, Глук, и пак Бетовен, и пак Глук, и пак Моцарт. След около шест часа непрекъснато свирене, той се смъкна на пода. Дишането му се ускори. Въздухът не достигаше. Колко време беше останал на пода, не знаеше, но когато излезе от мината, зърна високо издигналото се слънце. Нощните пазачи до входа видяха един щастлив човек.

Нощните концерти продължиха десетина дни. Умората си пролича: раменете му се отпуснаха, лицето му придоби жълтеникъв оттенък, а лекото подхвърляне на левия крак стана по-забележимо. Някаква тайнствена, загадъчна усмивка играеше постоянно около тънките му, чувствителни устни. Погледът му, блуждаещ и разсеян, подсказваше на редките му събеседници, че Моти обитава други, непознати за тях светове.

Инженерът по поддръжката на мината пръв забеляза странното поведение на Кремер. Възпитаникът на Хайфенската Политехника на два пъти присъства като невидим зрител и слушател на Кремеровите концерти. Той оставяше джипа във втората вентилационна галерия и оттам до „Голямата Голда“ извървяваше разстоянието пеша. На стотина метра от залата, забелязал светлината в пролуките на построената врата-ламперия, инженерът загасваше лампата. Присядаше на една скала и замираше. От своето място той виждаше точно онова петно от подиума, на което заставаше музикантът. Инженерът обичаше музиката и можеше да я слуша с часове. Беше му любопитно да гледа как изпълнителят променя изражението на лицето си – може би наистина осъществяваше онези контакти, за които човечеството мечтаеше.

Веднъж, след поредния среднощен концерт, горе на повърхността, и преди да заеме шофьорското си място в мерцедеса, Моти Кремер отвори задната дясна врата и с жест покани някого. Когато колата тръгна и мина покрай помещението на нощните пазачи, те дочуха оживен разговор на идиш. Пазачите упорито твърдяха, че единият от гласовете бил женски. От този ден музикантът не влезе повече в мината.

Всяка сутрин около десет часа Моти Кремер взимаше в колата си някакви невидими същества. Администраторите на хотела и управителят на няколко пъти ставаха свидетели на спектакъла по настаняването на невидимите спътници в мерцедеса. И за да не се компрометира реномето на хотела, управителят помоли Кремер да паркира при автобусите.

Една сутрин Моти Кремер поръча микробусче. Изчакваше търпеливо невидимите да заемат местата си. Накрая той се усмихна и пропусна последния пътник пред себе си. Зае шофьорското място, хвана микрофона и дълго време даваше някакви обяснения. От вътрешността на микробуса долитаха гласове на мъже, жени, деца…

След случая с микробуса управителят на хотела пренебрегна личните си интереси и уведоми полицията за странното поведение на клиента. За органите на сигурността този случай не беше изолиран. През летните месеци Обетованата земя се посещаваше от стотици Исусовци, Марии, Самсоновци… Случаят с Моти Кремер бе причислен към един от горепосочените. Временно беше хоспитализиран в частна клиника в Еилат. Бившата руска графиня Елмира, която поддържаше непрекъсната телефонна връзка с музиканта, при поредното си обаждане научи от управителя на хотела тревожната вест за състоянието на Моти. След няколко дни тя пристигна в Израел и го взе със себе си в Париж. Започна интензивно да го лекува. Психическото раздвояване и разтрояване на Моти Кремер постепенно започна да преминава в тиха меланхолия.

Веднъж, връщайки се от поредния лечебен сеанс в реномирана парижка болница, колата на графиня Елмира Станитска и Моти Кремер попадна в центъра на неофашистка демонстрация. Озверени лица удряха с юмруци по предното и задното стъкло на колата, пъхаха глави в страничните прозорци, крещяха „Хайл Хитлер!“ Накрая графинята все пак успя да измъкне колата от обезумялата тълпа. Погледна към задната седалка и се успокои, защото видя усмивка върху спокойното лице на Моти. Само главата му беше отметната леко назад.

Разказват, че графинята не се е съгласила с молбата на еврейската община Моти Кремер да бъде погребан като евреин. „През целия си живот той страда от това, че е евреин – възразила графинята. – Нека в отвъдния свят да бъде с другите!“