Човек е като водата, изсипят ли я в кофа, дълбока изглежда. Стъпи Бог с единия крак вътре и вземе че се ядоса:

“Дяволска му работа, тази вода стига до дясното ми коляно, но как да измия и левия крак, като няма място за него?”

Изсипят ли я в леген, разливат половината от нея на пясъка и тя изчезва някъде из всемира, иди после че я търси.
Влиза Бог в легена и пак мърмори: “Ето, сега и двата ми крака са вътре, ама водата не стига и до глезените ми!
Дяволска му работа.”

Няма угаждане на боговете! Това обичаше да повтаря Босан, столетният монах от манастира в Динарско горйе, след като разкажеше за пореден път тази притча на скупчените около него дрипави деца от селото.

Беше я научил от един отшелник, който се преселил в по-добрия свят, още когато монахът бил съвсем млад послушник в същия този манастир. Оттогава изминали близо осемдесет лета и тялото на отшелника отдавна било само шепа прах, но неговият грешен живот се четял все още като на длан, а духът му бродел нощем из планината, за да навестява вещерските сборища.

Дом му била една дървена къщичка, просто и набързо построена под стар бряст, с пееща врата и малко прозорче с кандило на него. Лете прозорчето винаги стояло отворено, а зиме отшелникът окачвал един чувал на него и отблясъците на кандилото идвали през нишките му червени като адова светлина.

В малката като кибритена кутийка стая нямало нищо друго, освен обикновен нар и ниска дървена маса с грубо одялан трикрак стол до нея. Единственият лукс в хижата било това кандило с фитил, потопен в олио, който светел до късна нощ, докато монахът, наведен над някакъв пергамент, търпеливо изписвал тайнствени знаци по него.

Главното задължение на младия послушник било веднъж на ден да му носи храна от манастира, а два пъти седмично – масло и фитил за кандилото му. Но той своеволно увеличил задълженията си с още едно, като често пооставал на раздумка с отшелника.

Този възрастен човек принадлежал към бугрите – неизтръгната докрай черна ерес, която преди векове подкопала устоите на една отдавна забравена държавица от западния бряг на Понтус Еуксинус и после се пренесла още по на запад, заразявайки с болестта си всички страни чак до голямото Море на Атлас.

По южната земя на франките и досега се срещали малки, населени с тях махали, и макар църквата там все така да ги подлагала на преследвания, те успявали отново да се възродят от пепелта си, подобно на онази адова птица.

Бугрите били много инатливи хора, затова на някои места от Латинското господарство преди време им викали катъри. Тези катъри нищо не признавали, нищо не харесвали и всички светини на обругание подлагали, тъй че май по-правилно било магарета да ги нарекат. Отричали и устоите на Христовата вяра, и нейните храмове, и светите й отци, и Мойсеевото петокнижие, и кръста господен дори. Всичко в прахта стъпквали, само на Луцифер служели и се кланяли, и светата наша майчица Църквата от небесния трон да свалят искали.

Не ценяли богатствата, отминавали равнодушно и диамантите, и сапфирите, а морските перли били за тях по-омразни и от златните знаци на кралската монетарница. Ходели и в пек, и в студ само с някаква груба ленена роба, която кърпели, докато напълно се прокъсала и кръпките по нея станели повече от плата. Едва тогава си съшивали нова дреха от непотребни чували за брашно.

Монахът столетник не бил съвсем сигурен, но подозирал, че и кръв на младенци пиели, и невести озлочестявали, и с Луцифер се съешвали, но за това отшелникът никога дума не отронвал. И как да отрони, такива срамотии за изричане ли са изобщо?

Така изминали две лета и на третото отшелникът се споминал. Там го и заровили, под бряста, защото не било редно еретик в християнско гробище мир да намери. Но игуменът на манастира, за когото злите езици шушукали, че е роден брат на катъра, наредил да му окажат всички християнски почести и да го опеят като праведник.

Затова щом и този грешник се отправил към създателя си, заместникът му три дена се чудил дали да не го погребе и него под бряста, и се решил да го предаде на манастирската земя, едва когато от тялото започнала да се носи нетърпимата миризма на тлена.

Макар че отшелникът бил еретик, монахът не го забравил и скришом посещавал хижата му. За голямо огорчение на сегашното манастирско настоятелство, хората от селото тачели това място и се кланяли на гроба на мъртвеца, сякаш бил някакъв светец, а не най-зъл враг на Христовата вяра.

Но преди около месец на столетника му се случило нещо ужасно и оттогава вече не смеел да стъпи на това злокобно място. Тъкмо слънцето се скрило зад хоризонта и първият мрак запълзял по земята, когато на път към манастира старецът се отбил пешком до хижата. Тя не била вече старата порутена колиба, която на няколко пъти горяла и, за голям ужас на монасите, при последния намерили близо до нея сребърния кръст на светия игумен на манастира.

Тръгнали дори богунеугодни слухове, че христовите братя са изгорили дома на еретика и адовите порти вече ги чакат широко отворени.

Селяните многократно възстановявали хижата и продължавали да носят цветя и плодове на гроба на отшелника. Така тя устояла непокътната на поривите на времето и винаги изглеждала съвсем нова, сякаш мъртвецът продължавал да живее вътре.

На прозореца отдавна вече нямало чувал, но на перваза, скрита на завет под стрехата на хижата и защитена от глинен похлупак с големи прорези, горяла една свещ, която сега замествала кандилото.

Монахът подал глава през дупката на прозореца и лицето му изведнъж опряло в някаква студена преграда. Поотдръпнал се малко назад и стреснато опипал странната стена пред носа си. Какво пък било това сега?

След минута-две отново се престрашил и надникнал. Главата му дръннала като празна делва, удряйки се отново в сатанинското нещо.

И точно в този миг видял отшелника. Той седял на трикракия си стол и краката му били боси до коляното. И единият… нà, честен кръст, ако лъжа… почивал блажено в кофа с вода, а другият – в плитък леген.

В този миг погледите им се срещнали и лепкава пот избила по челото на монаха. Той отново дръпнал главата си и тогава отсреща го погледнало някакво ужасно чудовище. То приличало на кон, но имало рога и ухилената му физиономия показвала две стройни редици големи зъби. Отшелникът се бил превърнал в адов катър и се върнал, за да му вземе душата.

Старецът хукнал да бяга и едва се добрал полужив до манастира. Лежал болен три седмици после и неколцина монаси денонощно бдели пред леглото му. И не само бдели, но чели през цялото време молитви и кадели тамян, за да не позволят брат им също да се превърне в демон.

– Няма угаждане на боговете, няма! – вайкаше се като млада вдовица старикът и редеше: – Преди седмица един от най-благочестивите монаси на манастира заспал по време на вечерната молитва и ето какво откровение му се явило.

Попаднал право в огнената геена и що да види там: безкрайна редица казани с катран, и в най-първия от тях се пържи не друг, а наскоро усопшият пресвети игумен на обителта. Божият помазаник така се стреснал в светия си сън, че си глътнал езика и ако не бил готвачът наблизо, да му го извади с дръжката на дървената си лъжица, щял да си отиде мърцина.

Децата бършеха с ръкав носовете си, а някои от по-малките дори се криеха зад гърбовете на по-големите си братя от страх.

Само най-възрастното, чиито очи се бяха повредили от четене на антихристни книги, каза тихо:

– Отче Босане, ти сигурно говориш за латинските катари, духовните чеда на поп Богумила?

А по-малкият му брат, жив дявол деветгодишен, принади с луциферов огън в очите:

– Абе дедо попе, да не са сложили някое стъкло на прозореца и вместо демон да си видял собственото си отражение в него?

Така каза хаирсъзинът му с хаирсъзин от това село на еретици и душмани на светата Църква, майчицата и хранителницата наша.