/8. 3. 1975 – 8. 3. 2025/
Точно преди половин век, в нощта срещу този ден, аз и Манол – двама млади прощъпулника в поезията от Бургас – пътувахме с влака към София. Целта ни беше една – да отидем при Атанас Далчев и да го помолим да прочете стиховете ни.
Атанас Далчев /1904 – 1978/
Аз бях почти на 20, той – на малко повече. Само двама съвсем млади наивници могат да извършат такава щуротия – да се натресат сутринта в дома на любимия си поет – без уговорка по телефона, без разрешение. Диви времена, нали!?
Платихме две стаи в хотела, хвърлихме там чантите си и право към бившата „Васил Коларов“, още по-бивша, а вече май и настояща „Солунска“. С по един омачкан свитък стихове в ръка, за първи път напечатани на пишеща машина. Специално за случая – да не мъчим Поета с ръкописния си шрифт.
Манол изглеждаше куражлия, но на мен краката ми бяха меки в коленете и тайно се надявах Далчев да го няма или да ни изгони. Беше ме страх, че ако не хареса стиховете ми, ще спра да пиша, въпреки страстта ми към думите. Той беше единственият авторитет за мен в тази страна.
Позвънихме. Манол напред, аз – малодушно надничаща зад дясното му рамо. Отвори ни симпатична, невисока жена. Разбра, че търсим съпруга й, хлътна някъде и след малко на вратата стоеше Той – най-любимият ни поет.
Като чу, че идваме от Бургас с нощния влак, за да узнаем мнението му за нашите стихове, той се позасмя и ни покани в кабинета си. Първо прочете моите стихове, но не каза нищо, после захвана тези на Манол, прочете ги и се върна отново на моите. Започна да ги чете едно по едно и да говори!
Манол Манолов /1952 – 2019/
Боже мили, Той ги харесваше! Говореше тихо, меко, ласкаво, без да споменава недостатъците им, каквито те със сигурност имаха.
Говорихме дълго, скачайки от тема на тема. Накрая го попитах каква професия трябва да има писателят – дали непременно филология? Отговорът му се появи и в един от късните му фрагменти – за писателя и професията – явно темата му се видя важна.
Когато много младият тогава Радой Ралин се появи като нов гост в стаята, ние станахме да се сбогуваме и Далчев ми направи най-големият подарък, който един голям писател може да направи на едва прохождащ в литературата човек. „Идете и занесете стихове на Иван Цанев в „Пламък“ – каза ми той. – Кажете му, че аз Ви пращам. Изобщо – ползвайте се с името ми навсякъде, където то може да Ви послужи. Макар че се боя – добави той не без горчивина – че то повече ще Ви навреди, отколкото помогне!“
Не, не ми навреди, скъпи ми Поете! Напротив, навсякъде ми отвори вратата!
Хората те боготворяха заради дарбата ти, не знаеше ли това!?
През лятото на 1977 г., вече студентка по инженерни науки втори курс задочно обучение, си намерих работа в София и заживях там на улица „Раковска“, номера не помня вече. Но на третата година не издържах напрежението и се прехвърлих редовно, защото започнах да боледувам от простуди непрекъснато.
В края на годината се осмелих и му писах. Той ми прати картичка за Нова година и ме покани да му се обадя. Отложих това за края на януари, защото си бях в Бургас за празниците.
Върнах се в София на 14 януари 1978 г. На 17-ти Поетът на България си отиде от нас!
Вече половин век не спирам да плача по този повод на този ден – 8-ми март. Никога не бих запомнила датата, обикновено не я и знам, но помня как Манол каза на излизане от входа: „Абе, ти знаеш ли, че днес е 8-ми март, може би трябваше да купим цветя!“
Трябваше, я, ама кой да ни напомни!
Манол пристигна от Бургас за погребението на Далчев и беше един от осмината, които изнесоха ковчега му от църквата. Аз не спирах да се треса, сълзите извираха от мен като гейзер.
Погребахме го, хвърлих и аз шепа пръст на сбогуване.
Манол си отиде преди няколко години, май беше през късната пролет на 2019. Не можах да му кажа да отнесе поздрави на любимия ни Поет.
Но той със сигурност знае това. Защото там, където е сега, душите знаят всичко.