Какво са дали досега българите на света?
Само една малка светлинка: богомилството.

Беинса Дуно

Тези думи на Петър Дънов, колкото и да се струват пресилени на някого, имат основание да бъдат изречени. Малко неща, създадени на българска територия, са придобили подобно всечовешко значение, като богомилството. Неговият принос за развитието на свободната европейска мисъл е безспорен, колкото и той да бъде отричан от католицизма и омаловажаван от православието.

Ала какви идеи съпътстват това явление, чиято същност и досега си остава непозната за голяма част от човечеството? За него е писано не само много, но и твърде противоречиво. Самото обстоятелство, че и до днес не е постигнат консенсус по въпроса за значението на богомилството, потвърждава факта за неговата непреходна стойност. Учения, по които лесно се постига яснота, бързо биват забравени и се превръщат в мъртва история. Доказателство за жизненост през времена и пространства е именно нестихващият през вековете спор. Колкото по-дълго и през по-трудни препятствия си пробива пътя една доктрина, толкова повече нарастват шансовете й тя да се окаже значима. А когато говорим за богомилството, сме длъжни непременно да подчертаем, че неговият път се измерва с векове и пречките по този път са достойни за едно общочовешко явление.
Но да конкретизираме и да се опитаме да очертаем неговия силует. Отричането на Стария завет от богомилите и опитът им да променят тълкуването на Новия завет съдържат в себе си отрицанието на църковната интерпетация на Библията. Това е използвано от техните по-силни врагове като оправдание за извършване на дълговечни преследвания на другомислието.

Христос е най-успешният реформатор на Тората, но той не е отрицател на древния еврейски Закон, както се опитват да го представят днес някои прекалено ревностни християни, а идва именно за да го преведе на един съвременен и морално развит език. Така той отключва гнева и мъстта на онези, които са вечни привърженици на застиналите модели на света.
Разбира се, Тората отразява обществените отношения на епохата, през която е създадена. Има дори предположения, че в нея се съдържат предания още от времето, преди древните евреи да се отправят към Египет, за да търсят там спасение и препитание. Това е един посвоему жесток свят, в който човешкият живот няма висока цена и често дори няма никаква цена. Заедно с това обаче тя е носител на много мъдрост, знание и проникновение, затова отричането й води до гняв сред църковните среди, където нейната непреходна през вековете стойност е добре позната.
Въпреки това е налице едно съвсем неправомерно силно наказание за това идейно „прегрешение” на богомилите. Още повече, че те рядко са крайни отрицатели. Напротив, подобно на Христос, те са по-скоро запалени реформатори на света, в който живеят, и в никакъв случай негови разрушители.

Твърдението, че абсолютният дуализъм се родее с манихейството, а изповядваният от повечето богомили умерен дуализъм е по-близък до гностицизма, има своите логически основания. Богомилите отричат християнския храм като място несвещено и направено от човешки ръце, но не отказват право на молитва в собствения дом или собствената църква. Много съвременни мистични школи са последователи на този стар богомилски възглед и признават правото на човека да извършва своите обреди в предназначена за това стая на къщата му, като ритуалът в храма се приравнява в повечето случаи по значимост на ритуала в дома.
Богомилите са смятали, че душата на човека му дава правото на непосредствена връзка със Създателя му, защото чрез нея Бог живее във всеки човек. Днес това е неизменна част от учението на много съвременни мистични ордени.
Те са отрицатели и на кръста, тъй като той е уредът за мъчението на Христос. Това е дразнело навремето ревностните християни, защото последните не са виждали вече в него само кръст, а разпятието, от което Христос е станал неизменна част. Дори и когато тялото му не е било изобразявано там, във въображението на християнина то неизменно е присъствало.

Кръстът е стар символ на световното дърво, а наличието на разпънатия бог на него го прави изключително привлекателен за духовните последователи на Божия пратеник от Галилея. Тук богомилският възглед се е сблъскал с една десетвековна традиция, която не е можела лесно да бъде променена. Кръстът от уред на мъчение се е превърнал за мнозина вярващи в средство за общуване с Бога. Напомнянето на кръстните мъки, преживени от Христос на него, е напомняне за саможертвата му в името на спасението на човечеството.
Смисълът на символите се мени през вековете и за едно хилядолетие кръстът е претърпял в християнското съзнание метафорфозата от уред за страдание в средство за постигане на небето. Тук остава обаче спорен въпросът дали отказът на богомилите да признаят разпятието е съществена причина да бъдат подложени на толкова тежки преследвания и мъки. Макар че от друга страна именно тези мъки, изтърпени в името на техните възгледи, не са останали невъзнаградени и са породили като резултат верска търпимост и зачитане на различието днес.
Съвременното масонство например, както и розенкройцерството са твърде религиозно толерантни явления. Те не се опитват да подменят религията на адепта със своя, а само да променят материалистичните му възгледи. В това отношение двете родствени помежду си братства са наследили твърде много от богомилите, които също са се обявявали за неотклонно следване на духовния път, извън всякакви материални излишъци и прекомерни наслади за плътта.

Още нещо за идеите на богомилството, които са едни от първите и най-изявени еколози на Средновековието. Житейският им модел идва от античната хармония, затова те проповядват живот в съгласие с околния свят и запазване на природната цялост в нейната божествена първичност и непокътнатост. Отказът им да се хранят с месо изразява жажда за отделяне от света на звяра и е копнеж по един по-съвършен свят, в който човекът не причинява страдание на никое живо същество. В този смисъл те са истинските изпълнители на древния еврейски Закон, който проповядва да не се убива, без да посочва изрично предмета на тази забрана, разпростирайки я така върху всички живи същества.
Заедно с това те изповядват и идеи, които са в основата на днешните анархистични движения, като например отказ от йерархични структури и обществени организации, признавайки единствено живота в братства, построени на принципа на равенството и зачитането на максималната лична свобода и себеуважението.

Албигойци, илюминати, розенкройцери, бугри, анабаптисти, катари, адамити, валденци, патарени, хусисти, българското Бяло братство, Обществото на чешките братя и т.н., това са клоните на богомилското дърво, чрез които то расте и дава плодове и до днес. За ползата или вредата от техните идеи ще се прочетат най-противоречиви мнения. Но тъй като пораждащото ги явление е с български характер, за нас е интересно да знаем ползите и вредите от него за породилата го страна.

Никога няма да установим с абсолютна сигурност доколко голяма е вината на богомилството за отслабването на българската държава и нейното падане под Османско владичество. Има аргументи и за, и против подобно становище, като всяка крайност тук отвежда до неистината. Двете страни – богомилството и църквата – взаимно се демонизират в противопоставянето на собствените възгледи. Първото “открива” демоните в самия християнски храм и под одеждите на неговите служители. Втората заклеймява еретиците като антихристи, слуги на дявола и безбожници. Така конфликтът от религиозен се превръща в транстемпорален и достига до съвременността под формата на взаимно отричане на правото на съществуване.
Църквата, разбира се, до 14-ти век е в приоритетно положение в България, държавата я подкрепя в гоненията на еретиците. Обаче след завладяването на страната ни от Османската империя, нейната обществена позиция твърде се променя и тя отново започва да служи на своя народ за сплотяването и запазването на българската и християнската му същност. Но с това трагедията на богомилите не свършва. Римско-католическата църква поема щафетата и продължава да преследва през вековете техните ученици и последователи като латинските катари и албигойците от Южна Франция.

Да припомним тук отново някои общоизвестни факти. Моделът на Божия свят, който богомилите изграждат, е прагматичен и твърде повлиян от земния модел. Interrogatio Johannis, Тайната книга на богомилите от Конкорецо, датирана някъде между 10 и 12 век, е най-добрият изразител на умереността на това учение и доказателство за наличие на здрави корени. За нея е известно, че оригиналът й е написан на старобългарски, макар и да не е запазен до наши дни. През 1190 г. ръкописът е бил пренесен от България в Южна Франция, ползван от Назарий, епископ на катарската община и впоследствие станал настолна книга на дуалистите там. Днес са познати само два превода на латински, известни като препис, намерен в архива на Каркансонската инквизиция, Франция, и понастоящем с местонахождение Париж, и Виенски препис от 12 век, намиращ се в австрийската столица.
Тайната книга е написана под формата на диалог между Христос и апостол Йоан по време на Тайната вечеря и като неин първоизточник се сочи прочутият апокриф „Книга на Енох”.

Сатаната и Исус са представени като две враждуващи една с друга сили. На първия е даден във владение земният свят, а на втория – небесният. Книгата засяга въпроси като предателството на Христос от Юда, времетраенето на управлението на Сатаната, възможно ли е спасение само чрез кръщение с вода /известно още като Йоаново кръщение/, съдния ден и свършването на царството на Сатаната и т.н.

Отношенията на ангелите с Бога са представени като отношения между крепостни и господар и изплащането на дълга към последния се извършва като при хората: с мери пшеница и делви масло. Намалявайки им дълга, Сатаната ги подкупва и прелъстява, за да попаднат под неговото влияние и да бъдат откъснати от Отеца си. Той е и създателят на Адам и Ева, като ги подбужда към плътски грях и ядене на забранения плод. Децата им също са негово творение, като те се появяват в света според принципа „от духа се ражда дух, а от плътта плът”. Мойсей проповядва на израелското племе не Божието учение, а това на Сатаната, пак според Тайната книга. Но тя въпреки това завършва оптимистично с края на управлението на злото и възцаряването на Сина Божи на бащиния си престол. Праведниците ще бъдат причислени към ангелите, ще бъдат облечени в неразрушими дрехи и неувяхващи венци, и Бог ще бъде сред тях. Той ще изтрие всички сълзи от очите им и Синът Божи ще царува вовеки веков.

От най-известното произведение против българските ереси, „Беседата” на Презвитер Козма, може да се узнае много за възгледите на богомилите. За съжаление на светия отец обаче, времето е опровергало почти напълно труда му днес.
1. Оказа се, че постът на богомилите не само че не е лицемерен, но е изпълнен със смирение и вяра. Доказателство е фактът, че те и техните последователи издържаха хилядолетна инквизиция, преследвания и мъчения, и пренесоха през това време своето знание до съвременниците си посредством десетки учения, школи и следовници.
2. Те имат и до днес последователи, които смятат, че кръстът е уред за мъчение и не трябва да се почита самият предмет, а Христос. Този възглед съвпада с идеята на ранното християнство, което е виждало предимно радостта от рождението и възкресението му, а не страданията му. Най-добре подобно твърдение може да намери потвърждение в римските раннохристиянски катакомби, където е изобразявано именно възкресението и разпятието почти не се среща.
3. Леността сред църковните служители и днес не намира радостен прием сред съвременното човечество, по тази причина много от служителите в днешните манастири и църкви вършат и твърде много светска работа, наред с духовната.
4. Почитането на вещи и обявяването им за реликви се радва в двадесет и първия век на насмешката на по-голямата част от хората, без те непременно да са атеисти. Спиритуалната природа на Бога и правото на лично общуване с него са надделели в много от човешките съзнания, при това напълно в духа на богомилските традиции.
5. Самото християнство беше приучено от многобройните си ереси на голяма верска търпимост и толерантност и днес почти никакви религиозни възгледи не изглеждат неприемливи, а за тяхното преследване не може и дума да става.
6. Женитбата не се препоръчва само на т.н. „съвършени” сред богомилите, но същото се отнася и до църковните служители на католицизма, така че преследване по тази точка е най-малкото израз на неравно отношение.
7. Въздържането от определена храна пък се оказа здравословно и се препоръчва от доста клонове на медицината днес. В съвременното общество на никого не би хрумнало да упреква онези, които не пият алкохол и не ядат месо, дори напротив.
8. Призивът на презвитер Козма да се покоряваме на господаря и насилника, защото такава била Божията воля, не би намерил твърде много последователи днес.
Изброеното дотук не изчерпва всичко съществено по темата, но и от него се вижда, че много от богомилските идеи не само са се оказали в крак с бъдещето, но и са допринесли за неговото възцаряване и за промяна на настоящето. А това е победа на едно учение, колкото и някои заклети католици и до днес да твърдят, че богомилството е забравено и неговите плодове – мъртви.

Ето например една от проекциите на богомилските идеи в съвременността.
«Да се отбива при всяка проповед учението за грешната и безгрешна человеческа душа. Всъщност ние знаем и учим, че душата на человека е една, единна, вечна, безгрешна, че тя се изразява само в творческата мирова сила на силата на сътворението…». Цитатът е взет от книгата на Антон Глогов «Богомилското учение».
Подобен възглед е залегнал и в розенкройцерската доктрина. Тя твърди, че човешката душа е единна, но има две форми на проявление: персонална душа и духовна енергия, и тази втора нейна компонента е неопетнима, защото е част от онази с нищо недосегаема божествена искра, която е творец и одухотворител на света.
Макар и да има известно разминаване в постулата за единство на душата, по-важното твърдение, а именно, че тя не може да бъде омърсена по никакъв начин, каквото и да върши човек със себе си и тялото си, е вероятно от богомилски произход.

За възстановяване на паметта за богомилството няма да помогнат нито умилителното преклонение пред саможертвата му, нито пък крайното му отричане ще изличи паметта на човечеството за него. Единствено внимателният анализ на неговите възгледи и обществено приложение би помогнал от тялото му да се отделят църковните и светски предразсъдъци и ядрото му да заблести чисто на дневна светлина.
Разбираема е неохотата на Българската православна църква да се връща към този срамен за нея период от историята. Естествено е и католицизмът да твърди, че богомилството е мъртвородено, и поради това днес е напълно забравено явление – така той отхвърля от плещите си отговорността за едно от многобройните си престъпления спрямо хуманизма.

Но докато вторият, поради ред исторически причини, е запазил функцията си на верски законодател и палач през вековете, греховете на Българската православна църква до голяма степен са платени. През периода от 14 до 19 век тя води съществуване в тясна близост до народа си и много нейни представители стават не по-малки мъченици от богомилите. Някои адепти на древни школи виждат в злощастната й съдба кармична предопределеност заради преследването на богомилите, но не трябва да се забравя и фактът, че трагедията на робството висва над главите на целия български народ и не засяга само неговата църква. Кармично наказана или не, България успя цели пет века да съхрани своята християнска специфика и да издържи дори невероятно тежките изпитания на атеизма, въпреки тази предопределеност.

В своята книга “Богомилство и богомили” Николай Райнов казва: “А не може да се отрече, че в своя най-сетен период тя стигна до онази ширина, богатство и лъчезарност, която придава отсенки на величие даже на доктрини сега съвсем пусти, като розенкройцерство, масонство, мартинизъм, неогностицизъм – само защото са излезли от тая традиция, която не е могла да не ги запечата с клеймото на величава строгост некога.»

Разбира се, в написаното по-горе има голяма доза правота. Думите със сигурност се отнасят до съвременното светско масонство, но не и за езотеричното. Не също и за тези от розенкройцерите, които са разбрали пагубността на риска да се пие вода от тресавището и са се върнали обратно към древните извори на света: Египет, Израел, Индия, Персия, Китай.
Онова, което през 1968 може да е изглеждало загубена кауза, днес до голяма степен е преосмислило своите грешки. Не само благодарение на богомилството. Но да, и благодарение на него също.

Времето тачи богомилите. Не толкова заради отшелничеството им и отрицанието на празниците, иконите, реликвите, храмовете и възкресението. Не заради зачитането на крайната бедност. И не дори заради тяхната мъченическа смърт в името на една идея, която времето е утвърдило.
А заради верността им да служат на едно дело, независимо от яростната съпротива на овластената религиозна догма. Да се противопоставят на светските порядки и да им обърнат гръб заради съпътстващите ги лицемерие и бездуховност. Да бъдат свободомислещи и свобододействени. Да зачитат изначалните стойности на нещата, а не тяхната облечена в предразсъдъци интерпретация.
Много явления се раждат в едно неподходящо за тях настояще и техните идеи се реализират единствено чрез бъдещето. Със саможертвата си обаче те наторяват почвата на това бъдеще, за да може семето му да покълне във възможно най-благоприятни условия. Понякога – след много векове. Понякога след цяло хилядолетие дори.
Нужна е голяма сила на вярата, за да стигне вътрешният взор до тях. И огромна концентрация, за да може тя да бъде отправена толкова надалече във времето.

Малцина успяват да преживеят и един миг след смъртта си. На други е подарена вечност. Богомилството е същност, която осмисля и надживява самото време.