Нещо остро сякаш я пробожда през тялото, не, по-скоро през съзнанието, това е рязък, неприятен звук, будилникът ли звъни така или отново пищи телефонът? Ани излиза от здрача като от стая без прозорци, светлината я заслепява за миг, после отново става тъмно като в рог. Докато идва на себе си, тя осъзнава, че лежи в хола, паднала е на пода, навярно й е прилошало. С мъка се изправя и се подпира на библиотеката, след това с усилие намира часовника. Единадесет е, ако не е спрял.

Идвам, извиква с отпаднал глас Ани и се опитва да се изправи.
От гърлото й излиза съвсем слаб звук. След дълго тътрене към вратата, тя успява най-после да я отвори.
Техникът влиза намръщено, явно е звънил дълго и сега недоволно сумти, докато се събува. Най-после поглежда към нея и нещо в израза на лицето му веднага се сменя. Той пита уплашено:
Какво ти е, защо си толкова бледа?!
Нищо ми няма, произнася тихо тя и се стреми той да не забележи голямата слабост, която владее тялото й.
Как нищо, лицето ти е толкова бяло, че конкурира тапетите. Какво се е случило?
Само съм хронично уморена, смотолевя Ани. От годините е навярно, сънят вече не ми помага, както в миналото.
Да ти направя ли кафе, пита той искрено загрижен.
Ани има всички основания да бъде загрижен, тя е основният му кредитор и той за нищо на света не би искал да я загуби.
Направи, ако не ти струва прекалено много усилия!
Тя се опитва да се усмихне, но отново се олюлява.
Той я довлича до кухнята, като мърмори наставнически:
Не се грижиш достатъчно за себе си, сигурно е от кръвното. Казах ти да заминеш, остави котката на мен и отиди някъде.
Котката ли, внезапно си спомня Ани, че къде е тя?
Откъде да знам къде е, ти си стопанката й, свива рамене Ани. Трябва да е някъде наоколо, къде другаде ще е.
Чакай, чакай, остави ме да помисля, напряга тя мозъка си. Не съм я виждала от седмица, съвсем я забравих. Къде може да е отишла, напълно се обърках напоследък…
Сигурно е избягала. Не си ли я търсила да я нахраниш?
Не е идвала да ми иска храна.
Тогава е избягала.
Не е възможно, тя е много страхлива и не бяга навън. Трябва да я потърся.
Стой тук, аз ще я потърся, спира я той с властен жест, и докато чака кафето да стане, рови из апартамента.

След няколко минути се връща и носи котката в ръка, а с другата гнусливо стиска носа си.
Умряла е, смутено произнася той, дори вече е почнала да се разлага.
Ужас обзема цялото й тяло. Улисана в безумието на живота си, напоследък нито веднъж не се беше сетила за котката… Ама и този неприятен навик на животните да умират сами, на най-скритото място, което намерят! Може би и тя някой ден ще се скрие в ъгъла като ранено диво животно, и…
Спазми превземат мускулите й, Ани се разтърсва от ридание.
Лош знак, хлипа тя, невероятно лош знак! Котките са пазители на дома. Отидат ли си, някакво нещастие сполетява къщата или стопанина.
Хайде сега и ти, не мислех, че си суеверна! Просто й е дошъл часът. Ще ида да я изхвърля.
Горката, умряла е от самота! Забравена от всички, дори от мен…
Не драматизирай, моля те, произнася объркано Ани, не прави антична трагедия от подобен дребен факт.
Тя го поглежда със зли очи и пита:
Смъртта на близко същество е дребен факт за теб, така ли!
Вижда се колко ти е била близка, щом толкова време не си забелязала отсъствието й, започва той, но веднага разбира грешката си. Добре де, казва примирено, ще отида да я погреба. Къде има лопата?
Не, изхвърли я, размисля Ани. Всъщност, ти си прав, всички сме за боклука. Котката най-малко.

В този миг кафето изкипява, техникът се суети, чисти покривката, после разлива по чашите течността. След минута излиза с котката.
Изхвърлих я, казва, прибирайки се. Е, това е животът.
Това е животът, машинално повтаря Ани, после мрачно добавя: а пък това е смъртта.
Не го взимай навътре, утешително започва той, още утре ще ти намеря друга.
Ани го поглежда в очите и прочита в погледа му някакво слабо състрадание. Това чувство навестява птичето му мозъче понякога, макар и съвсем рядко.
Няма смисъл, казва Ани тъжно, този път наистина заминавам.
За дълго ли, пита наострено техникът.
Мисля, че завинаги.
Глупости, смее се той, колко е това завинаги?
Колкото трае смъртта, глупчо, засмива се и тя.
Е, добре тогава, нека заминем заедно. Вземи ме със себе си в рая, моля те.
Няма да мога, скъпичък. Освен това не отивам там, а на къде по-неосветени места.
Все пак на рождения ден на Ани ще бъдеш, нали, пита той с неприятно чувство в сърцето.
Ако не съм заминала вече, ще бъда.
Наистина трябва да си починеш, изглеждаш много уморена.
Да, разтяга в крива усмивка устните си Ани, този път ще си почина веднъж завинаги.
Е, недей чак завинаги, протестира предвзето той.

Не, скъпичък, много съм уморена и вече е време за голямата почивка. Уморена съм от себе си, от кошмарите си, от тираничната си майка, от пресметливия си баща… дори от теб съм уморена до смърт.
Защо от мен, обижда се техникът, аз така рядко те безпокоя.
Защото напоследък всички хора страшно ме уморяват, скъпичък. Не е в теб главната причина, а в мен. Спешно ми трябват хора, които при нужда се превръщат в мебели. Или имат ключета и мога да ги навивам от време на време, когато ми е нужно присъствие. А после да ги изключвам и да ги прибирам по шкафовете. Или сами да са си шкаф и да се прибират в себе си, когато видят, че не ми е до тях.
Като призрака в другата стая ли?!
Тя го поглежда изненадано. Нима е разбрал, нима е започнал да разбира нещичко или през цялото време е криел своята интелигентност, за да измъква по-лесно парите й? Във всеки случай тя не издава подозренията си и се прави, че не е забелязала краткия проблясък на разум зад челото му.
Да, като него. Който, подобно на мен, не съществува.
Не започвай отново, прекъсва я отрезвяващо техникът, ти съществуваш и доказателството за това съм аз.
Скъпичък, почти изписква Ани, та ти си бил истински философ! Как не съм го забелязала досега. И напълно бих ти повярвала, ако можеше да ми представиш поне едно доказателство, че наистина съществуваш.
Ами… съществувам си, произнася той объркано, долавяйки насмешката в гласа й, трябва само да ме пипнеш и ще се убедиш.
Пипала съм те неведнъж, и от това вярата ми в живота не се е връщала обратно. Измисли нещо друго.
Той смутено я поглежда и за миг наистина се замисля. Но мозъчето му е толкова малко, че мислите го обхождат веднага, без да намерят вътре необходимото доказателство.

Няма какво да мисля, отсича накрая той, изтощен от безрезултатното напрягане на въображението си, пипай ме по-често и накрая ще повярваш.
Няколко минути двамата се смеят, забравили грижите си. Сега Ани се чувства много по-добре, нейната болест все пак навярно е болестта на самотника, чието въображение ражда чудовища от стените, вазите, картините, тапетите, книгите, лампите, огледалата, килимите, полусенките на мебелите, телефона, пердетата, ключалките, светлината, отсъствието, далечината, страданието, болката, отчуждението, хлипанията на самотното сърце в дългите вечери, песента на все още незатихналата кръв във вените, тишината на лишеното от нормални съприкосновения със себеподобни същество, далечните гласове на съседите – нима всичко това не е в състояние да породи фантоми, които обсебват дните ти?!
Ей, ти пак отпътува, измъква я той от безплодните й размисли. Къде беше? И защо не ме вземеш със себе си там?
Там е място, където ти все още не можеш да дойдеш.
Къде е то?
В страната на загадките, които са непостижими за твоето практично устроено мозъче.
Ти ме мразиш, внезапно установява той, мразиш ме, защото не съм като теб.
Ани го поглежда с препараторско любопитство и се засмива:
Ами! Мрази се нещо, което има стойноост за мразещия. А за мен, скъпичък, ти си само една кесия без дъно, в която изсипвам излишните си пари.
Не знаех, че можеш да ме мразиш толкова, въздъхва той, и за миг Ани изпитва към него нещо като слабо съжаление. Но това е временно чувство, нали, сработва веднага защитният му рефлекс. При теб всичко е временно, омразата също. Може би си разстроена от чувство за вина към котката. Утре ще ти мине.
Неговият ужасен практицизъм отново я докарва до луд смях. Тя се оставя водите му да я повлекат, като само от време на време омаломощено повтаря:
О, да, котката… разбира се, котката…. разбира се…

Телефонът отново я вика отдалече с отпаднал глас. Ани с усилие се събужда, отмята завивката и се опитва да се изправи, после пада обратно в леглото. Няколко мига в главата й е ад, после внезапно пред очите й се прояснява.
Същите симптоми, мисли тя отчаяно. Точно както ги описваше той. Това е началото на края. Аз съм все пак негова дъщеря, не на академика.

Пиу, пиу, пиу, пиу!
Телефонът пищи, без да поема дъх.
Това е Ани. Както винаги – разстроена от двудневната им раздяла.
Къде изчезна, не мога да те открия! Търся те вече от два дена, питам се дали не си болен, загинал, исках да звъня вече в полицията, къде беше всъщност, навярно беше заминал някъде… изрича тя задъхани като в скоропоговорка думи.
Може би ако млъкнеш, ще разбереш най-накрая, предлага Ани.

Преди няколко десетилетия живееха в това жилище – той, майка му и болният. Сякаш още дочува хриповете, идващи от мъртвите гърди. Ароматът на лекарствата се е просмукал в стените и само най-силните миризми могат да го задушат за кратко. Още усеща гадната воня на лавандула в ноздрите си. Мириса на химически съединения, щедро обещаващи здраве, и до едно безполезни…

Да дойда да те взема и да отидем някъде? Ще се разведриш. Или поне да те видя за кратко…

Невидимото присъствие на смъртта в жилището. Там, където сега е спалнята, някога спеше болният. А в предната стая дежуреше майката на Ани, за да бъде винаги в помощ. Но на Ани му се струваше, че тя дебне пред вратата, за да грабне душата на болния, когато тя се отдели от тялото…

Ани, не ме ли чуваш?!
Чувам те, отговаря той раздразнено, но съм много уморен и едва говоря.
Да мина ли да те видя?
Не, не идвай сега, нямам сили да понеса присъствието ти. И не само твоето, не мога да понеса ничие присъствие в момента.
Но, Ани…

И този образ постоянно блуждаеше в паметта му: човекът и звярът, който го дебне, за да натопи муцуна в още димящата му кръв. Точно над леглото на майка му висеше икона със светеца. На нея беше изобразена финалната сцена. Тази картина винаги бе поразявала въображението му: човекът с копието и тъжното око на чудовището, изобразено от малко зелено стъкълце…

Защо не отговаряш, разпалва се отсреща Ани, поне едно „здравей“ можеш да ми кажеш, не е ли така!
Ани, моля те, не започвай отново!

Това око беше пълно със смаяна болка, от него струеше помътен разум. Защо тъжеше то, вместо да вие от болка? И защо копието беше забито именно в неговото тяло…

Бих могла да се грижа за теб, докато си болен, бих могла да…
Добре, по дяволите, съгласява се Ани, изтощен от любовеобвилния й терор, но не сега, нека някой друг път…
Сега, точно сега трябва!

Каква беше тази сила, на която никой не може да се противопостави, и която разделя света на палачи и жертви? И защо съдбата само с един замах променя местата на фигурите, но не премахва длъжностите им?

Моля те, нека да дойда, искам да те видя!

Ани бе започнал да съжалява чудовището – заради това тъжно око и заради стрелата, забита в тялото му…

Знаеш колко те обичам, защо се държиш така? Нима ще намериш друга жена, която толкова да те обича!
Няма и да търся, скъпа, ти си ми предостатъчна. Но ако потърся, веднага ще намеря стотина.
Няма да намериш!
Моля те, Ани, нека не се впускаме в безконечни спорове, които ще ме докарат до припадък!
Ани, разбери ме най-после, не мога да не те видя, просто не мога…

Аз съм жертва на този човек, крещеше майка му, той погуби живота ми… Повече ме е страх за човека, в чието име се жертваш, отговаряше й зло Ани.

Мисля, че просто не познаваш любовта!
Ани мълчи няколко секунди и набира гняв.
Но аз ще те накарам да й повярваш!
Скъпичка, казва уморено Ани, агресивността винаги отвращава, дори когато е облечена в най-добри намерения.
Ала „скъпичката“ е настроена дискусионно:
Ани, ти си един разглезен човек!
Какво говориш, възкликва той саркастично, това беше толкова отдавна! Ти не можеш да имаш памет за толкова далечни събития, тогава още не си била родена. Вярно е, някога бях доста разглезен човек. Дори имаше време, когато суетно си мислех, че жените наистина се интересуват от мен. По-глупавите си шиеха рокли и настояваха да бъдат забелязани заради десените им. С тях се разделяхме най-лесно и като добри познати. Такава беше и жена ми в началото. Но после стана като теб, започна да се прехласва по думите… по астрономията, метафизиката, хиромантията, санскрита, граничните науки, изведнъж всичко започна да придобива огромно значение за нея. Тогава разбрах, че никога няма да си отиде. И се наложи да прибягна до крайни мерки, просто нямах друг избор. Трябваше да я отстраня, преди да ме задуши във възторжените си прегръдки.
Жените се жертват заради живота.
Ани се изсмива ожесточено: категоричните й, граничащи с баналността лозунги вече го докарват до прага на лудостта.
Да, скъпичка, жените жертват живота, преструва се той на недочул
Понякога не мога да проумея какво искаш, тросва се тя сърдито. Не разбираш ли, че не разполагаш с друг живот, че той е такъв, какъвто е. Непрекъснато искаш от хората невъзможни неща: да бъдат красиви и мъдри като богове, възвишени като ангели, втренчени в бъдещето като буди. Ти си този, който трябва да се промени, не те.
Те са само много повече. Но не и прави.
Прочети поне книгите в библиотеката си, за да видиш, че и там няма нищо друго, освен човека с неговите проблеми. Защо не слушаш поне мъртвите си учители, нали и те казват, че няма нищо друго, което да заслужава повече внимание от него?
Те също са само мъртви, но не и прави.
Хората не могат да бъдат други…
Отвращавам се от светове, в които хората не могат да бъдат други!
Но тя вече не го слуша и само крещи в слушалката:
Понякога се чудя защо продължаваш да живееш! С тази омраза в гърдите! С това презрение! И защо не вземеш да си прережеш вените, толкова е просто и артистично! И други мизантропи са го правили преди теб, винаги с небивал успех при това!
Той мълчи известно време, после казва спокойно:
Може би ще последвам съвета ти.
Тук тя затваря телефона, защото е изчерпала всичките си думи.

… човекът е измислил любовта, както е измислил боговете си, за да има после на какво да робува…
Произнася в този миг доцентчето в присъщата му скучна поза и с неизлечима доза грандомания.
Ани изумено го гледа и не може да проумее какъв дявол я накара да дойде на този смахнат рожден ден, сред тази отвратителна компания от живи трупове?
Тя се чувства олекнала и въздушна, като под похлупак, където гравитацията не съществува. Похлупакът я предпазва вече много години, но нима подобен живот си струва да се живее? Както осъденият на смърт иска краят да дойде по-бързо, и заедно с това да придобие внезапно магични сили, за да напусне стените на своя затвор, така и тя се мята между двете чувства: на свободата и любовта към смъртта.
От време на време техникът я поглежда внимателно над чашата с вино. Той инстинктивно усеща, че с нея се извършва някаква метаморфоза, но чувствителността му стига само дотук. Ани не знае какво точно става в пашкула й и колко далече е отишла промяната.
В обширното и студено жилище на доцента се е събрала странна смесица от напълно несъвместими хора. Те инстинктивно се отделят на групи според моментните си интереси. Непрекъснато прииждат все по-нови тълпи, доцентът се радва на небивала популярност и жилището изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпука по шевовете си.
Тя усеща, че се задушава, че въздухът под похлупака е разреден и наситен с въглероден двуокис. Ани ту излиза на балкона, но там й става още по-зле, ту се прибира обратно в жилището, и от това състоянието й не се подобрява нито за миг.
Доцентът говори в този миг на някаква група възторжени обожатели, между които, разбира се, най-възторжен е техникът:
… влечението на мъжа към собствения му пол навярно се е породило от схватката на природния човек с културния. Когато победи вторият, това безспорно е победа за цивилизацията, но колко струва цивилизация, лишена от природното…
Той вдига поглед, очите му се срещат с очите на Ани и в следващия миг цялата група поглежда към нея, сякаш доцентът я е посочил с пръст.
…резултатът е отказване на мъжа от неговата същност и превръщането му в хибрид, в странна карта за игра, върху която огледалният образ на валето е дамата. Докато той се лишава от своето маскулинно съдържание и смъква тежките си доспехи…
И отново всички като по сигнал вперват очи в Ани.
…многоликото същество влачи след себе си неразбиваеми окови. Такъв индивид е противоестествен, това е само пример за увредена културност, която постепенно се изражда в лудост. Изключването на съзнанието… постоянното либидо… ориентирането на разума към една непрекъсната във времето сексуалност… килерите на подсъзнанието…
И отново всички в този миг като по сигнал вдигат глави към Ани.
… това вече е едно друго съзнание, но с какво е заето то всъщност… най-низшите чувства и необходимости на тялото… не споделям идеята за повишените му интелектуални и творчески възможности… ако все пак се реализира някакъв успех, той е не благодарение на тежките окови на сексуалността, а въпреки тях…

Тук всички вдигат глави и виждат една разгневена, застрашително приближаваща се към ораторстващия позьор Ани, която в този момент гневно пита:
За мен ли намеквате, господине! За мен ли се отнасят думите Ви… за мен ли говорите?!
Ани, моля те, не прави скандал, опитва се да я вразуми техникът, та той дори не те познава!
Аз наистина не Ви поз…
Шамарът на Ани прекъсва обясненията на злополучния мислител. Всички замръзват по местата си, но тя не ги чака да се размразят, отскубва се от ръцете на техника, и без да чува думите му, които я викат обратно, изхвърча навън.
Вече е напълно спокойна, чудовището е навсякъде, няма как да избяга, няма и къде.
Докато кара колата, изтръпналите й мускули постепенно се успокояват, нервите й отново са нерви, а не нажежено кълбо проводници, обвързани със заклинанието на късото съединение. Лекота се прокрадва в тялото й, най-после се е приспособила, примирила се е със света на чудовището, признала е неговата безмерна власт!

Когато се прибира, телефонът пищи непрекъснато в продължение на дълги минути. Тя само издърпва щепсъла и го захвърля настрана. После застава пред светлата врата и веднага отсреща се появява образът на мъжа. Дама, превърната от огледалото във вале.
Излез, казва му властно тя, искам да говоря с теб!
Но мъжът само поклаща глава и се усмихва безпомощно.
Ах, да, досеща се Ани, разстоянието…
Тя се отдръпва назад и му дава така възможност да прекрачи прага на реалността.
Здравей, моя Алиса, приветства я той и продължава да се усмихва загадъчно, нима е време вече!
Още не зная, отговаря му Ани, но днес този свят напълно ме отврати.
Значи е време, казва мъжът и застава насред стаята.
Не говори със загадки, моли го Ани, не мога да понеса още една загадка.
Прегърни ме тогава, чудовище, казва мъжът, после бавно се изправя и протяга ръце.
И Ани не може да не се поддаде на този порив. Тя тръгва олюлявайки се към него, прегръща призрака на своя живот и двамата се превръщат в карта дама-вале.
Ани вече не се чувства нито сама, нито сам, тя не е нито нещастна, нито нещастен, защото е съблякла своето тяло с всичките му там задушаващи я условности.

Какво спокойствие цари тук, шепне чудовището и сълзи на облекчение се търкалят по грапавата му гущерова кожа. Защо е било цялото това лутане, самотата, страданието, принудата да направим някакъв избор… А колко единен можел да бъде светът, докато всичко наоколо се изпълва с предихание!
Сега Ани е вече напълно спокоен, той се унася в сън и все повече се разтваря в прегръдките на света, който му шепне с приспивен глас:
Притисни ме до себе си, притисни ме, мое многолико същество, мой тъжен Шива на разрухата и гнева! И спи, защото светът още не те е намислил, и ти още не си готов да живееш в него, нито той ще поиска да живее в теб. Затова спи и сънувай мига, когато най-после ще можеш да се родиш от колодата, за да нарисуваш отсъстващия портрет на чудовището.
Едва тогава ще проумеем твоите страхове, твоите метаморфози, извора на твоето нечовешко безразличие. Спи, рожбо свидна, нани-на, чудовище, нани-на, люш, люш, люш!

/край/