Ах, птицата! Цялата в черно и само с едно жълто перо на опашката!
Когато тя реши да умре, в Едем настъпиха смут и тревога.

„Тук никой никога не е умирал – зашепнаха елфите и припряно запърхаха с крилца между вечните цветя на райската градина. – Що за безумна идея й е хрумнала в рошавата перушинена глава?”

„Но тя не знае как се умира – зауспокояваха ги ангелите. – Никой в рая не преподава тази наука!”
„Какво значи да умреш? – заразпитваха любопитно децата, които си представяха смъртта като преминаване от една пълна с играчки стая, в друга, където те липсват. – И кога ще се върне обратно?”
Защото никой не им беше обяснил, че след смъртта няма връщане обратно.

Но подобно обяснение не беше и възможно в свят, където всички същества се появяваха съвсем завършени от нищото, в образа и тялото, които бяха пожелали да имат.
Онзи, който вдъхваше живот на световете, беше неизчерпаем в приумиците си, но твореше многообразието не чрез времето, а чрез идеята. По тази причина различните възрасти на неговите поданици се дължаха на мечтата, не на развитието.
Обитателите на Едем го наричаха Шивача, защото обличаше в плът копнежите на своите творения.

И той беше наистина майстор в занаята си.
Само с Птицата беше сбъркал. Беше я създал недостатъчно щастлива. Беше я направил прекалено жизнена и ненаситна. Освен това не беше успял да облече мечтата й в най-подходящата за нея дреха.
Може би причината за нещастието беше в онова жълто перо на опашката й? Може би именно това несъвършено слънчево петно на фона на тържественото мрачно оперение беше помрачило завинаги дните й?

Веднага се сформира Комитет по спасяване на Птицата. Членовете му навлякоха дълги тоги, с цветове, подпомагащи размисъла и специално ушити от Шивача за това заседание.
То продължи точно четиридесет дни, защото в Едем нямаше нощи. Накрая мъдреците на всички поднебесни и наднебесни видове излязоха с решението да пребоядисат цялата Птица в черно, за да стане най-после съвършена дрехата на нейните желания.
Най-добрите художници на райската градина се заеха с изпълнението на задачата. Ала тъй като бяха слуги само на цветовете, но не и на мечтите, те все не успяваха да постигнат пълно сливане на жълтото с черното, и в края на краищата или перото се оказваше малко по-различно от Птицата, или Птицата от перото.

След многократни неуспешни опити художниците съвсем се отчаяха и започнаха да експериментират с различни цветове. Птицата ставаше ту огненочервена, ту наситенолилава, перата й ту се покриваха с цвета на престаряло злато, ту сребрист скреж се ронеше от тях подобно на ситен маргарит.
Като последица от цялата тази трескава дейност Птицата започна малко по малко да изчезва. Най-напред се стопи нейният божествен ляв крак. След него – нейният още по-божествен десен. Последваха ги коремът, тялото, крилете и главата. Последна изчезна опашката и само жълтото перо остана още известно време да им се присмива от хоризонта, преди и то да отпраши към небитието.

Когато от нея не се виждаше вече нищо, някои от обитателите на Едем уплашено зашепнаха, че Птицата е умряла. Други предположиха тайнствено, че тя само ги е напуснала за известно време, отегчена от бездарните цветови посегателства върху перушината си. Трети мрачно подозираха, че Птицата все още се разхожда наоколо, но е станала невидима.
Единствено децата не казаха нищо. Те само седнаха пред праговете на къщите си да чакат търпеливо нейното завръщане.

Но Птицата все не идваше и не идваше обратно.
Многобройните експедиции, които мъдреците пратиха по следите й, се върнаха с празни ръце. Е, някои донесоха откъслечни сведения, но никой не беше сигурен, че може да им се довери напълно.

Неколцина от съгледвачите казаха, че са видели клюна й, опрян на звездата Сириус. Други лукаво твърдяха, че са намерили перо от нея в съзвездието Дева. Трети се кълняха, че дясното й крило се криело цяло-целеничко сред мъглите на Магелановите облаци. Особено ентусиазираните пък спореха запалено, че когато се уморяла, Птицата подпирала опашката си на Полярната звезда. А едно джудже лъжеше най-безсрамно, че знаело къде се намира перото.

Ах, жълтото перо на черната Птица, която целият Едем упорито търсеше от незапомнена вече вечност!
Мнозина отчаяно се надяваха, че ще могат да живеят и с нейните разпръснати по цялото небе остатъци. Но на кого ли му трябваше само нейният божествен ляв крак или още по-божественият й десен? Само едното й крило или пък само другото?

За да съществува, на Едем му трябваше цялата Птица.
И творенията на Шивача едно по едно започнаха да напускат райската градина в търсене на Птицата. Постепенно вселената се изпълни със скитници и търсачи на пера, с ловци на птичи крака и бракониери, с джуджета, залагащи тайни капани, и ангели, тичащи като полудели от звезда на звезда с огромни сакове за пеперуди в ръце.

Накрая никой вече не си спомняше как точно изглеждаше бегълката. Едни я оприличаваха по-скоро на чудовище, други – на ангел. На онези с по-развинтеното въображение тя изглеждаше като небесен дракон, а четвърти упорито твърдяха, че всъщност твърде много напомняла кон с криле.
Само най-малките създания пазеха още жив спомена за нея.

Накрая, последни от всички райски обитатели, и те напуснаха Едем, отправяйки се дружно към планетата, близо до която джуджето беше видяло жълтото перо.
Ах, жълтото перо на онази смахната птица, която…

Най-напред си отидоха малките елфи, стискайки в ръце пискливи сиринги. След тях, тропайки нервно с барабани, джуджетата също се изнесоха под строй. Децата ги последваха, надувайки неспирно тромпетите си, сякаш се опитваха на сбогуване да срутят със звуци райските кули. Над главите им размахваха крилете си свежо изпрани ангелчета и движеха в такт лъковете на своите небесни цигулки. Следваха ги призрачни херувими, нежно опъващи струните на старинни арфи.
И цялото това странно шествие бързо слизаше от небето по посока на планетата, над която като вечен вечерен спътник весело се полюшваше жълтото перо на Птицата.

Не измина много време, и възрастните също се отчаяха в своите търсения. Те един след друг последваха децата и се отправиха към планетата от всички точки на вселената: ловците след бракониерите, ангелите със сакове за ловене на пеперуди – след джуджетата и ефирните елфи.

Защото всички бяха разбрали онова, което най-малките отдавна знаеха – че само оттук се виждаше цялата Птица, а не единствено нейното тъмно перо в Девата или нейното дясно крило в Магелановия облак.

Когато последният обитател на Едем достигна повърхността, някакъв дошъл сякаш изневиделица грак привлече вниманието на новозаселниците. Те инстинктивно вдигнаха глави нагоре, към тъмната сянка на нощното небе, където някакво перушинесто недоразумение подскачаше ту на божествения си ляв крак, ту на още по-божествения си десен и пееше странна песен:

Аз съм духът на безсмъртната сврака,
която подскача на два леви крака.
Но те не ми пречат с разума леден
да разруша твоя приказен Едем.”

Шивачът, който беше тръгнал в ранни зори с игла и ножица в ръка, за да поправи най-после грешката на своето Творение, също чу тази лукава песен. Но гракът на тъмнещото нощно небе нито го притесни, нито го уплаши.
Той само поклати побелялата си от вечност глава, после хитро се подсмихна и промърмори тихо, сякаш единствено на себе си:

„Много се лъжеш, най-тъмен от ангелите! Ти можеш да измамиш моите творения и да заблудиш за миг дори мен. Но никога няма да излъжеш моите деца, които създадох от най-мъдрата съставка на божествения Дух. Каквато и форма да приемеш, където и по широкия свят да се заселиш, те винаги ще знаят, че Едем е там, откъдето твоето коварство се вижда най-добре.”