Тук всичко преходно притча остава
непостижимото се претворява,
неизразимото дело тук става
вечната женственост ни извисява.

“Фауст”, Й.В. фон Гьоте (1)

Може би никъде другаде масонската идея не търпи толкова силни сътресения, както по отношение на “вечната женственост”. Критиците на явлението доста често засягат този проблем, и с право. Но само няколко века преди нашата съвременност нещата стоят доста по-различно.

За Гьоте например такъв проблем явно не е съществувал или поне не е бил от голямо значение. Обществото на кулата (“Вилхелм Майстер – години на учение; години на странстване”), наречено от него “Отричащите се” (Die Entsagenden), е идеализиран модел и представлява хомогенна смес от тайно розенкройцерско общество, масонска ложа и орден, изповядващ принципи, близки до тези на Илюминатския орден на Адам Вайсхаупт.

Гьоте не дава категоричен отговор на въпроса дали неговите „Отричащи се” принадлежат към някоя от известните на света секретни школи, може би защото той самият също е членувал през различни периоди от живота си в три такива общества.

Наличието на жени в Братството навярно трябва да ни насочи към розенкройцерската идея за равнопоставеност на половете, трите посветителски степени – към структурата на масонската ложа, а заетостта на членовете му с проблемите на възпитанието – към родство с идеите на Вайсхаупт и неговия орден.

Впрочем, подобен проблем явно не е стоял с прекалена острота и в самите братства от онова време, не на последно място и защото тогава те са били заети да воюват за правото си на оцеляване, а това от своя страна ги е сплотявало както вътрешно, така и междуорганизационно.
Членската маса често се преливала от едно тайно общество в друго; например преди да постъпи в края на юни 1780 г. във Ваймарската масонска ложа “Амалия”, Гьоте е принадлежал към розенкройцерски орден, а след закриването на ложата поради вътрешни конфликти (1782) и по време на продължилото около 10 години съществуване на Ордена на Илюминатите в баварския град Инголщат, той е постъпил и в него (през началото на 1783 година).

Задачите, които си поставят тези организации през 18-тия век са на пръв поглед далече от мистиката, а тайните, които пазят, са по-скоро свързани със собственото им съществуване. Наистина, мистичното е застъпено в ритуалите на ложите, но членовете на последните продължават в тях най-вече дейността, която вършат и извън тях: подготвят израстването на един нов елит, чиято цел е да подтикне човечеството към ускорено духовно развитие, като не са им чужди дори някои революционни възгледи за премоделиране на света. В този смисъл те са далече от съвременните колапсирали и попаднали в плен на нарцисизма езотерични общности. Ордените често работят заедно и противоречията между тях не изглеждат така значителни, както днес.

Проблемът с “вечната женственост” е застъпен повече в профанния свят и Гьоте нито за миг не се смущава да направи Вилхелм Майстер член именно на смесена ложа, привлечен при това към нея от една странна жена – Наталие. В романа тя е олицетворение на онова “Ewig Weibliche” (2), към което Гьоте цял живот се стреми и лично, и още повече чрез персонажите на романите и поемите си. Когато Хердер в своите “Freimaurergesprächen” (3) отказва правото на жените да членуват в масонски ложи, поради тяхната мекосърдечност и склонност към фантазия, Гьоте сякаш се противопоставя на своя брат и идеен съмишленик чрез “Вилхелм Майстер” и образа на Наталие, и с това определено налучква по-верния път през столетията. Техният брат-масон Лесинг в своя излязъл през 1778 труд “Ernst und Falk – Gespräche für Freymäurer” (4), пък обезсмисля всякакви днешни спорове за регулярност и нерегулярност, като заявява в прав текст чрез своя герой Фалк, че не членуването в ложа прави масона такъв, а познаването принципите, проблемите и същината на масонството.

Наталие е идеализиран образ, жената такава, каквато би трябвало да бъде в представите на масона Гьоте: амазонка, независимо същество, достойно и за любов, но и за респект; умна, красива, образована. По този начин авторът на романа пренася през годините възгледите на един осенен от любовта мъж, надраснал не само предразсъдъците на своето време, но виждащ и векове напред. Във всеки случай, доста по-напред от нашето съвремие.

По отношение на извънложния свят обаче той не е изпълнен с оптимизъм, защото познава неговата битийна природа и дори в известна степен се примирява с търговията в любовните дела: “Никога не трябва да се споделя с жена възторгът, предизвикан от друга: жените много добре се познават взаимно, за да мислят, че заслужават такова изключително преклонение. Мъжете им се виждат като купувачи в дюкян, където търговецът, който знае стоката си, винаги ще се окаже в изгодно положение и ще намери начин да им я покаже в най-добра светлина; в замяна купувачът винаги влиза с някакво простодушие, стоката му е необходима, той я иска и желае, много рядко може да я погледне с очите на познавач. Търговецът винаги знае какво продава, купувачът рядко знае какво получава. Но в човешкия живот и хорските отношения няма да измениш това, нещо повече, то е похвално, и необходимо, защото лежи в основата на всяко домогване, на всяка търговия и замяна.” (5) “Ах, защо с тези чувства, с тези прозрения е неразривно свързана властната жажда за обладание? И защо без обладание тъкмо тези чувства, тези прозрения напълно разрушават всеки друг вид блаженство?” (6)

Гьоте е наясно с налаганото от обществените порядки неравенство между половете; нещо повече, той сякаш безсилно отпуска ръце, признавайки неизбежността на тази търговия с плътта, и даже намира в нея известен разум.

Авторът на “Вилхелм Майстер” не е революционер, или ако е, то е много повече в духа, отколкото в реалността. Едното революционерство по някакъв начин изглежда изключва другото. Идеалът на мъжката любов е жив още от времето на елинизма. Жените са само средство, чрез което маскулинният дух постига света, машини за раждане на мъже… обаче любов може да бъде изпитвана единствено към собствения пол. И до днес на много места по света половината от човечеството все още инстинктивно се подчинява на тази несправедливост и държи жената в положението на негъра на света – обслужваща, безгласна или равноправна повече на книга, отколкото в действителност.

Впрочем, целият Ренесанс представлява именно приспособяване на елинистичния идеал към западноевропейските условия; новото тук е в съмнението, че единствено мъжкият пол е достоен за любов. Заслугата на Гьоте по отношение на този древен идеал се състои в прокарването на идеята, че на жената е присъщо да се занимава с интелектуална дейност (макар и все още твърде ограничена от рамките на неговата епоха). Още по-същественият му принос се състои в признаването на духовната сила на това „Ewig Weibliche“, на неговата равнопоставеност по отношение на мъжкото начало, на правото му да бъде водещо и определящо там, където творческата работа изисква подобен подход.

Като опитен мистик, авторът на „Фауст” не може да не е съзнавал колко опасно е разклащането на везната на „ин” и „ян”; едно неравновесие, което профанният свят посредством своята груба природа съумява донякъде да неутрализира, но което застрашава градежа на Храма, поради неговата ефирна и чувствителна структура. Създателят на „Вилхелм Майстер” излъсква максимално образа на Наталие, правейки от нея една почти съвършена възпитателка, но не отива по-далеч от това; другата съдба, която й отрежда, е класическата за онези времена: да бъде съпруга на Майстер. И толкова. В известен смисъл Гьоте дори е аскет, жертвайки любовта пред духа.

Но онова, което даже и в най-смелите си мисли не пожелава за себе си, той прави реалност за Вилхелм, разчиствайки му в края на книгата пътя към съвършената жена. Като цяло обаче и двете части на романа са далеч от какъвто и да е аскетизъм и нямат почти нищо общо с мистицизма, характерен за “Фауст” и някои други творби на Гьоте. Напротив, от тях блика доста човешка суета, сантимент и преигран на места романтизъм, имащ навярно за цел да прикрие тягостното човешко битие; вътре в тях шумят много женски фусти и щедро се леят пресилени епитети или мелодраматични въздишки. В противовес на тази прекаленост, персонажите в творбата (с изключение този на Вилхелм Майстер) остават някак схематични и недоразвити.

Даже Наталие присъства повече като силует, отколкото като образ от плът и кръв; също и приказното същество Миньон не е в състояние да придаде очакваната от читателя отвореност на творбата към мистичното. Човечеството през 18-ти век още не се е измъкнало от оковите на своята сексуалност; в по-голямата си част то не е направило това и до днес. Идеалът на древността и времето на Хипатия от Александрия (7) са забравени, възкресяването на този идеал по време на Романтизма е лимитирано предимно до силния пол. Спекулативното масонство е все още в своите пелени, то е далеч от пубертета, когато ще започне да изпитва и духовен интерес към противоположния пол, отхвърляйки заедно с това (или може би точно поради това!) правото му на посвещение в тайнствата на духа.

Романтизмът, с наивната вяра, че човекът е пред прага на равенството, е наистина светъл период в литературата и изкуството. А плодовете на духа днес?!

Ложи, разтърсвани от противоречия. Шотландски и Френски ритуал. Признатост, полупризнатост и непризнатост на масонските общества от Обединената Грандложа на Англия или Грандориента на Франция. Мъжки, женски и смесени ложи. Надпревара в регулярността и снизходително отношение към нерегулярността. Между 3 и 33 степени на посвещение. Регулярно практикуващи масони в нерегулярни ложи. Издаване тайнствата на ритуала и нарушаване по този начин на сакралността му. Забрана за членуване в регулярна и нерегулярна ложа едновременно. Изключване на ко-масонството от участие в ритуала и ложния живот на регулярното масонство. Двете заедно – заети с отрицание на духовните успехи на съвременните розенкройцери и неотамплиери. Изолация. Обръщане на гръб на езотеричната същност на тайните общества и затъване в крамоли, мерене на степента на признатост от Велики ложи и търсене на отлики по пол, с цел постигане на някакво съмнително превъзходство над лишените от достъп до Храма.

Бягство от същността на масонството, така добре изразена от Гьоте във “Вилхелм Майстер – години на учение” чрез песента на Миньон: “Небесните създания блажени не питат мъж ли си или жена и не покриват никакви премени плътта, проникната от светлина.” (8)

Посредством времевото отстояние от този роман може да се разбере до каква степен се е херметизирало днешното масонство, изоставайки от съвременността и упорито бранейки последните маскулинни крепости на миналото, негласно приемайки жената за все още духовно нееманципирана.

Ала за каква еманципация в духа става дума всъщност, когато самият мъж също не е достигнал прекалено големи висоти там? И днес за мнозина адепти постъпването в ложите е резултат предимно на стремеж чрез един подобен акт да се получи доказателство за някаква лична изключителност, която животът преди това упорито е отказвал да потвърди. Но тъй като не животът е част от масонството, а тъкмо обратното, то частното не може да даде потвърждение за онова, което по-общозначимото е отхвърлило. Разочарование очаква онези търсещи, които именно чрез ложата искат да се изживяват като нещо “по-особено” – пътят на мистика е най-стръмният от всички съществуващи, тъй като е път по вертикалата. Нито масонството, нито каквато и да е друга сила на света могат да дадат на човека онова, което Бог е отказал да заложи у него. А онзи, комуто е дадена силата да прониква дълбоко в нещата, ще се справи и без помощта на Ложата.

Мистичното дърво има много клони и за наше всеобщо облекчение те всички се събират накрая отново в общ връх. Значително духовно израстване може да бъде постигнато и по пътя на дъновизма, розенкройцерството, неотамплиерството, в регулярни и нерегулярни ложи, в признати и непризнати, а също така и извън ложите. Днес даже по-често извън тях. На всеки от нас е дадена безсмъртна душа, която може да общува направо със Създателя си, защото е част от Него, и за това не й трябва нито ложа, нито братство – още повече, че пътят на душите винаги е индивидуален.

Ролята на ложата е да направи този път по-лек и също така малко да го поскъси, осигурявайки на човека братска подкрепа в трудното му изкачване по най-голямата стръмнина на света. Засиленият интерес към привличане на добре ситуирани в бизнеса, политиката и властта хора в масонството често води до отдалечаване от езотеричната му същност, която изисква от своите следовници по-особени и не така служещи на тленното дарби.

Ако някога Гьоте е очаквал Обществото на кулата да се заеме с възпитанието на човека, независимо от неговия пол или материално и обществено положение, днес състоянието на съвременното масонство ни навежда повече на мисълта, че тази функция е отстъпила място на служба на просперитета и статуквото.

Масонството е изпаднало в състояние на себедостатъчност; впрочем, подобна съдба заплашва всяко едно общество, което се опитва да съществува в състояние на значителен недостиг на едната от двете енергии “ин” и “ян”.

Като че ли хармоничният и поставен в служба на цялото човечество масонски дух на Гьоте днес може да бъде срещнат повече сред ко-ложите и тяхната членска маса, отколкото сред регулярните такива. Резонен в този смисъл е и въпросът дали днешната Ложа е в състояние да подготви достатъчно качествено жречество, щом се страхува, че сексуалната принадлежност на допусканите до светилището на Храма може да бъде някаква съществена пречка в духовното израстване на „мъжа с добро име”. И изобщо, какво търси там онзи, който даже на такова място не може да потисне плътското у себе си?!

Дори твърде кавалерското изказване на Великия командор на Всемирната организация на масоните Агустин Арриага Ривера (9) в руския профсъюзен вестник “Труд” преди години, че в ложите не приемат жени, защото една от задачите на масонството е усъвършенстането на човека, а жените “и без това са прекрасни и не се нуждаят от усъвършенстване”, не може да спаси престижа на принципи, противоречащи на идеята за равнопоставеността на човешките същества. Не е изненада, че повечето масонски отговори на подобни въпроси звучат меко казано неубедително.
Масонската ложа днес твърде много напомня описаното от Херман Хесе (10) идеално общество “Касталия”, където в процеса на обучение на младите музиканти се прилага играта на стъклени перли. Там изпадналото в себесъзерцание изкуство се е отказало от търсенето на нови пътища и се задоволява с преживяването единствено на стари музикални фрази, както и с предъвкването на познати философски идеи. Нещо подобно се забелязва и в масонската риторика напоследък.

Опитът на Йозеф Кнехт да измъкне “Касталия” от омагьосания кръг завършва с неговата смърт, Хесе обрича “Касталия” на бавна вегетация и забрава; подобна участ заплашва за съжаление и масонството, ако то не се отвори към промяна и догонване на все по-ускоряващия се ход на света. Превръщането на живото слово на Гьоте в набор от надути и лишени от съдържание сентенции навежда мнозина критици на явлението на мисълта, че спекулативността днес е израз не само на едно общество от строители, преминали от материята в духа, а именно на хора, които са стожери на някаква словесна спекулация.

Нараснал ли е страхът на мъжа, по-уплашен ли е той през 21-вия век, отколкото е бил преди няколко столетия, когато жената все още не е опасен съперник по отношение на властта, престижа и имотното състояние, а само стока в сделката между продавач и купувач, и нейното извисяване чрез идеализирания образ на Наталие е неотложна задача на Гьотевата съвременност?

Трудни въпроси, които навярно няма скоро да намерят своя отговор. Изолирането на половината човечество от един духовен път обаче винаги ще отваря възможности за нова експлоатация на продуктите на неговия интелект и задържане темповете на неговото израстване.

Да не забравяме освен това, че степента на развитие на едно общество се определя не само от отказа му да експлоатира чуждия труд, но и от готовността му да признае чуждия успех.

____________________________________

1. Превод от немски Кръстьо Станишев

2. “Вечната женственост”, нем., Гьоте, ”Фауст”

3. Йохан Готфрид Хердер, “Разговори за масонството”

4. Готхолд Ефраим Лесинг, “Ернст и Фалк – разговори за масонството”

5. “Вилхелм Майстер – години на странстване”, превод от немски Тодор Берберов

6. ”Вилхелм Майстер – години на учение”, превод от немски Тодор Берберов

7. Хипатия от Александрия (370 – 415), древна математичка и философска, с убиването на която угасва Александрийската математическа школа

8. Превод Ат. Далчев и Ч. Шишманов

9. Митко Иванов, “Страници за българското масонство”, МКИ-I, Пловдив

10. Херман Хесе, “Игра на стъклени перли”,
_____________________________

Статията е публикувана през 2006 г. във виртуалния вестник „Книги нюз“