Една съвременна притча

 

Ленивият вятър неохотно влачеше по асфалта няколко листа, колкото да заработи дневната си надница и да припечели нещо за прехраната на многобройното си семейство от духове, ангели и облаци невидими за човешкото око елфи. Той от дълго време се скиташе самотен из града и затова с цялото си сърце се зарадва на малката фигура, която се зададе в дъното на празната улица.

Веднага заряза листата и се втурна да я приветства, изминавайки в тръс няколко пресечки, после задъхано се спря пред непознатия и се загледа очакващо в него.

Но мъжът беше твърде дълбоко потънал в себе си, за да може да бъде спасен от един скучаещ вятър. Той не отдаде никакво значение нито на подръпванията за крайчето на тогата си, нито се зарадва на въздушната целувка, която неговият невидим почитател залепи за бузата му.

Това малко поохлади възторга на вятъра, той стихна и се просна като сритан пес в краката на пияния си стопанин.

Къде бяха хората, защо ги нямаше по улиците на този безлюден и смълчан град? Само две-три изоставени от щастието си вестникарски хартийки се търкаляха по асфалта, напомняйки, че ерата на Гутенберг вече е настъпила на земята.

Вятърът се надигна, куцайки с единия си крак, сякаш наистина беше наранено от някой злосторник куче. Погледна още веднъж с копнеж в очите на човека, но те бяха толкова мрачни, че не го окуражаваха да остане нито миг в близост до тях.

После обърна посоката си и се върна да гони листата, в които имаше по-малко тъга.

Без да обръща каквото и да е внимание на случващото се, мъжът продължи да върви по улицата. Сянката на дърветата, в която постепенно навлезе, очерта едно светещо кълбо около главата му. То приличаше на шлем от скафандър, създаден от светлина, която идеше някъде от вътрешността на мъжа. В едни по-малко механични времена това светлинно кълбо щеше да бъде разпознато навярно като ореол, ала днес никой не вярваше нито в ореоли, нито в светци.

Най-после непознатият стигна до площада и едва тогава забеляза огромното множество хора, което се беше събрало на него. Някакво събитие от голям обществен интерес беше обезлюдило града до последния му човек.

Единствен той закъсняваше.

Внезапно тълпата го забеляза и сред нея се понесе шепот. Хората се обърнаха като един и веднага започнаха да се отдръпват. Само за някакви си две-три минути пред мъжа се отвори тунел право към сърцето на площада.

Той не се подвоуми нито миг, а тръгна сред множеството към това сърце. Когато го наближи, пред очите му се откриха три големи кръста. На крайните вече висяха разпнати двама брадясали и силно окървавени мъже. Средният беше още празен и чакаше.

Кого чакаше?

Един войник внезапно застана пред него и извика грубо:

„Къде си тръгнал, глупако, към кръста ли?“

„Всъщност се бях запътил към храма на моя ученик Петър, отговори кротко мъжът, но тези кръстове се изпречиха на пътя ми.“

„Може и ти да си заслужиш пироните накрая“, изсъска войникът и грубо го бутна назад.

„Неведоми са пътищата на Отца ми!“, отговори невъзмутимо непознатият.

„Защо сте разпнали тези хора?!“, не се стърпя след кратко мълчание странникът, който явно не се страхуваше от нищо.

И добави след секунда-две с укор:

„Нима самите вие сте безгрешни?“

„Те са престъпници, ограбвали са и убивали хора по пътищата.“

И войникът нервно плю на земята.

В този миг висящият на десния кръст мъж излезе от припадъка си. Беше среден на ръст, със сплъстена брада, трънен венец на главата и зло лице под него.

Пътникът вдигна нагоре очи и попита смирено:

„Как е името ти, грешнико?“

„Варава!“, изрева дрезгаво мъжът и изплю два кървави зъба към него.

„А, знам те, отговори тихо странникът, бяхме съперници някога… там, за Голгота.“

После отново сведе очи и крадешком се заоглежда, за да види какво се е променило в света през хилядолетното му отсъствие от земята.

Хората изглеждаха сити и доволни. Бяха добре облечени, някои дори прекалено добре. Други пък бяха прекалено  разсъблечени. То тук, на Петровия площад в Светия град, си беше топло почти през всеки годишен сезон и все пак трябваше да има някаква граница в голотата.

Гарвановата група на монасите и отците до него изглеждаше доста охранена. Времето на безсребърното християнство бе отдавна отминало и църквата днес беше богата, както никоя друга земна институция.

Един от тази група, рус левент в расо, щедро ръсеше ближните си с чемшир, топейки го в кофа с предполагаемо светена вода.

Малко по-нататък елегантна ученичка в униформа от елитна гимназия държеше в ръце голям колкото самата нея транспарант, на който написани с червило думи твърдяха:

„Да убиваш е секси!“

Съзирайки внезапно надписа, някаква блондинка с разливащи се в четирите световни посоки пищни форми изпадна в силна възбуда. Тя посочи с пухкав пръст Варава и закрещя:

„Искам дете от този мъж!“

И сръчно започна да се разсъблича.

Просълзено от умиление, човешкото множество ревна към войниците:

„Изверги, веднага свалете добрия човек от кръста!“

В същия момент някакъв разярен мъж разбута с лакти онези, които се опитваха да помогнат в разсъбличането й, добра се с много мъки до пищната блондинка и изкрещя в лицето й:

„От мен не искаш деца, а от престъпника искаш! Мръсница!“

И заби ножа си до дръжката в голата й и разбягваща се във всички световни посоки гръд.

Тълпата веднага писна очаровано:

„Братко, прощаваме ти!“

И се метна на врата му да го целува.

„Нека който е безгрешен, пръв хвърли камък по него!“, извика високо русият левент в расо и поръси убиеца със светена вода.

„Синко, промълви с много чувство отецът към гневния съпруг, разкай се и ще влезеш в рая преди всички праведници на тази земя! Защото моят бог е бог на грешниците.“

„Не съм техен бог! Изобщо не съм бог!“, отбранително протестира странникът с ореола и отново потъна в мрачен размисъл.

„Я млък, че и без това ни е дошло до гуша от праведници, изкрещя негово преподобие към смирения мъж, после добави сякаш на себе си: Вие сте изчезващ вид на планетата, а аз трябва да мисля кой и нататък ще позлатява куполите на катедралите ни.“

„Аман от праведници!“, подкрепи грижите му за златните куполи тълпата.

„Разкайвам се, заяви с готовност убиецът, измъкна ножа от гърдите на жена си и го избърса в расото на свещеника, продължавайки да крещи в транс: Ето, аз съм прероден, отчето спаси душата ми!“

„Добре дошъл в лоното на Светата църква, синко!“, изрече просълзен отецът и го зацелува по потното лице.

И толкова дълго и страстно го целува, че се наложи тълпата да скъса расото му, докато ги раздели.

„Отивам да удуша жена си!“, заяви решително един старец и разблъска съседите си с лакти, за да му сторят път.

„Не съм ви учил да постъпвате така, почти изплака пътникът със светлия шлем, после гузно попита стареца: Защо искаш да погубиш безсмъртната си душа?!“

„Не ми се чака, докато всички праведници влязат в рая!“, отговори дядката, блъсна го настрана и се затича по отворената сред хорското множество пролука.

„Аз пък още днес ще застрелям сестра си, изяви готовност един юноша. Искам и мен да ме целува така някой хубав пич в расо! Видях дори как му пусна език, а това е много, много секси!“

Запленена от идеята, тълпата се разбяга във всички посоки. Скоро целият площад опустя и по него останаха да се търкалят само опаковки от бонбони, шоколадени станиоли и празни бутилки кока-кола.

И тогава от небето се разнесе смях, груб и циничен кикот, който захлупи под тъмния си похлупак площада. Пътникът вдигна очи, тъкмо когато тресящият се в конвулсии Варава силно тръсна глава и тръненият венец се изхлузи от главата му, за да се търкулне в краката на човека с вълнената тога, цялата покрита с кръпки и кървави петна.

„Виж какво направи с паството си, извика към него разбойникът и веднага изрече със заповеден глас: Качвай се на кръста отново, мястото ти е сред грешниците!“

„Ако умра заради тези тук, никога няма да успея да възкръсна!“, отговори му унило пътникът, после обърна гръб на храма и бавно се запъти към улицата, по която беше дошъл.

„Няма ли да се цункаме и ние!“, кресна след него Варава, но мъжът вече се беше отдалечил на достатъчно почетно разстояние, за да се направи, че не го е чул.

„Какво беше по-вероятното – да съм син на дърводелеца Йосиф или майка ми да ме е заченала от някакъв гълъб? Правех такива хубави дървени маси и столове, но с възкресенията май стигнах нивото на своята некомпетентност. Може би трябваше да си гледам рендето и да се оженя за Мария Магдалена?“

И странникът продължи да пита крайпътните камъни, но никой от тях не му отговори. Дори вятърът се направи, че не го познава и само подви опашка, старателно ближейки невидимата си лапа.