Швейцарската авторка от еврейски произход Мариане Валах-Фалер има кратък жизнен път на земята. Тя пребивава в нашия свят само 55 години (1942-1997), но оставя в него трайна следа. Нейните текстове са приемани от немската критика като успешен опит да се осъществи връзка между ортодоксалната юдаистка традиция и съвременния еврейски феминизъм.

Един от специфичните белези на този феминизъм е използването на древни литературни форми, очертаващи следване на най-добрите литературни образци на миналото дори при изразяването на нетрадиционни идеи. Избраната от Мариане Валах-Фалер форма е мидрáш, което може да се възприеме не само като развитие, а в голяма степен и като опит за неговото възкресяване под знака на една нова феминистична теология.

Мидрáш (предание, тълкуване, изучаване) е обособен в дълбоката древност литературен жанр, представен в Талмуда още в най-старата му част, Мишнá, както и в нейното аналитично продължение, известно като Гемарá. Често това може да е и коментар на текстове от библейски книги, с цел те да бъдат изтълкувани според съответната авторова съвременност.

Силно привързаните към своята традиция евреи са го развили и довели до наши дни под формата на къс разказ, хвърлящ мост между миналото и настоящето. Един от най-интересните съвременни мидрашим (мн. ч. от мидрáш) е текстът на Мариане Валах-Фалер “За сдобряване с Лилит” (Für eine Versöhnung mit Lilith), издаден след смъртта й в сборника “Жената в талита – феминистки прочит на юдаизма” (Die Frau im Tallit – Judentum feministisch gelesen, 2000 г.) заедно с още 33 други нейни текстове.

Талитът е онова молитвено наметало, което момчетата, а напоследък и някои момичета от по-либералните синагоги (предимно в САЩ), намятат на раменете или главите си при празника на съзряването си (съответно на 13 и 12 години), превръщайки се чрез ритуала в синове и дъщери на Закона. Предписанията за изработването и ползването му са почти толкова сложни, като тези за строежа на скинията в “Изход”, втората от петте Мойсееви книги. Това е и наметалото, което кабалистите и равините носят в часовете за изучаване на Тората.

Класическият талит се състои от голямо парче плат с ресни, като неговият дълбок кабалистичен смисъл е непознаваемостта на Бога, изразена чрез непроницаемостта на плата, и малката му, познаваема за човека част, изразена чрез ресните.

Намятането на талит на раменете на една жена има дълбок символичен подтекст, който нашепва за нейното равенство с мъжа пред Бога и Закона. Въпреки силния матриархатен елемент в себе си, юдаизмът също с голяма неохота признава правото на жените да бъдат равностоен духовен партньор на мъжката половина от човечеството. Разделението на половете и узаконеното от религията тяхно неравенство е довело до почти пълното обсебване на жреческата власт от силния пол, обявил се за единствен упълномощен посредник между човека и неговия създател.

В Тората и Талмуда жената присъства единствено като бледа сянка, подобно на някаква Евридика, извадена за миг от подземното царство. Не по-различно е нейното положение и в Новия завет, където й е отредена предимно ролята на майка и спътница. Създадени по време на патриархата, почти всички древни религиозни книги узаконяват властта на мъжа и изразяват неговия страх пред една независима жена.

Лилит и Ева са символ на раздвоената женственост, съставена от две невъзможни да се слеят нейни части: несломената от мъжкото властолюбие жена, и другата, която се е примирила с него в името на семейството и продължението на живота.

Онова, което все още е невъзможно в исляма, яростно отричащ и до днес правото на жената да бъде човешко същество и да притежава душа, в юдаизма е приело формата на диалог. Тонът е все по-често уговарящ, с една дума, там има основа, върху която може да протече едно сдобряване с Лилит. Същото се отнася с не по-малка сила и до християнския свят, може би защото наследяването на партиархални отношения между половете днес вече е спирачка не само по пътя на жената, но и на цялото общество.

Талитът символично връща онова отнето й още в древността право да бъде равнопоставена – такава, каквато тя вече е била в началото на времената, при първоначалното Сътворение на човека.

Внимателното изучаване на Тората в първата й книга “Битие” ще ни отведе до една отдавна известна на света загадка:

«Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде.» (Битие 1:27)

И по-нататък:

«И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.» (Битие 2:7)

От тези цитати става ясно, че човекът е създаден от две равностойни половини: мъж и жена; от пръст, на която е вдъхнат живот. После следва заселването му в Едем и забраната да яде от Дървото на познаване на доброто и злото. И именно тук се появява загадката: Адам изведнъж се оказва сам в райската градина:

«И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.» (Битие 2:18)
«И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека.» (Битие 2:22)
«А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена (Иша), защото от Мъжа (Иш) бе взета.» (Битие 2:23)

Четейки тези пасажи от Тората, човек остава в недоумение. Защо, след като жената вече е създадена, Адам се оказва сам в Едем и се налага да му се направи нова спътница в живота? Какво е станало с първата жена?

Петокнижието упорито мълчи по този въпрос. Нещо повече, християнските преводачи на Стария завет всячески се опитват да изличат едно име от текстовете му.

Това опасно и плашещо ги име е «Лилит».

В канонизираните от Светата християнска църква книги паметта за нея е завинаги изтрита. В книгата на пророк Исая например то е заменено с «бухал»:

«Дивите котки ще се срещат там с хиените, и пръчът ще провиква към другаря си; също и бухалът [Лилит] ще се настани там, като си намира място за почивка.» (Исая, 34:14)

Но коя е Лилит и защо е трябвало да изчезне от преводите на свещените еврейски книги? Прочитът на «Битие» оставя усещането за липсващ текст и изгубена поради това логика на разказа. Според древните текстове на Талмуд, Зохар и коментарите на известни равини от миналото, тя е първата жена на Адам и сама е «адам», човек. Създадена е заедно с мъжа и е равна на него по сила, интелект и произход. Безсмъртна като него. И е първата божия творба, опълчила се срещу неравенството, наложено от човека.

Тя отказва да се подчини на Адам, напускайки в знак на протест райската градина и отнасяйки със себе си знанието, което Яхве й е дал – формулата, съдържаща тайното свещено име на Бога.

Оттогава датира и нейното демонизиране – израз на мъжкия страх пред изплъзналата се от контрола му жена. Светът на патриархата я описва като съблазнителка на мъжете, убийца на децата, демонка, заповедница на нощния свят и сама част от тъмнината на нощта, богоборка като по-късния Евин потомък Яков, заради което му е дадено името Израил. Оттам Лилин (мн.ч. от Лилит) са демонични същества, на които първата жена на Адам заповяда, или в друг вариант е тяхна майка.

Във Вавилонския Талмуд, чиито текстове са доста по-късно записани от тези на Тората, Лилит е описана като демонично същество с дълга коса и криле (трактатите Ерубин, 18б и 100б, и Нидда, 24б). Трактатът Шаббат, 151б пък предупреждава самотно спящия у дома си мъж, че може да бъде обхванат от демоните на Лилит против неговата воля. Християнските коментатори от своя страна понякога й отреждат мястото на Сатаната, съблазняващ Ева да откъсне забранения плод.

В древната месопотамска култура праобразът на Лилит, изобразена като царица на нощта, е хубава жена с криле, държаща в ръцете си жезъл и пръстен, съответно знаци на мъжкото и женското начало, и с крака, завършващи с птичи пръсти – още един намек за небесния й произход. Тя е стъпила на два лъва и има изобразени бухали от двете си страни. Смятала се е за причинителка на температура и болести по децата.

С нейното демонизиране обаче не се съгласяват много поети и художници, описвайки я като изключително привлекателна млада жена със змия в ръце – символ на вечната съблазън и връзката й с творящото природно начало.

В текстовете на автори като Гумильов, Набоков и Цветаева нейният образ е противопоставен на заетата единствено с кухнята и домакинството Ева. В картината “Лилит” на английския писател и художник Джон Колиер е изобразена прекрасна гола жена с дълги руси коси и съвършено, сякаш порцеланово тяло, която е обгърната от огромна змия и нежно е опряла на нея лицето си.

Тезата за чудовището Лилит не се приема и от еврейските феминистки, една от които е Мариане Валах-Фалер. Тъкмо обратното, те я описват като неподвластно на съблазните същество, неучаствало в грехопадението, и останало безсмъртно поради това. Нейната съпротива е срещу жаждата на Адам да властва над света, не срещу Бог. И тъй като не е престъпила заповедите на Яхве да не яде от Дървото на познанието, тя е свободна и от отговорността за човешкия грях.

По-късно създадената Ева в замяна на това е олицетворение на подчинеността и неравностойното положение на жената, обусловено от партиархата. Неслучайно Мариане Валах-Фалер я нарича “смалена”, като влага в това не само чисто физически, а много повече духовен смисъл. Тя е родствена на Адам, но не в онзи първоначален смисъл на прах, комуто е вдъхнат Дух божи, а само като част от неговата плът. Именно плът, защото единствено първата жена на Адам е била надарена с равностоен на неговия дух.

Колкото Лилит е жив и пълнокръвен образ в мидрáша на Мариане Валах-Фалер, толкова Ева е неразвита и зависима физически и духовно от своя господар и повелител. Но тъй като също е Божие създание, в което е заложена мярката за първоначалното съвършенство на човека, втората жена на Адам усеща своята непълноценност и се стреми да я преодолее.

Това поставя мъжа в много раздвоено положение. От една страна, неговото огромно его и жаждата му да властва в света на Формата, подобно на Бог в нематериалния свят, още са много силни. От друга, той помни, че е имало една красива, независима и горда жена, равна на него и родствена му като сиамски близнак, с която нещата са можели да изглеждат съвсем другояче, ако не е била онази пагубна жажда да владееш и употребяваш другия не според божественото му предназначение.

Ева е скучна, Лилит – вече недостижима. Тя отдавна е надраснала миналото, запазвайки своята независимост от Адам. Времето, през което мъжът и неговата втора жена е трябвало да се борят за своето физическо оцеляване, за нея са спечелени за развитието на духа години.

Тя държи в ръка небесната Тора. Не, не онази, записаната с мастило върху пергамент, а другата, истинската, написана с черен върху бял огън, която лежи на коленете на Бог. Първият мъж също е вещ в тази божествена Пра-Тора, но той не търси Лилит, за да се усъвършенстват нататък в изучаването на текста, а за да я постави в още по-неравноправно положение от предишното, опитвайки се да я превърне в своя втора жена.

Недоумението на Адам от съпротивата й срещу домогванията му е комично по своя характер и буди чувство на състрадание и насмешка. Онова, което веднъж е отказало да бъде употребено не по предназначение, няма да позволи същото и втори път. Лишеният от безсмъртието и смален от грехопадението човек греши в надеждите си, че Лилит страда от липсата на мъж и лесно ще склони да заеме мястото на втора съпруга в живота му.

Лилит също греши обаче, като се надява Адам да се е отказал от първоначалните си намерения спрямо нея и да се е развил дотолкова, че да предпочете знанието пред властта.

След отказа на Лилит, Адам се връща при Ева и очерня пред нея първата си жена като демонка. Истината всъщност е, че именно те с Ева са подвластни на отровата, която Сатаната е впръскал в тях, и която непрекъснато взима надмощие в постъпките им.

Нощем обаче мъжът продължава да сънува красотата на Лилит и да копнее по нея.

Един ден Ева също среща Лилит, бродеща зад стените на Едем, и вижда, че тя не е никакъв демон, а подобна на нея жена, само че много по-умна, красива, образована, целеустремена и свободна от затвора на райската стена. Отровена от грехопадението, Ева отговаря на приятелското и изпълнно с радост втурване на Лилит към нея с неприязън и жажда да й прехвърли тъмните си страсти.
Ева обвинява Лилит, че е егоистка, която не е готова да се подчини на Адам и да се жертва за него. И съвършената жена огорчено й обръща гръб, продължавайки по своя път, посветен на знанието и изучаването на огнената Пра-Тора.

Но всеки път при настъпването на Рош-Хашана – рожденият ден на Творението, и на Йом Кипур – денят на опрощаване на греховете, тя отново се завръща при стената на Едем и очаква Адам и Ева да отидат при нея, за да се сдобри с тях и заедно да работят за израстването на човека – за да може чрез тях да се изпълни първоначалният божествен план.

Но и този път чакането й ще е напразно, защото гордостта и глупостта държат здраво в прегръдките си прогонените от Рая Адам и Ева.

Оттогава продължава да расте и онази пропаст между дъщерите на Ева и тези на Лилит, първите незаслужено толерирани, вторите – незаслужено отхвърляни в човешкия свят. Невъзможността на дъщерите на Лилит да имат едновременно и знанието, и мъжа, им причинява същото голямо страдание, както евините дъщери страдат от липсата на свобода и мъжко уважение.

Решението на конфликта е в Адам, в неговата готовност да се откаже от своята себичност и да се завърне при първоначалния замисъл на Бога. Пътят към духовно андрогинния човек, съставен от две различни тела, но обединен от равенството по интелект, душа и права, явно ще е труден и много дълъг.

Това ни нашепва съвременният мит, създаден от една еврейска феминистка, която навремето така заплени със своя мидрáш авторката на тази статия, че я тласна в дългогодишно пътуване из Тората, Талмуда и древните еврейски саги.

Нека този текст бъде малък жест на благодарност към рано напусналата ни Мариане Валах-Фалер за това несвършващо и до днес любовно приключение.