Всичко започна с един кръст. Навярно не е случайно, така е започнала преди вече повече от двадесет века и нашата цивилизация: от едно разпятие и думи, изречени на него. Знаци на нашето европейско минало, настояще… и да се надяваме – бъдеще.

В тази графична рисунка кръстът и страдащото на него човешко тяло бяха разменили своята дълготрайност. Двете зачеркващи се една друга греди, двата минуса, обречени да просъществуват през вековете, войните и страданията бяха обхванати от разрушение, а нетрайното човешко тяло беше удържало победа над тях. То се се беше оказало по-неразрушимото и тази сила дори се предаваше вече и на съседните два кръста, навярно защото спасението още от тогава се разпростира и над най-окаяните грешници.

Христос се откъсваше от кръста преди своето последно издихание. Лицето му не излъчваше нито радост от победата, нито предопределеното му от двете хиляди години християнство страдание, нито студената надменност на традиционното разпятие. Това беше един делови Христос, пред когото предстоеше много работа.

Мен лично ме заинтригува идеята за спасение на Спасителя още на самия кръст. Христос се възнасяше на него, отделяше се от своя уред на мъчение и го разрушаваше със своята светлина. Изобразеното кореспондираше с едни по-ранни векове, когато първите християни са се радвали повече на възкресението на своя Бог и не са отдавали прекалена почит на разпятието и мъките на него. Страданието предстои да бъде наложено като воля над едни по-късни и по-мрачни времена, когато радостта от живота ще стане ерес.

Така започна диалогът ми с художничката Пенка Гайдарова. Един от първите сериозни диалози, които проведохме с нея, извън ежедневното бъбрене във Фейсбук, извън малките виртуални драми и кръвопусканията в резултат на дребните дрязги от нашето ежедневие в социалните мрежи.

Добра художничка, то си личеше от пръв поглед, но нима това е достатъчно?! В едно време, когато небето изсипва от фунията си щедрост и на планетата, сякаш възникнали от нищото, се приземяват ята от облечени в човешки образи ангели, напускащи майчините си тела с четка в ръка и веднага започващи да рисуват като Рембранд, Дали, Реноар, Моне?! Които свирят като Моцарт, преди още да проговорят, и пишат като Джойс или Уайлд от мига, когато могат да седят прави пред клавиатура?!

Какво ще стане с нашия вид, извървял пътя на дълго и постепено узряване на дарбата, на учене на занаята стъпка след стъпка, ден след ден?!

Някой може би ще поиска да спори, че вундеркиндите не се реализират, и ще сгреши: сегашните се реализират. Друг ще види именно в дългия път на усъвършенстването истинността на изкуството, но и това не важи днес – по късия се стига вече в същата точка.

Сега масово се рисува добре, пише се културно, с овладян стих и рима, свири се като най-успелите в човешкия свят, пее се като хоровете от небесното царство. Всичко като че ли е вече нарисувано, изречено, изтананикано, измислено, изсвирено. Който иска да отиде по-далече, трябва да се приготви за много дълго бягане с неизвестни и невидими препятствия.

Всъщност Пенка, или както я наричаме понякога приятелски Пепи, привлече погледа ми най-вече с иконите си. Гореописаната картина само заостри вниманието ми към нейното творчество, защото идеята й съвпадна с мои идеи и така няколко рисунки се озоваха с времето като илюстрация на статии в сайта ми „Ведра ранина“.

Иконите и стенописите обаче бяха нейната истинска стихия. Там тя беше щедра и истинска, сякаш даряваше на света причастие. Цветовете преливаха извън канона, аз и не знам доколко той беше спазен в строгата му форма, но не знам също дали това е нужно. Никога не съм харесвала православното църковно изкуство, но тези икони бяха нещо различно. Те примамваха окото да се връща обратно в света им.

Естествено беше след такова начало да потънем още по-дълбоко в библейската мистика, но за това по-нататък – в коментарите за следващите й творби, които ще представят по-добре нейните нови търсения. По тази причина гледам на сегашната й изложба в софийската галерия „Аросита“ /14-25 ноември 2016 г./ като на преход в нови тайнствени светове, символи и цветовъртежи.

В нея ще бъдат изложени и четири картини, три от които са художническите й визии по мои текстове. Това ме прави още по-съпричастна към нейните творби. За мен най-добрата обаче е четвъртата. Тази, която Пепи нарече „Поезия“ и пожела да нарисува и поета Борис Христов на нея. Искрено се надявам тя да има добра съдба и да се озове някой ден на място, където много ще я ценят. Предполагам, че мистичните птици в нея ще привлекат не само моето око към тази необикновена творба.

Извън тях съм уверена, че още няколко рисунки ще заслужат вниманието на зрителя. Например старата българска къща, сякаш смалена от тежестта на космическия прах, полепвал по стените й дълги векове. Тя постепенно е полягала към земята, побеждавана все повече от земното привличане, докато предметите от бита са станали несъразмерно големи спрямо нея. Или може би е била обитавана от великани? Кой знае?!

По-нататък – лодката, намерила своя последен пристан в градската стена, но продължаваща в сънищата си своето пътешествие. В нейните копнежи вълните отново плискат под кила й, току над главите на минувачите. Платното е позакърпено и сигурно ще издържи още веднъж силата на ветровете и бурите. Навярно заради човека вътре в нея, който не спира своето пътуване сред една измислена Венеция с пресъхнали вече канали, но изпълнена все още с чудаци, чиито сънища продължават да се сбъдват.

В две от картините се мярка и образът на поетесата Рашел Леви като Мария, майката на Христос. Може би за да ни напомни отново еврейската същност на човешкия Спасител. Картините са нарисувани с изящна простота и се отличават от други творби на Пепи, където повече се набляга на детайла. Угриженото лице на човека Мария контрастира в картината със спокойното лице на човека-бог. Може би защото тя гледа в земята, под чиято повърхност прозира човешкият ад, а неговият поглед е отправен в бъдещето и от там струи надежда. Той вижда навярно нещо радостно в него, наред с изпитанията, които предстоят на човешкия род през следващите две хиляди години.

И да се спрем пред още една картина, за да завършим обхода си в тази набързо импровизирана виртуална изложба. Тя е по-близо до едно апокалиптично видение и сякаш е илюстрация на Дантевия „Ад“ с неговите необикновени креатури, които поетът описва вътре. Идеята за небесната светлина, прогонваща силите на мрака, не е нова, но съм убедена, че и занапред всеки художник ще пожелае в някоя от картините си да прогони своите вътрешни, а и останалите демони на света. Пепи също не е издържала на тази съблазън.

Хора с криле на прилепи не са непременно демони, защото липсва изразът на демоничната природа в тях. Както и хора с криле на гълъби не са непременно ангели, ако художникът не изрази и ангелската им природа. А тя е навсякъде, където има борба между светлина и сянка.

В картините на Пепи това са по-скоро хора, попаднали във властта на демоничното или божественото, изразено чрез съответните криле на птици. В нейните по-стари рисунки виждам над какво още може да се работи занапред в изразяването на мистичните светове. Достигнала до високо ниво в изобразяването на човека, сега идва нейното време за разбиване на това стъпало, за да се изгради с материала му следващото. Защото по тази стълба с едно-единствено стъпало няма слизане, има само изкачване нагоре или пропадане в бездната. Това е като плясъкът с едната ръка в будисткото учение.

Тя още е в плен на желанието да нарисува всичко. Но в изобразяването на мистичното силата не е в това, което си нарисувал, а много повече в това, което не си. Виждам в тази идея огромно поле за работа, при нейното наистина необикновено дарование.

Естествено е една започнала с разрушаването на кръста изложба да завърши с наказанието на демоничните същества. Посланието е ясно: то трябва да утвърди победата на божия свят и неговите пратеници. Следвайки уроците на древните мистични школи, ние ще повтаряме и по-нататък пътя на Твореца си и ще използваме мрака само като фон, на който трябва да се разлее светлината.

Когато светлата армия на Бог е рисувала вселената ни, тя е акцентувала върху най-ценното и затова го е разпиляла твърде пестеливо в нея. Мракът е много по-често срещаният елемент, той е като пясъка в пустинята. Тук там из него блести по някой звезден диамант, оставен от творящите сили на космическите светове, за да примамва сърцето ни да тръгнем към него.

Пожелавам на Пепи успешна изложба и нов път към следващата звезда.