Изведнъж се озовах в центъра на ужасна вихрушка и тя ме въртя, докато изгубих съзнание.
В следващия миг бяхме вече в двореца му.
Огледах се, поразен от величието на обстановката. Беше грандиозно, беше нечовешко. Повече, отколкото сърцето може да понесе.
С пияни, залитащи крачки тръгнах да оглеждам залите, напълно забравил за опасния им владетел. Толкова много красота и разкош имаше наоколо, че смъртта в мен отново беше притихнала, без да смее да надигне дори за миг обърканата си и замаяна от великолепието глава.
Какво притежаваше тя в сравнение с този повелител на времената и пространствата? Само една коса в ръката и подземията на планетата, където нищо не расте. Тя можеше единствено да взима и никога не бе изпитвала сладостта да дава. Позволяваше си от време на време да пропусне някого, да отсрочи с няколко дни или години срещата си с него, но в това имаше толкова много отчаяние, че напоследък почти се беше отказала да го прави. Какво можеше да ми предложи тя в сравнение с този разточителен принц на вечността?
Тя чувстваше, че се влюбва с непобедима страст в богатствата му, в безграничната му власт над живота. И вече ме ненавиждаше заради неуважението, което изпитвах към него. Ала трябваше ли да взема под внимание чувствата й, след като тя се беше настанила в мен като в роден дом, без да попита къде ще отиде клетата ми безпризорна душа?
И все пак всичко това имаше едно неоценимо предимство: докато тя се спотайваше в тялото ми, можех да се зъбя колкото си искам на чудовището и навярно й дължах известна благодарност.
От беглата представа, която получих, докато оглеждах залите, разбрах, че дворецът е много древен. Тук изобщо не можеше да става въпрос за давност, съпоставима с човешката, по-скоро имахме работа с отрязъци от време, съизмерими с тези на вселената.
Обзавеждането беше направено от някаква синя, прозрачна материя. Тя беше само с един цвят и придаваше почти виртуален изглед на интериора – сякаш бях попаднал в някакво електронно пространство. Докосвах предметите и те изглеждаха твърди под допира на пръстите ми. Великолепието на този наситен в бледосиньо пейзаж се допълваше от искренето на златни и сребърни предмети, на перли и диаманти, които изпълваха почти всички съществуващи съдове в залите и коридорите.
Докато ги обхождах, се питах дали бих искал да притежавам всичко това и ми се струваше, че отговорът е отрицателен. Известна част от него, някаква стая или още две-три от този дворец, може би. Но не знаех какво щях да правя, ако притежавах цялото това неизчислимо количество благородни метали и скъпоценни камъни, което с наличието си обезсмисляше съществуването на каквото и да е богатство по света.
Накрая се изтощих от толкова пищност. В тези неизброими по количество зали бяха събрани повече ценности, отколкото имаше по цялата земя. Видяното многократно надрастваше всяка моя представа.
Грохнах и дори изпитах отвращение към това безбожно пилеене на материята. След известно лутане се върнах в първата зала, обзаведена поне донякъде според човешките критерии, и се настаних в единия й ъгъл, плътно затваряйки очи, за да се съвзема от шемета и съпътствалото ме през цялото време виене на свят.
Когато започнах да идвам на себе си, отнякъде зазвуча тиха музика. Отворих очи и видях отрупана маса с блюда и плодове. Мислех, че сънувам, това навярно беше някаква приказка, която удивеното ми съзнание възкресяваше сега с небивала разточителност.
Започнах да се храня. Бях загубил всякакво чувство за реалност и вече не ме интересуваше колко време бяхме летели, къде се намирах, в коя точка на вселената, в коя вселена, от колко време бях в този неизбродим дворец на чудовището и колко дълго щях да остана там.
Стопанинът беше изчезнал и наоколо, освен мен, нямаше никаква друга жива душа, която да сподели страховете и възторзите ми. Само десетки невидими огледала отразиха самотната ми фигура, щом отново тръгнах да скитам из двореца, този път вече за да търся неговия владетел.
Намерих го в една от най-пищните зали, която сякаш беше направена от лед и слънчеви лъчи. Той висеше от тавана и в тази странна поза още повече приличаше на хищен траурен прилеп.
– Плашиш ме! – извиках му. – Слез долу да поговорим, ако това все още те забавлява…
Не последва никаква реакция, не изглеждаше да ме е чул.
– Ей, ти, слез при смъртните! – извиках повторно аз и тогава той изрева така, че цялата зала закънтя от гласа му:
– Ела ти при безсмъртните!
В следващия миг познатата вихрушка ме увлече, завъртя и за част от секундата вече висях в неговото положение – с главата надолу, лице в лице с неговото. Клепачите му изведнъж се отвориха и изпод тях ме погледнаха очи, които никое човешко същество не бе виждало досега.
Това бяха очите на студените и бездънни космически пространства, обитавани само от великия мрак. Не беше страшна абсолютната им тъмнина, а мощта, с която ме притегляха към себе си. Това бяха две колапсирали звезди. Имах чувството, че никога няма да се изскубна от властта им, ако приближа още малко.
Сълзите изведнъж рукнаха от очите ми. Вече не се страхувах да умра, молех се само това да стане, преди тези очи да ме погълнат в себе си и да ме обрекат на вечно проклятие. Той примигна отново и привличането изчезна, мъртвото вълнение на хищните му зеници престана да издърпва пясъка изпод краката ми.
– От какво се страхуваш? – попита той, докато се приземявахме плавно на пода. – Ти вече носиш смъртта в себе си, има ли нещо по-страшно от нея?
– Да – казах му, – да остана завинаги във властта ти.
– Щом като никога не упреквате ловеца в себе си, защо се засягате, когато самите вие сте плячка?
– Аз лично не се засягам! Безразлично ми е от кого ще бъда изяден, когато толкова много хищници се навъртат наоколо. А напоследък ми е все едно и кога, нали всичко така или иначе е въпрос на дни. Искам да знам само как ще стане.
– Ах, да, ти си естет и би избрал нещо по-красиво.
– И по-бързо, ако е възможно…
– Не знам, не знам! – заотбранява се хищникът. – Още не съм решил съдбата ти. И не мисля, че ще те уведомя, когато взема решение. Прекалено съм самостоятелен.
През последвалото време той загуби много сили да ме убеждава, че дворецът му е необзаведен и празникът за сетивата, който преживявам в него, е предопределен единствено от моя склонен към суета характер. Всъщност нямало и дворец в истинския смисъл на думата, а пред очите ми се разкривала само безкрайната и величествена сграда на природата. Скалите и камъните, наситените цветове на дъгата, тъмносиният на дълбоката вода, бледосиният на леда, златото на обедното слънце, сребристият на лунната пътека – само това били неговите богатства.
Той всъщност бил пастирът на цялото това стадо от минерали и елементи, пратеникът на гравитацията и плътността, на налягането и химическото взаимодействие, на всичко, което извлича атомите от нищото и ги организира в онова възбуждащо сетивата нещо, наречено материя.
Вече се питах какво сънува онзи, който няма детство и никога не спи? Към какво се стреми лишеният от стремежи, за какво мечтае ограбеният от мечти, по какво копнее роденият от копнежа?
Той отказваше да се наслади на хладния допир на диамантите, на нежния звън на кристалите, на светлата целувка на златото. Всичко това му беше съвсем безразлично и аз постепенно разбрах, че ни радват съвсем различни неща, че сме по различен начин веществени, че материята в телата ни е организирана по различен начин и че си принадлежим единствено в мислите.
След като ни предстоеше да се крием известно време от скуката под един покрив, поне можехме да си разказваме приятни истории. Ала моите планове изобщо не го интересуваха.
Мисля, че не беше придричив за характера на чувствата ми, защото с еднаква охота ми доставяше и радост, и безмерна тъга. Страх или наслада, ужас, който кара косите да побеляват в миг или неизмеримо щастие от някакво внезапно избликнало естетическо чувство – това нямаше значение за него и той се радваше на всяко мое възбудено състояние. Понякога ме плашеше до смърт, увиснал все така от тавана и приемащ различни образи – на обхванато от разложение тяло, на болен от проказа човек, на мощен прилеп с кръвожадни челюсти и тъмни като гроб очи, на космическо чудовище – тук превъплъщенията му сякаш не подлежаха на изчерпване и той им се отдаваше с някаква умопомрачителна страст. Любимият му образ беше двадесетметров питон, който се въртеше, затягайки все повече обръчите си около мен.
После в изблик на разкаяние ми подаряваше странни цветя, обкичени с перли. От тях се носеше най-прекрасният аромат, докосвал някога ноздрите на човек. Подло използваше слабостта ми към диамантите. Накрая се увлече да подражава на онзи смахнат американец, автор на новелата „Диамант, голям колкото хотел „Риц“. След като му предадох в общи линии идеята, той пожела замъкът му също да е разположен върху диамантена планина. През нощта ме спусна в подземията, за да се насладя на светлината, която идваше от благородния камък, навярно надвишаващ размерите на средноголям хълм.
Мегаломанията му беше космическа, възможностите му – безгранични… и все пак се беше оставил да зависи от измислиците на една от жертвите си – може би най-безвкусната измежду всички, която не ставаше за нищо друго, освен за Шехерезада през безкрайните дни на едно скучаещо чудовище.
Не знам дали моите разкази го забавляваха, той не даваше израз на чувствата си. Оставяше думите сами да идват на устата ми, не ме насочваше в темите и често сам се впускаше да разказва, без да се интересува дали го разбирам и дали искам да го слушам.
Постепенно започнах да откривам, че в него има някакви първоначални заложби на хуманизъм, защото той беше роб на страстта да угоди на човека, от чиито мисли се нуждаеше.
Понякога лениво примигваше срещу мен и промъркваше като сит котарак, прогягащ се срещу слънцето. Моите идеи не го вълнуваха, беше му все едно дали съм прав или не. Той нямаше да си направи труд да се бори срещу мен; о, аз не бях доктор Фауст, а той беше много повече от Мефистофел. Опитвах се да му разказвам преживелиците си, следвайки някаква хронология, която едва ли го интересуваше. Нали единствено човекът се опитва да подреди нещата в някаква причинно-следствена верига, за вечността тя е без значение.
Една нощ нещо се сдърпахме, той яростно ме грабна в хищните си нокти и ме понесе към другия край на света.
– Ще те заведа на едно място, където се ловува – каза той и се засмя със сухия си смях, от който кожата ми винаги настръхваше.
Още в мига, когато ме изведе извън дома си под прикритието на нощта, почувствах, че смъртта отново се пробуди в мен и захапа отвътре органите ми. Но страхът пред нея беше много по-слаб от страха, който изпитвах пред чудовището, понесло ме в ръцете си като огромен ястреб плячката си. Страхувах се да не ме изпусне, макар че се питах дали това не е по-доброто решение? Ала се плашех да умра по този начин – летящ в бездната, с разцъфващо от ужас сърце.
Той можеше да ме изпусне просто така, заради забавлението, както и за да се наслади на последния поток струяща от мен енергия.
– Не мисли, че не съм го правил милиони пъти! – изсвистя той в ухото ми. – Повярвай, дори това вече не ме забавлява.
Бях забравил, че може да чете мисли. Че може да прави всичко, каквото поиска.
– Знам точно какво изпитват хората в подобен момент! – каза той, надвиквайки вятъра. После се изсмя в ухото ми: – Но не знам какво изпитваш ти…
В следващия миг ме пусна и аз полетях като камък в бездната. Струва ми се, че летях безкрайно дълго, преди да загубя съзнание. Когато дойдох на себе си, усетих че той отново ме държи и двамата летим хоризонтално. Изпитвах силен студ, но не от въздуха, който сякаш не ни докосваше. Струва ми се, че се бях вледенил от страх. Може би дори бях вече мъртъв и някакъв тъмен ангел придружаваше душата ми по пътя й към ада.
Познат, почти любим глас, разпръсна в този миг съмненията ми:
– Аз съм твоят тъмен ангел! – прошепна чудовището в ухото ми. – Не ти ли стигам, че ламтиш за още? Имаш на разположение най-тъмния от всички ангели!
Все пак не ме беше оставил да се разбия в земята…
Въздъхнах облекчено.
– Още малко, и ще ме обикнеш! – каза той и отново се изсмя с неприятния си смях.
– Къде ме водиш? – попитах, надвиквайки насрещния вятър. – И защо не ме остави да падна?
– Това не е достойна смърт за един естет – изсъска ястребът в ухото ми, докато ме стискаше в ноктите си. – Къде по-естетично би било, ако можех да изпия кръвта ти.
– Започваш да се повтаряш! – извиках в отговор. – Неизчерпаем си в материята, но въображението ти май куца.
– А аз мога да те пусна отново! – осведоми ме той.
Че можеше, можеше, ама нямаше да го направи. Беше се уморил да убива, беше се уморил от самотата, беше се наситил на безсмъртие. И аз вече му трябвах повече от тях.
Накрая той ме спусна на твърда земя и в следващия миг аз извиках уплашено, защото видях, че се намирам по средата на платното върху една от най-оживените магистрали на света, а от двете ми страни като ураган профучават коли. Бялата линия, на която стоях, можеше да ме пази още известно време, но накрая все щеше да се намери някой недовиждащ, който да ме помете.
– Измъкни ме оттук! – примолих се аз, но той само се изсмя в отговор. – Измъкни ме, иначе с кого ще си играеш на котка и мишка?
Това като че ли го убеди, защото накрая ме вдигна за дрехата и понесе над смълчаната земя.
Фаровете смътно осветяваха пейзажа. Вече разсъмваше, но все още бе тъмно и единствено над магистралата се носеше смътно сияние от неспиращия поток коли.
– Бях ти казал, че те водя на лов – каза звярът, заглушавайки шума от моторите. – Но не ти казах, че плячката си ти.
Погледнах го и не можех да разбера дали отново ме заплашва или само изпитва остроумието ми.
– Нима не съм открай време? – казах, без особена емоция в гласа. – Хайде, свършвай, вече започваш да досаждаш!
Дотогава не бях чувал как се смее чудовище. Сега знам, че никога не бих искал да чуя това отново. Неговият смях приличаше на огромна вълна, която помита градовете по пътя си.
– Значи ти досаждам! – каза той, когато смехът му позаглъхна. – Ето, сега ще ти стане забавно.
В следващия миг нещо в света се промени. Някаква неясна сянка се изправи срещу мен, сянка, която не знаех откъде идва, нито какво представлява. Не виждах и не чувах нищо, а същевременно всичко в мен се загърчи от страх. Хукнах през тревата, стори ми се, че долавям невидими стъпки след себе си, но все така не виждах нищо.
Изглежда самата нощ ме гонеше по петите. Целият свят се превърна в заплаха, нищо наоколо вече не беше сигурно, нямаше опора, нямаше преграда, която да прикрие тила ми.
Задъхах се. Преследването сякаш нямаше край. Не можех да се тревожа за нищо друго, освен за ледения дъх в тила си. Не знаех кой е преследвачът. Не се и питах, бързах. И мислех трескаво.
Нима човек може да има други врагове, освен времето и смъртта?
Чувствах дъха на моя преследвач в тила си. От непознатия се носеше силна миризма на тлен. Миришеше на непроветрявани с хилядолетия подземия, на мрачни изби, където властват единствено вездесъщите паяци.
Дъхаше на влага и още нещо. Накрая се досетих – дъхаше на гроб.
И тогава започнах да разбирам, че човек може да има само един враг, а вторият е самият той. Най-коварният ни враг се крие в нас самите и се нарича страх от предопределението.
Нима можех да променя нещо? Щях да бъда настигнат и погълнат, в това се състоеше моето предназначение. Можех да съкратя единствено пътя си към смъртта, самата нея не можех да предотвратя. Който и да ме гонеше, той беше неин пратеник.
Тъкмо се канех да посрещна лице в лице онова, което не можех да избягна, когато усетих, че губя равновесие и бавно започвам да падам към земята. Сякаш някой беше намалил земното притегляне.
Едва когато се захлупих по очи, видях причината за това. Вампирът се беше изпречил на пътя ми и ме беше препънал. Големият палец на десния крак силно ме болеше, може би имах и отворена рана, защото почувствах как обувката ми постепенно започва да се пълни с нещо топло и лепкаво.
– Хайде, взимай онова, което имаш да взимаш! – извиках към смъртта и наистина ми беше все едно дали приключението ще свърши именно в този миг.
Но тя застана неподвижно и сякаш се вцепени. След малко си отговорих защо – вампирът стоеше между нас и размахваше отрицателно показалеца си.
– Не се увличай! – каза й той строго. – Неговият час още не е дошъл, сега аз си играя с него. Можеш да се задоволиш само с това да го плашиш от време на време.
– Но аз трябва да убивам! – възпротиви се смъртта. – Пък и кой ще ми плати за тичането, всички ще кажат, че гоня вятъра.
– Гони когото си щеш, но не и моята плячка! – каза властно по-старшият хищник. – Върви сега да ловиш жаби!
Смъртта се превърна в огромна котка и неохотно започна да подскача из тревата. Стана ми смешно, и докато я гледах как се мята из поляната, препускайки ту след една, ту след друга жаба, постепенно загубих всякакво уважение към нея.
Освен това вече не знаех от кого да трябва да се страхувам повече – от моя предишен враг или от моя не по-малко опасен спасител?
Времето е онова, което има лошия навик да умира във всяко нещо на този свят. Нима чудовището и смъртта се бяха договорили помежду си – като двама адвокати, които са близки приятели извън съдебната зала, а вътре в нея разиграват пред клиентите си смъртни вражди и непримирими сблъсъци на принципи?
Бях попаднал в клопка, моят спасител ме държеше в окото на бурята. Там, където нямаше смърт, нямаше време, но нямаше и живот. Всяко излизане от тази област обаче ме обричаше на бърз край.
– Животът е субективен – каза чудовището в отговор на моите мисли.
Смъртта внезапно спря да подскача по тревата и изврещя като коза:
– Нищо подобно! Има обективен свят и обективни закони, по които той се развива.
– Марш веднага обратно при жабите! – отсече по-старшият хищник.
Смъртта капризно се нацупи, после се върна обратно на поляната и отново се разподскача като огромна, опиянена от пролетта котка.
Гледах как зелените жабешки мъдреци внезапно излизат от медитацията си и мързеливо се разбягват под краката й. Изпитвах известно съчувствие към тях, може би защото се поставях на мястото им. Не бягахме ли и ние пред същия този хищник като големи многоцветни жаби, уплашени от неговите налудни подскоци?
Прииска ми се да им кажа нещо топло и ласкаво, но точно в този миг моят домашен звяр ме грабна делово под мишница и ме пренесе обратно в окото на бурята.
И отново се заточиха дълги промеждутъци от време, в които нищо не се случваше. Единственото ми разнообразие бяха появите на моя космически питомник, който напоследък се заседяваше край мен все по-често и все по-малко се държеше като господар на владението си.
Не знаех колко време е изтекло навън, защото в този дворец то беше спряло. Само страхът от смъртта ме задържаше все още при моето отчаяно чудовище. Спокойствието и сигурността, в които живеех тук, бяха обаче по-страшни и от смърт. Всеки миг приличаше на другия, нищо не ме вълнуваше, не изпитвах никакви неудобства, с които след това да сравня последвалите предимства.
Дали вече не бях мъртъв?!
Чудовището ме гледаше с премрежени от любов зеници и все повече се топеше пред очите ми. Онова, което слънцето и смъртта не можеха да постигнат, го постигаше в крайна сметка любовта. Именно тя беше забитият в сърцето му остър кол, заради който то постепенно се превръщаше в малък облак от дим и пара.
Постепенно осъзнавах, че животът ми по някакъв начин е обвързан с неговия край. Всеки мой ден в тези владения носеше изтощение за господаря им. Вече знаех с какво се храни времето: с нас, но въпреки това продължавах да се наслаждавам на безопасността си. Моята боа беше отменила присъдата над хвърления в терариума й заек и сега умираше от несподелена любов към него.
Само мой беше вече замъкът на вечността с неговите зали от девствена светлина, прозрачен лед и замръзнали слънчеви лъчи. Мой беше диамантът в основата му с размери на малък хълм. Мои бяха бисерните сълзи на вселената, изплакани капка по капка в протегнатите ми под метеоритния дъжд длани. Мои бяха всички камъни на сбъднатите човешки желания.
Мой беше станал дори опасният вампир.
– Каква съдба си ми отредил? – питах аз моя домашен питомец, докато галех искрящата му козина и той сладостно мъркаше. – Какво ми готви бъдещето, хищнико най-любим?
– Ти нямаш бъдеще! – промърморваше ласкаво той, докато завираше в ръцете ми рошавата си глава на космически уличен котарак. – Поеми най-после отговорност за собствената си съдба. И за нищото, на което си я обрекъл.
– Глупости говориш, мой най-скъп на сърцето ми! – отговарях му укорно аз. – Според теб единствената отговорност, която мога да поема за съдбата си, е да я поверя в лапите на смъртта. Кое същество прави доброволно това?
– Всяко, всяко! – промъркваше звярът и отново заравяше глава в пръстите ми, после отчаяно добавяше. – Само ти не, страхливецо!
– Помня, че имаше времена, когато искаше да източиш кръвта от жилите ми! – напомнях му не по-малко отмъстително аз
– Тогава зъбите ми бяха остри като ками – отговоряше вампирът, узрял за самосъжаление. – А виж ги сега на какво са заприличали!
И той ми показваше своите притъпени от бездействието кътници.
Сърцето ми се свиваше при вида на този деморализиран от моя страх пред смъртта звяр.
Откакто отново бях усетил вкуса на живота, бях обрекъл моето чудовище на деградация и бърз духовен упадък. Беше се притъпила дори неговата нечовешка грандомания. Не бях сигурен вече, че ако му хрумнеше отново да строи замъка си върху диамант, би успял да създаде дори обикновен гранит.
– Излез и изяж някого! – съветвах го бащински аз. – Изпий нечия кръв, пресуши до дъно чашата на нечие тяло! Не мога да те гледам такъв омърлушен и бездеен. Късаш ми сърцето!
– Не искам! – хленчеше той и се завираше страхливо в ръцете ми. – Нямам вече воля за живот, мисля, че дните ми са преброени.
– Не говори глупости! – мъчех се да го окуража аз, но гласът ми звучеше прекалено бодро и поради това неубедително. – Ти си самото време, как може неговите дни да се преброени?
– Може – отговаряше ми звярът унило. – Когато обикнеш съестния си продукт, той те обрича на бърз тлен.
– Ти си безсмъртен – уверявах го аз. – Не можеш да изчезнеш нито бързо, нито бавно. Съвземи се най-после и отиди на лов! По улиците на света още броди бързоног дивеч с фанатичен блясък в очите и сладка кръв, която със сигурност ще ти хареса.
Ала звярът само клатеше своята потънала в меланхолия глава и се пъхаше страхливо в ръцете ми.
Не знам кога точно изчезна. Не беше умрял, защото никъде не намерих тъжното му и вкочанено от смъртта тяло, но съм сигурен, че нищо добро не му се е случило в мига, когато се е загубил от погледа ми.
Търсих го дълго, толкова дълго, че накрая напълно се отчаях.
Разбира се, можех да остана в замъка му и да поема неговата роля. Силата на тази сграда, в която времето не течеше, постeпенно щеше да се прелее в мен и това щеше да продължи навярно до мига, когато и аз се влюбех в някой, който се страхува да умре.
Ала не ми харесваше възможността да завися от капризите на любовта. В риска да застана пред смъртта имаше къде повече тръпка.
И когато пред погледа ми се изпречи празно пространство, наподобяващо изход от двореца, аз пренебрегнах всякаква предпазливост и излязох навън. На поляната пред него смъртта още подскачаше подир жабите, но все така не успяваше да хване нито една. Тя също беше загубила своите ловни инстинкти.
Когато ме видя, стремително се спусна към мен.
Затворих очи и примирено зачаках последния си миг.
Усетих нейния хладен дъх в лицето си, после някаква тежка ръка ме прегърна през раменете и ме повлече по надолнището, приказвайки си с мен като със стар приятел от младостта:
– Не й върви на вечността, всички нейни пленници рано или късно разбират, че замъкът на суетата е празен. Пък и кого може да примами свят, в който смъртта не може да уплаши дори лишените от разум жаби?
И тя продължи все така да си бъбри, забравила истинското си предназначение, обзета сама от суета и страст към думите, дори повече от моето анихилирало от любов чудовище.
В този миг разбрах, че съм като онзи осъден на безсмъртие евреин, обречен да бъде вечен слушател на херувими, ангели и небесни зверове. Че съм наказан да се скитам между световете, без да имам гроб в нито един от тях.
Бях станал Ахасфер – душеприказчик на смъртта.
И на жабите.