Никита Нанков: ПРЕДИСЛОВИЕ-ПОСЛЕСЛОВ на книгата „В огледалната стая“:
Варианти на събраните тук изследвания са публикувани в списанията Литературна мисъл, Publications of the Arkansas Philological Association (САЩ), Književna smotra (Хърватска), Liteos (Германия), както и във вестниците Литературен вестник, АБВ и Арт. Задължен съм на родителите си Пенка и Димитър Нанкови за възможността да работя в някои от най-големите световни библиотеки. Благодаря на професор Георгиев, както и на приятелите си Валентин Ганев, Виолета Дечева, Любен Любенов, Светлана Байчинска, Тоби Робъртсън, Джудит Спектър, Кубер Махарджан, Рагад Ал-Хусами, Наталия Андреева, Искра Искрова и Тери Дибъл за разнообразната им помощ и мненията им. Благодаря и на Таня Джокова от Университетско издателство “Св. Климент Охридски” за отличната й редакторска работа. И накрая – защото ми е най-приятно да си го спомня и да го спомена – изразявам признателността си към Румяна Чолакова за огромната й работа по подготовката на текста за печат. Без нейната всеотдайна сърцатост, както и без изобретателната и многотърпелива подкрепа на Тодорка Минева и Веселин Праматаров, собствениците на издателство “Сонм”, тази книга би имала по-другa съдба.
16 август 1993 г., някъде между Цюрих и Чикаго; юли 2000 г., Блумингтън, щата Индиана, САЩ
Бележка на Наталия Андреева, редактор на този сайт:
Здравей, Никита. Наложи се да закрия „Литеос“ поради излизане от строя на кода му. HTML 3.2 остаря с десетилетията и не се разпознава правилно от навигационните системи, скриптовете се интерпретират погрешно и сайтът постепенно започна неспасяемо да „полудява“. При наличие на повече време обещавам да се заема отново с него, но в момента поддържам повече сайтове, отколкото мога да списвам и модерирам и не ми остава време за лично творчество. Така че реших да прехвърля част от текстовете на списанието в работещите си и модерни сайтове. Съжалявам, че линкът, обявен в книгата ти, няма вече да работи, но той не би работил и на обновения „Литеос„, защото активните софтуери сами генерират линковете си според заглавието на статията и ситуацията е неспасяема. Знаеш, че ценя работата ти и се надявам да нямаш нищо против срещу „обличането“ на текста ти в нови дрешки в нова виртуална къща.
Боен поздрав за американската семиотика!
Натали
Когато се мисли за модернизма, може най-общо да се каже, че отношението на Българския Аз към Западния Друг минава през три етапа, които щрихирам по-нататък. Първият е най-добре изучен; вторият, през десетината години след 1989 г., е мишена на енергични идеологически атаки, но все още очаква сериозните си проучватели; третият ми се струва най-малко изследван и затова тук му отделям най-голямо внимание.
(1) През 90-те години на ХІХ век и 20-те години на ХХ век българските модернисти гледат на модернизирането на българската култура като на възможност за преодоляване на нейната изолация и забавяне, причинени от турското робство.
(2) Българските леви интелектуалци от 90-те години на ХІХ век докъм 70-те години на ХХ век, мислят модернизма за бягство от социалните проблеми в кулата от слонова кост на изкуството заради самото изкуство. През ранния социализъм (от края на 40-те докъм края на 60-те години на ХХ век), тези убеждения водят до потулването на голяма част от модернистичното наследство чрез пренаписване на българската културна история. Нещо повече – левите смятат, че генетичната връзка на модернизма със Запада е опасна, защото според тях Западът е заплашващият ги политически и идеологически Друг.
(3) През късния (или зрелия) социализъм (от началото на 70-те до края на 80-те години на ХХ век) по-младите български интелигенти са изправят пред следната алтернатива: (а) да изберат за свой „централен“ Друг Източно-Съветския Друг, когото исторически те свързват с ограниченията на социализма, а културно със социалистическия реализъм; или (б) да застанат на страната на Западния Друг, когото те асоциират с българското модернизиране през последните стотина години. По-нататък ще разгледам тази алтернатива и начина на решаването й, а след това ще покажа в какъв смисъл алтернативата е преплетена с промените в литературоведските парадигми, анализиращи модернизма.
а) в края на 80-те години на ХХ век, по времето на гласността и перестойката, Източният Друг предлага привлекателна перспектива, която не без успех се противопоставя на културните ценности на Западния Друг. След смъртта на Ленин през 1924 г., твърди перестойката, комунизмът е деформиран и изопачен. Следователно, неговият пълен потенциал все още не е достигнат и нашата цел като комунисти е да се върнем към чистите му извори и идеалните му форми. Такава е и искрената вяра на мнозина честни и талантливи български интелектуалци от по-възрастното поколение, чиято младост е неделима от антифашистката съпротива и изграждането на социализма като нов социален ред. По-младата интелигенция обаче усеща, че съвършенството на предлаганото от перестойката идва от идеалистичната й същина, която, по зла ирония, е изказана с речника на диалектическия материализъм.
Идеализмът на перестойката има два неделими аспекта. Първо, перестройката предполага някакво (платонично) царство на действителния или идеалния социализъм и комунизъм, което не е е било преиначено и опетнено при материализирането му. Диалектиката на този проект – отново иронично – е диалектиката на утопията: неговата красота е родена от най-голямата му слабост, а именно от това, че никой никога не е виждал идеален или действителен неизопачен комунизъм/социализъм; този комунизъм/социализъм съществува единствено във въображението на своите автори и поддържници. Второ, този идеален комунизъм/социализъм повтаря абстрактността на стария, на „деформирания“ си двойник: идеалът не съществува тук и сега, а отново е отместен в и отложен за бъдещето, което перестойката сравнява с идеалното минало, сиреч с трудовете на Маркс, Енгелс и Ленин.
Перифразирайки Колингуд можем да кажем, че миналото на идеалния комунизъм /социализъм е точно и пълно възпроизведено, преиграно в бъдещия идеален комунизъм/социализъм; миналото и бъдещето не са различни, те са само две форми на еднаквостта, явления, които безпроблемно могат да се заместват едно с друго и да се възпроизвеждат едно в друго. Казано другояче, вторият идеалистичен аспект – отново във фантазията на своите автори и поддръжници – пренебрегва разликата между нашето минало, настояще и бъдеще, елиминирайки конкретността на настоящето и уеднаквявайки измисленото минало и бъдеще. Следователно идеализмът на перестойката е преди всичко темпорален, тъй като се крепи на вярата, че, от една страна, настоящето може да се изнесе зад скоби, да се пренебрегне, а, от друга страна, че миналото и бъдещето не се различават. Идеалистичността на проекта на Източния Друг обяснява защо младата българска интелигенция приема алтернативната възможност, която тази интелигенция свързва със Западния Друг, който като че ли предлага нещо реално и достижимо тук и сега.
(б) През 70-те и 80-те години на ХХ век Западният Друг е идеализиран в България по две главни причини. Първо, той е познаван преди всичко посредством примамливите образи, които самият Запад е произвел за себе си и е разпространил и наложил посредством медиите. По онова време много малко български интелектуалци – по-точната дума би била никакви български интелектуалци – (не) са живели достатъчно дълго сред реалностите на Запада, а тези, които ги познават по-пълно, не могат (по една ли друга причина) да споделят целия спектър от своя опит със сънародниците си в България. В това отношение липсата на жизнени български емигрантски интелигентски общости, свързани с родината, играе решаваща негативна роля.
И, второ, което е последица от първото, Западът е мислен като решение на домашните проблеми, той е изфантазиран като някаква обетована земя, която има единствено положителните черти на родината, но няма нито една от отрицателните й характеристики. Тъй като по-младата българска интелигенция гледа на Запада като на приятелския културен Друг, тя приема за естествено, че Западът отвръща с взаимност на тези добри чувства и е готов да помага на българите при решаването на техните трудности. Казано иначе, Западният Друг се усеща като по-добър Български Аз, а не като различен Друг, който има своите собствени постижения и проблеми.
Образът на Запада през късния социализъм е в някакъв смисъл повторение на движещия мотив на българския модернизъм през 90-те години на ХІХ и 20-те години на ХХ век. Ние, българите, мислят модернистите, сме европейци и западняци, но като такива имаме малък недостатък, който се дължи на турското робство. Ако този мъничък дефект се преодолее – чрез кръщението на българската култура в ценностите на модернизма – ние ще се превърнем в нашето истинско и най-добро аз, а именно в истински европейци и западняци. Мисловната матрица както на модернистите, така и на младата българска интелигенция от времето на късния социализъм е сходна: Западния Друг се мисли за по-добър Български Аз.
Но ако техните идеи за и очаквания от Западния Друг си приличат в главното, техните причини за превръщането на Западния Друг в по-добър Български Аз се различават в подробностите. За модернистите причината е възстановяването на българското развитие, забавено от турското иго. За по-младото поколение от 70-те и 80-те години на ХХ век причината е проблемите на социализма. С други думи, главните прилики/ разлики между модернистите и интелигентите на късния социализъм се свеждат до следната формула: турското робство и социализмът заемат едно и също място в схемата, превръщаща Другия в по-добър Аз, тъй като те обясняват защо българският аз не е толкова развит, колкото е могъл да бъде при някакви други обстоятелства, т. е. защо Българският Аз все още не е Западния Друг. Втората разлика между модернистите и интелигенцията на късния социализъм се състои в цяровете, които се предлагат за излекуването на недостатъка на Българския Аз. Модернистите, повече или по-малко, контактуват със Запада свободно и пряко се учат от него.
Техните наследници зад желязната завеса са лишени от подобни възможности и затова се отдават на научно реконструиране и възкресяване на модернистичното наследство. Ето така, през късния социализъм, както като част от по-широки историко-социални и културни раздвижвания, така и в по-тесен академичен смисъл – като реакция срещу лявата (и твърде често левашка) културна практика – изучаването на модернизма излиза на едно от първите (ако не и на първото) места в българската литературоведска наука.
Статиите, дисертациите и научните книги за модернизма, както и многобройните и по-пълни издания на модернистите по онова време са конкретния израз на това. Модернистичният дух до такава степен е във въздуха на късния социализъм, че дори една партийна ръководителка на културата, както и някои водещи официозни писатели и художници от кръжеца й, когато трябва да определят ценността на някое културно-художествено явление, но така, че хем да запазят ореола си на „свободомислещи“ и „либерални“ културни кормчии и естетически съдници, хем да не се катурнат от креслата си в Политбюро или в ЦК на БКП, с византийско красноречие боравят със завоалирани модернистични дискурси, в чиято престижна патина проблясва ту самодостатъчността на изкуството, тук по-висшият му, трансцендентен смисъл.
Изключителният интерес към историята и естетиката на модернизма е само първата, историко-културната страна на обновяването на литературоведската парадигма през късния социализъм. Втората, теоретично-методологическата страна, която започва да се чувства през втората половина на 60-те и набира скорост през 70-те и 80-те години на ХХ век, се свързва преди всичко със структурално-формалистичното, с така нареченото непосредно четене (close reading) на творби от националния литературен канон. Понеже разглеждането на творбата като системно организиран и поради това самодостатъчен за производството на художествени значения текст се формулира от романтиците в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век и след това влияе на всички формалистично-структурални школи, в един по-широк план би могло да се каже, че и историческата, и теоретичната линия в българското литературознание през късния социализъм са свързани с романтично-модернистичната западноевропейска традиция.
През 70-те и 80-те години на ХХ век новата тогава културоведска-литературоведска парадигма се противопоставя на по-старата лява научно-критическа парадигма, според която произведението създава художествените си смисли не посредством системната организация на съставките си, а като „отразява“ някаква външна за творбата реалност. (В това отношение връзката на ортодоксалната комунистическа естетика с неокласическата естетика от ХVІІІ век, изискваща от изкуството отражение на природата, и с естетиката на реализма на ХІХ век, учеща, че изкуството е огледало на социалната действителност, е очевидна). Определението на социалистическия реализъм (цитирам по памет) е добра илюстрация за това: „литературата трябва правдиво да отразява обществото в неговото революционно развитие„.
Двете парадигми се сблъскват в разбирането си за художествения смисъл и ценност на изкуството: парадигмата на по-младите твърди, че това е автономността и самодостатъчността на изкуството, докато по-старите държат на теорията на „отражението“, която лесно отвежда до манипулируемостта на изкуството за външни нему – партийно-политически – цели. (Струва ми се, че досега в България твърде много се е наблягало на и злоупотребявало с идеологическия характер на ортодоксалната естетика и практика на социалистическия реализъм, като почти не се е посочвало, че те са продължение на естетически идеи и практики с вековен живот в западната традиция.)
Това са някои от причините, поради които в новата парадигма Западът е приятелският културен и политически Друг, а Изтокът потискащият културно-политически Друг. В по-старата парадигма е обратното: Западът е враждебният културно-политически Друг, а приятелският е Изтокът. Разглеждан в тази по-широка културна перспектива, разцъфтяващият научен интерес към модернизма през 60-те и 80-те години на ХХ век е не само симптом за кризата на социализма, но и инкубатор за някои от главните интелектуално-ментални предпоставки за недоверието към този строй и за безславния му край.
Ала идеята за Другия като по-добър Аз, която в края на 80-те години на ХХ век изглежда толкова привлекателна в сравнение с проекта на перестройката, далеч не е без слабости. Основният проблем както при модернистичната, така и при късно социалистическата вяра, в това, че Западният Друг е по-добър Български Аз, е отслабването, дори заличаването на разликите между Аза и Другия. В такъв смисъл, западният вариант е не по-малко идеалистичен от варианта на перестойката: българите са европейци и западняци единствено в своето мислене за себе си, но всъщност още никой и никога не е виждал тази българска „западност“.
Както линията на перестойката, така и линията на прозападната ориентация боледуват от идеализъм, но той се проявява различно. Линията на перестойката се строи, както видяхме, на темпорален идеализъм. Западната линия страда най-вече от пространствен идеализъм и това става особено очевидно след 1989 г., когато с все по-силен глас започва да се набляга на факта, че България е в Европа и тази географска даденост създава олитическите, военните и икономическите предпоставки за приемането й в западните военно-политически и икономически структури.
Изказвания на най-високи политически форуми за това, че България (или някоя друга балканска страна) е на кръстопътя между Западна Европа и Близкия и Средния Изток, или че тя може да укрепи южния фланг на НАТО са най- фрапиращите примери за такъв идеализъм. В областта на културата този идеализъм понякога се изразява чрез теоретизирания за това, че България, пак поради географското си положение, е средище както на западните, така и на източните цивилизации, сиреч, че България е едновременно и едното, и другото – идея, чието логическо продължение е, че в и чрез България западните и източните култура са или стават едно и също нещо.
Краят на социализма поставя на изпитание и Източната, и Западната възможности, и проекта на перестройката, и идеята за Другия като по-добър Аз. Утопично-идеалистичната съцевина на Източната линия бързо става очевидна и затова, с изключение на неголям брой ортодоксални комунисти през началото на 90-те години, тя бързо загубва привлекателност. Идеалистичната природа на Западната линия обаче се разбира постепенно, и днес ние все още продължаваме да я осъзнаваме. (Войната на НАТО срещу Югославия през пролетта на 1999 г. ускорява този процес, макар че от известни политически и икономически кръгове, свързани със Запада, и от зависещите от тях интелигентски среди войната се представя именно като пример за пространственото военно-политическо сливане на България [и другите балкански страни, които са в помощ на НАТО] със Западния Друг).
Онова, което в края на 80-те години изглежда като алтернатива между Източната и Западната линии, десетина години по-късно се усеща по-скоро като дилема. Горчивият български опит от края на ХІХ век насам, сведен до формулата „не алтернатива, а дилема“ прави наложителни проучванията на социалните и културните последици на идеята за Другия като по-добър Аз по отношение на модернизма, но също така – а и в много по-пряк смисъл – на цялостната социалистическа и следсоциалистическа култура. Днес имаме достатъчно причини да мислим, че вярата в дискурса на Западния Друг като по-добър Български Аз са най-сладката отрова на самопоробването и саморазрушението, съществували в България и през капитализма, и през социализма, и през следсоциализма.
Какви са някои от последиците на мита, че българската модернистична култура е плод единствено на усвояването на западни ценности?
(а) В областта на културознанието и литературознанието през 70-те и 80-те години на ХХ век една от последиците на идеята, че Западният Друг е по-добър Български Аз е приглушаването или направо пренебрегването на факта, че българското модернизиране през 90-те години на ХІХ и 20-те години на ХХ век се дължи не само на Западна Европа, но и на Русия и на другите славянски култури.
На втори и трети план остава и диалектиката на отношението между Аза и Другия, тяхната едновременна еднаквост и различност с всички сложни и менящи се в културното време и пространство последици от това. Пример за тази диалектика е вече споменатата обвързаност на естетиката на социалистическия реализъм с естетиката на неокласицизма и реализма. След 1989 г., илюзията, че Западният Друг е по-добър Български Аз се изразява в научния бум в интерпретирането на българската култура (а ако говорим в мащаба на западната академична общност и на източноевропейските култури изобщо) чрез постмодернистични категории – и най-често в парадигмата на така наречените постколониални изследвания (чиято нееднозначна стойност по отношение на България и Източна Европа, надявам се, ще става все по- очевидна).
Добър пример за фантазното уеднаквяване на Българския Аз със Западния Друг дава умният, но абстракно-книжен български постмодернизъм: във войната на НАТО срещу Югославия, твърди той, натовските генерали предават академичните ценности на постмодернизма на Западния Друг, които Българският (и Източноевропейският) Аз вече е апроприирал като свои. (Уви, истинатата е по-тъжна: генералите не предават, а просто прилагат на практика някои идеи на постмодернизма… )
(б) Идеята, че модернизмът изравнява България със Запада достига апогея си след края на социализма, когато тази идея преживява метаморфоза и от научна концепция се превръща в идеологически постулат и лесно за употреба антикомунистическо оръжие. Според този постулат, преди Втората световна война, в капиталистическия период на българската история, благодарение на модернизма България е станала европейска страна в културния (ако не в икономическия, политическия и социалния) смисъл на думата. През социалистическата епоха, когато модернизмът е атакуван, България разпилява европейското си наследство и традиции и отново изпада в културна изолация и примитивизъм, характерни за турския период от историята й.
Следователно, заключават привържениците на тази теза, социализмът трябва да поеме вината за провала на България в опита й да се превърне в наистина западна страна. Днес трябва да са запитаме дали този постулат е наистина верен. Ако идеологията е частично непротиворечиво представяне на противоречивата цялост на семантичната вселена, идеологическата уязвимост на идеята за уеднаквяването на българската „западна“ същина с модернизма е, че тя подменя цялото (многообразния български живот след Втората световна война) с една от частите му (отрицанието на модернизма през този период от група ортодоксални и слабо подготвени учени, които постепенно губят авторитет от края на 60-те години на ХХ век нататък).
Транформирането на академичните идеи във войнствена антикомунистическа идеология е улеснено от факта, че някои специалисти по модернизъм, които в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век са между тридесет и няколко и четиридесет и няколко годишни и не са възнаградени за професионалните си постижения (или поне те смятат така), се присъединяват към антикомунистическата фаланга, където, като компенсация за миналото им се предлага светкавично професионално признание, а за в бъдещето им се предоставя политическа и финасова мощ, които те дори не са и сънували.
(в) Идеологическият постулат „модернизмът изразява истинския Български Аз, защото изравнява България със Запада“ става социална практика когато, през 1991 г., България се оглавява от първото некомунистическо правителство след 1944 г.
По онова време идеологията и практиката на СДС, някои от лидерите на който в началото на 90-те години все още са учени, изследващи модернизма, е силно оцветен от модернистичната склонност към радикални промени, от тенденцията да се разрушават цялостите, да се прекъсва континюитетът, и, в крайна сметка, от атомичността, т. е. от разбиването на всякакви цялости в Ницшеански дух, което води до саморазрушение. Така специалистите по културен авангард се превръщат в едни от първите практици на политическия авангард. Модернистичните манифести и животът „на ръба“, приложени в политическата, икономическата и социалната практика не са единствените причини за разрушаването на българската обществена тъкан отвъд мярата, необходима за преодоляването на старите инерции, но те несъмнено са сред много важните съставки на деструктивните сили, които тласнаха цялата страна (а не единствено социализма) към най-буквална катастрофа подир 1989 г. И така, новите анализи на българския модернизъм и отношенията му със Запада са не само академични упражнения, но и необходима част от културното и политическото настояще на България.
януари 1997 г.;
август 1999 г.
Статията е част от книгата „Гео(рги) Милев и англо-американската култура“, публикувана от издателство „СОНМ“.
______________