Бегъл прочит на поезията на Ирина Войнова

В Градината на Фохат няма ясно очертани предмети и поради това липсват и най-обикновените ориентири. Хлътне ли в нейния свят някой примамен от сиянията й пътник, той поема с това риска да остане завинаги неин пленник.
Странно място е тази градина! Змията няма да те покани да вкусиш от Дървото на познанието и Бог не ще те упъти към изхода на Рая.

Единствено енергиите си дават среща там: първични, древни, едновременно съзидателни и разрушителни. В нея блика изворът на опредметяващото света Слово, изпълващо етера с най-разнообразни сгъстени енергетични форми, там се проявява и онази могъща Воля, чийто носител е субект на всички световни религии.

Пътят към тази мистична градина е твърде труден и може би затова се нарича “Vita Dolorosa”. Стъпиш ли обаче на него, крайпътните камъни неотменно ще те отведат пред градинската порта. По тях надписите са оскъдни, но някои още могат да бъдат разчетени: споменът за приятеля-поет; разказът за един Месия, попаднал в плен на словоядци; някакво никому ненужно сърце, копнеещо за духовност, подобно на жадна от хилядолетия амфора; лудата Каломена, изяла плода на познанието и видяла уродливите очертания на света, управляван от Принца на мрака; един невръстен босоног сирак с трънчета в петите, който си е дал възможно най-ниската цена на този свят, за да се сдобие най-после с Майка.

За да не се изгуби из градинската флора и фауна, изследователката им носи на гръб тежка раница, пълна със словесни ориентири, които ще забие в плътта на Градината: митологично кълбо, на което е намотана нишката на Ариадна; един напълно опитомен глинен Минотавър; три сватовници – Книга, Бич и Кадилница, които навярно ще послужат при нейната химическа венчавка с Хермес.

Останалото… останалото засега е тайна!

Някои твърдят, че името на тази пътничка между световете е Ирина Войнова, но кой може да знае това с абсолютна сигурност?! При всяко преминаване през поредния лист на Мистичната роза, ние губим по нещо от земната си самоличност, и най-първото от тях е нашето име. За да се подчертае неговата относителност, в посветителските общества авторството често е скривано с ученически номер или инициали, а вътре в ордена адептът е известен само със своето сакрално име. Въпреки че „Вавилонски кули са имената ни, дадени от Бог…“

Ще узнаем ли някога тайното име на тази Пътничка? Ще го разчетем ли по листата в Градината на Фохат? Или ще срещнем следи от него по крайпътните камъни към нея? Дали пък то не е скрито там, в онази пепел на пеперудата, която не успя да се събуди, и от какавида се превърна във въздишка?
Какво е твоето тайно име, пеперудо от звезден прах, несбъднати копнежи и отвъдна светлина? И дали именно от теб не идва онзи фин полъх, който ни напомня, че земният свят е наред, когато:

“…кафето бе върхът, а чаят превъзходен.
Мастиката – с бълбукащи кристали,
конякът дремеше златисто ален,
префиненият джин с изящни маниери
гугукаше на чашите с ракия нервна…”

Но някъде между три и седем започва времето на следобедната духовна леност! Този часови промеждутък се оказва и най-подходящ за убийството на поезията. Именно тогава Месията е изнасилен в тясното и душно мазе, а след това мъчителите му просват неговото мъртво тяло под масата и с това си престъпление те превръщат своя град в звяр, който забравя вегетарианските си навици, започвайки да се храни с човешка плът.

Между три и седем прокънтява и въпросът: “Дали Бог би пожелал да се яви пред убийците на Месията?!” В отговор хищникът с неукротимата сянка пристига, за да поиска своето “кървящо младо, крехко, с податливи кости” месо. И градът принася тази жертва на своя Моллох.

Промяната в света, настъпила след Поруганието, е предадена пестеливо и образно чрез промяната в напитките на масата:

“Мастиката – отдавна без кристали,
префиненият джин –
със маниери вяли,
конякът – онемял от ярост камертонна,
припаднал, чаят смучеше лимона си.
Пелтечеше ракията, прегракнала завалено:
“Месия някакъв,
не Бог,
какъвто заслужаваме…””

Постепенно с нея идва и голямото съмнение, че поетичното изкуство – последната пеперудена въздишка на града, никога няма да възкръсне отново. В метаморфозата липсва именно фазата на пеперудата, останала навярно там, “в мъглата между два сезона”.

Реалността, както винаги, е доста по-отрезвяваща; тя е мъртвият Месия, но и неговият шепот на отново и отново възкръсващ дух – винаги, когато има уши, готови да го чуят. Краят на поемата “За словоядците, Месията и Шехеразада” е минорен и сякаш примирен: “А той, Месията, ме утешава… Утешава…”

Езикът на първата част на стихосбирката “Градината на Фохат”(изд. “Орбел”, 2006) е наситен с щедри метафори и неочаквани мисловни открития: все неща, които открояват таланта върху сивия фон на претенциозната посредственост.

Те са и онзи щит, който предпазва един автор от самоцелно търсената екстравагантност, имаща за цел да прикрие липсата на самобитна поетична дарба.

Магичният поглед на поета ще превърне слънчевите лъчи в топчета, за да ги търкаля надолу по стръмната улица. С помощта на вятъра той ще спаси писмата, звучащи като откровения: “Ти, направен от нищо, си Всичко”. Той ще промени съдбата така, че един ден сиракът да отведе майка си накрай света, за да я има най-после единствено за себе си.

Обяснимо е, че след зле понесения сблъсък с реалността на “Vita Dolorosa”, в читателя силно нараства жаждата най-после да се озове в “Градината на Фохат”, където има светлина, а отблясъците от нейното сияние се проектират в протуберансите на залязващото слънце и факела пред Храма, повикан да разпръсква тъмнината.

Не е изненада и че социалните нишки, така често изпъкващи в тъканта на първата част на стихосбирката, почти се изгубват във втората. Текстът става по-равен, по-вглъбен, по-мисловен. Експериментите в съдържанието проникват и във формата: “Пепел от пеперуди” например рисува с думи пеперуда и пясъчен часовник, поантата на “Змия захапала опашката си” позволява четене и в ред, и в колона. Засилва се и афористичният изказ, най-вече за сметка на метафоричния: “Пътя се скъсява, когато осъзнаеш, че си обречена да го изминеш.“ (Прилепи в мрака) Или: „Покоят е всичко, което си струва” (Нишката на Ариадна). И по-нататък: “...между две вълни, най-страшен е триумфа!…» (Пясъци на илюзиите).

Появяват се елементи, говорещи за връзка с известни на света посветителски учения и школи: „Пред седморен свещник в храма – седем Съвършени, седем ключа към Живота.“ (Богомилска литургия за оглашени). Или: “Литургия сред вълшебните фонтани на Фохат и дар целебен…” (Градината на Фохат)

Според Елена Блаватска „Фохат“ е онова „ТО“, „което свързва Духа с Материята, Субекта с Обекта. Това е „мост“, чрез който идеите, съществуващи в Божествената мисъл, се запечетват в Космическата Субстанция като Закони на Природата. По такъв начин Фохат се явява динамична енергия на Космическата мисъл-основа.“ („Космогенезис“, Тайната Доктрина).

Фохат от друга страна е термин, използван от Бялото братство с цел да се приспособят индийските космогонични понятия към Западния клон на Доктрината.

От трета страна на корицата на стихосбирката „Градината на Фохат“ четем следното: „Фохат е жизнената сила на Универса, активна както в него, така и в малката вселена на човешката система – микрокосмоса. Фохат е „мостът от светлина“, чрез който божествената мисъл се проявява в материята. Градината на Фохат се намира на границата между небето и земята. Според легендата там на любимците на бог е позволено да събират рози. Но Градината на Фохат съществува, само ако има обмяна между Извора и Берачите на рози, тоест ако се поддържа жива, непрекъсната и съзнателна връзка между Първоизточника и съзнанието на нейните обитатели.“

Това са различни погледи към света на Фохат, които изразяват отделни гледни точки. Може би най-точна е първата теза, но последната безспорно е най-красивата, защото противопоставя Градината на Фохат на Едем. От Рая ние сме изгонени завинаги и без право на завръщане. Но в Градината на Фохат можем да се озовем при определени условия: ако следваме божиите повели и отворим сърцето си за техните истини.

Защото от най-древни времена е известно, че само любимците на Бог имат право да откъснат Мистичната роза и тя да им прошепне онези тайни имена, при изричането на които Словото се превръща в Осъществяване.

Наталия Андреева /Кемптен, Германия