Понякога струим от светлина,
понякога в душите се сгъстява мракът.
Нощта е точката, в която
по случайност сме замръкнали…

„Прохождане през мрака“

– Вървете по дяволите! Нищо няма да ви кажа! Не и преди да свалите проклетите белезници от ръцете ми. Признавам, сгреших, но аз не съм престъпник, аз имах правото! Не разбирате ли, ненормални ченгета?… Какво казвате? Да се успокоя?! Но как, когато от половин час двама идиоти ме държат окован на този стол и ме инквизират с тъпите си въпроси? Как да им обясня, че отивам в Колорадо, само за да видя Големия каньон?… Добре… ето, спокоен съм. Ще ми свалите ли белезниците? Благодаря, господин комисар. Знаете ли, имам чувството, че вече съм Ви виждал някъде. Сигурно бих Ви взел за писател или проповедник, ако Ви срещна на улицата. Имате ясни очи… Вие наистина пишете, така ли? Криминални разкази. Всъщност не чета подобна литература, но предполагам, поне Вие ще ме изслушате… Откъде да започна? От самото начало. Добре, само че тази история е доста дълга и невероятна… Простете, господин комисар, но ще Ви помоля за чаша кафе и една цигара от Вашите, ако позволите… Благодаря. На никого не съм разказвал това преди, малко са хората, които биха разбрали. Но Вие умеете да предразполагате. Не знам защо, но по някакъв начин Ви чувствам близък… Някога били ли сте в Селеста? Дори не сте чували, жалко. Това е малко градче, което се намира на крайбрежието. Трудно ще го откриете дори на карта… Попаднах в Селеста малко случайно. Бягах, налагаше се да се скрия някъде за известно време. Когато пристигнах там, още не знаех къде отивам. Селеста бе за мен просто една спирка по пътя. Питате ме защо избрах нея? Беше някак инстинктивно – може би заради името или защото винаги съм искал да живея край морето…
Необикновено място. Долових го, щом слязох от автобуса. Беше началото на пролетта, студена тиха сутрин. Тънка омара се стелеше над залива. Почти не се мяркаха хора, само чайките кръжаха в навъсеното небе и крясъците им огласяха въздуха. Пристъпих напред и се усетих погълнат от смълчаните каменни улици, притиснати между масивните стари къщи, накацали по скалите и околните хълмове. Бях единственият пришълец в този нов за мен свят – по-спокоен, по-естествен и вглъбен в себе си. Мисълта ме изпълваше с радост и непривична лекота. Сякаш внезапно бях свалил от плещите си товар, който цял живот бях носил…
Не ми беше трудно да си намеря квартира – етаж от къща, построена на високото, на самия бряг, откъдето цялото заливче се виждаше като на длан – небе, вода и скали, и нищо друго. Имаше прозорци, обърнати на запад, и вечер оттам наблюдавах залезите, докато вълните тътнеха в подножието на скалите под мен. Представях си, че съм на кораб, носещ се в открито море. Плуващ в неизвестността, приел предизвикателството…
Но забравих да Ви кажа защо напуснах Париж. Всичко започна от една игра на покер… През последните три години, господин комисар, смених много професии. Бил съм и барман, и продавач на компютри, и шофьор на такси, и хамалин, ала никъде не се задържах дълго. Просто не успявах. Не можех да се отърся от чувството, че се превръщам в робот, в придатък на някаква машина. Няма по-лошо от скучната и еднообразна работа, тя те обезличава и скапва, докато един ден разбереш, че си спрял да мечтаеш, а времето си е минало. И тогава е късно. В този свят човек трябва да бъде играч, за да оцелее. Трябва да знаеш какво искаш, да рискуваш, да сграбчиш щастливата случайност за косите в мига, в който се появи, защото тя винаги идва рано или късно. Пропуснеш ли шанса, си глупак. Съжалявам хората без мечти, защото те всъщност са мъртви, но не го съзнават…

Имаше един малък парижки бар, където се събирахме неколцина приятели, за да поприказваме и поиграем покер. Помагахме си, когато някой закъсаше. Понякога бачкахме заедно на борсата. Животът ми не бе от леките, но поне засега ме устройваше. Вечно изплащах стари дългове, защото никога нямах достатъчно пари, но знаех, че един ден нещата ще се променят. Бях сигурен, въпреки че неведнъж се бях провалял… В онзи бар се запознах с Нанси. Бе скоро, след като ме изхвърлиха от института… Искате да знаете причините? Това e друга история, но щом настоявате… След университета спечелих конкурс и започнах работа в Института по теоретична и експериментална физика. Изкарах там четири или пет месеца, когато избухна скандалът… Впрочем чували ли сте термина „локален темпорален ефект на Сантини”?
Не се и съмнявах, всеки е запомнил това име. Просто защото светът стана изведнъж по-широк. Масмедиите гърмяха седмици наред и превъзнасяха Сантини до небесата. Наричаха го втори след Айнщайн, Парижкия гений и още цял куп глупости. А всъщност той бе един плагиат, крадец, нищо повече. И знаете ли кой наистина създаде онази прословута теория, около която се вдигна такъв шум? Аз, Пол Дебро!… Не ми вярвате, нали? Не, не Ви се сърдя. Мислете ме за луд, ако искате, вече няма значение…
Сантини бе мой шеф. Познавах го бегло. Беше на преклонна възраст и страдаше от някакъв недъг, защото накуцваше с единия крак. Смяташе се за голям капацитет и познавач на различните следствия, свързани с трансформациите на континуума „пространство-време“. Но тежестта на годините го бе смазала. Предполагам, че го търпяха единствено заради миналите му заслуги към института. Повечето колеги шушукаха зад гърба му и тайно го презираха… Идеята за вълновата структура на времето ми бе дошла случайно на един купон още през студентските години. Някой беше разказал някаква история – от онези странни и необясними истории, с които парапсихологията се занимава. Не си спомням много, освен че ставаше въпрос за експедиция от няколко човека, изчезнала безследно при проучване на един слабо изследван район в планините на Памир. Спасителни групи ги търсили напразно почти месец. Прекратили търсенето и точно тогава експедицията неочаквано се появила в близкото селце – всички в добро здраве, само малко пообъркани и поизплашени. Според думите им отсъствали не повече от две-три нощи – заблудили се поради падналата мъгла и доста се полутали, докато се ориентират. После някой забелязал, че часовниците им се движат обратно. На всички, разбирате ли?!

В началото бе само хрумване, на което не обърнах особено внимание, но седмица по-късно тази идея така ме завладя, че дори не можех да спя. И колкото повече задълбавах в нея, толкова по-интересно ми ставаше и по-трудно. Времето се превърна в предизвикателство за мен. Бях решил да стигна докрай и понякога осъмвах над листовете със записките, върху които се раждаше „теорията на века”. Разбира се, тогава не си давах сметка за това – играех си, изпитвах възможностите на въображението и ума си. После осъзнах, че съм направил нещо голямо. Дописвах и допълвах теорията си цели пет години – до онзи фатален ден, когато я сложих в ръцете на Сантини. Помолих го просто да я прегледа и да сподели мнението си. Но направих грешка, защото месец по-късно видях ръкописа си отпечатан в едно специализирано научно списание. Подписан с името на онзи мръсник… Беше ме ограбил най-непочтено, разбирате ли? После от една лаборатория във Вирджиния пристигнаха експериментални данни, потвърждаващи верността на теорията за темпоралното поле… Потърсих Сантини, за да му поискам обяснение и публично извинение от негова страна, защото това бе единственият начин. Нямаше да повярват на мен – човек, когото почти никой не познаваше. Щяха да повярват на него, авторитета, и той го знаеше. Не успях да го срещна. Беше се скрил за всички, дори за репортерите, които обсаждаха дома му. Предполагам, че се страхуваше или страдаше от угризения, а може би и двете. И имаше право, защото един ден просто побеснях. Изрових адреса му от телефонния указател и щом пристигнах там, изкъртих вратата и стиснах Сантини за гушата. Старчето буквално се напика в ръцете ми. Навярно щях да го убия и този подлец го заслужаваше, но тогава се намеси полицията. Изкарах късмет, че не бях въоръжен – отървах се с условна присъда, защото бях обявен за невменяем, а можеше да бъде и по-лошо. Сантини почина от удар седмица след инцидента, бремето на славата се оказа твърде тежко за него. Все пак той получи своята Нобелова награда по физика, а моето име бе споменато само в криминалната хроника на няколко жълти вестника – за нахлуване с взлом… Това спечелих аз, господин комисар – едно криминално досие и нищо повече. После напуснах института. И преди средата там ме потискаше, но след скандала намразих всичко. Ужасяваше ме мисълта, че след години, прекарани между онези хора, мога да заприличам на тях – книжни плъхове, ровичкащи из библиотеките, заразени от кариеризъм и мания за величие. Просто не бях създаден за това. По природа винаги съм бил скитник, човек, който не се заседява. Исках да живея истински, разбирате ли?… Впрочем ще позволите ли да си взема цигара? Благодаря…

По това време срещнах Нанси. Беше половин италианка. Със страхотно тяло и гореща кръв. На улицата всеки път имах чувството, че мъжете я разсъбличат с поглед, но на нея не й пукаше. Не мога да кажа, че я обичах. Харесвах я, но това не беше любов. В нея търсех единствено секса, удоволствието, хапчето против стреса и самотата. Мисля, че тя също. По някакъв начин си допадахме, макар че рядко разговаряхме дори в леглото. Свързваше ни някакво животинско начало. И досега не знам защо избра мен, когато можеше да има всеки друг. Нанси беше особен човек. Пазеше личния си живот скрит за околните и за мен. Работеше като преводач в едно германско представителство и вероятно щеше да постигне много, но сякаш не искаше. Имаше си слабост – беше се пристрастила към кокаина и понякога изпадаше в депресия. Чудесно разбирах, че връзката ни няма да продължи дълго и някой ден Нанси ще си отиде, колкото и да не ми се искаше. Тя наистина го направи, но по свой начин. Самоуби се. Помня деня, в който научих за това. Напих се до смърт, но не можах да заплача. Плаках за последен път на погребението на Крие и тогава нещо в мен се скъса…

Но аз май се поувлякох. Щях да Ви разказвам друго… Беше най-обикновена вечер. С приятелите от тайфата празнувахме, забравил съм точно какво. Бяхме доста пийнали. Около полунощ в бара се появиха грима араби, поне приличаха на такива. Говореха развалено и целите им ръце бяха накичени със злато и пръстени. Седнаха на съседната маса, но след малко се присъединиха към нас. Представиха се за студенти, после почерпиха цялата компания и след час-два вече пиехме заедно и никой не забелязваше, че тези изобщо нямат вид на студенти, а по-скоро – на пласьори на наркотици. В разгара на купона някой предложи да поиграем покер. Повечето отказаха, но арабите моментално харесаха идеята. И така, покрихме се в едно сепаре двама от тях, аз и още едно момче на име Марк. С него бяхме работили на един строеж предишната седмица, след което бях изплатил всичките си заеми плюс наема за квартирата и имах около стотина франка. Дори не предполагах, че тази игра, започнала като на шега, ще се превърне в играта на живота ми.

Вървеше ми дяволски, просто картите се нареждаха сами. Печелех без никакво усилие. В началото играехме на дребни суми, но постепенно обстановката се нажежи и арабите вдигнаха залозите. Нямах нищо против. Няколко раздавания ми бяха достатъчни да разбера какво представляват. Мислеха се за голяма работа, а всъщност си бяха чисти аматьори, освен всичко и мамеха. Марк скоро се отказа, но аз продължих. Изпълваше ме увереност и ненапразно, защото само за някакви си двайсет минути спечелих повече от пет хиляди долара, а портфейлите на онези изтъняха съвсем. Тогава единият от тях заяви, че в бара е прекалено шумно и че най-добре ще бъде да се преместим на някое тихо и спокойно място, където никой няма да ни пречи. Те имали предвид такова място. Съгласих се, въпреки че винаги съм избягвал да се забърквам в подобни истории. Вече знаех, че са мошеници и че е опасно, но тогава просто ми беше все едно. Освен това ужасно ми се искаше да натрия носовете на онези типове. На излизане оставих на Марк половината от спечеленото и му казах да ни следва отдалеч, а в случай че стане напечено, да се опита да направи нещо. Той разбра. С двамата араби взехме такси, което ни откара някъде в покрайнините на града. Поканиха ме в някакъв апартамент. Намираше се на втория етаж на една запусната на пръв поглед сграда. Седнахме, те отвориха бутилка уиски и играта започна. Началото беше отчайващо за мен. Онези копелета сякаш знаеха кога блъфирам и кога имам наистина подплатена ръка. После разбрах – играеха с белязани карти. Настоях да сменим тестето. Те приеха, явно смятаха, че са ме довършили и сгрешиха, защото естествено и аз знаех някой друг номер. Независимо че вече бях загубил доста пари. Излишно е да Ви казвам, че ги накарах да съжаляват, направо ги разнищих. Никога не съм бил човек с късмет, но тази нощ съдбата сякаш бе решила да компенсира всичко, което ми беше отнела през годините, не знам. Арабите само скърцаха със зъби и ругаеха. Към края на вечерта, когато пред мен се натрупа солидна купчина от около тридесет хиляди долара, пристигна и третият арабин. Не пророни нито дума, застана до прозореца и започна да ни наблюдава, скрит зад тъмните си очила. Приличаше на статуя. Спечелих поредното раздаване, напъхах парите в джобовете на якето си, после се извиних, че се налага да си тръгвам и станах, но не успях да направя и крачка. Същият тип, който пристигна последен, грубо ме блъсна обратно към масата.
– Дължиш ни реванш, момче – процеди той ледено.
– Някой друг път с удоволствие – опитах да се измъкна аз.
– Не, сега! – отсече онзи.
Нямах избор, седнах. Питах се какво ли още биха могли да заложат, защото на арабите не им беше останало нищо, поне аз така си мислех. Тогава те измъкнаха отнякъде едно куфарче. Главата ми се замая, когато го отвориха. Беше натъпкано с пари – редици от стодоларови банкноти в пачки, може би двеста или триста хиляди, нямах представа. Изсипаха съдържанието му на масата и разпечатаха ново тесте карти. Още на първо раздаване събрах фул от дами и деветки. Онези откриха с пет хиляди, аз покачих на десет, единият арабин се отказа, а другият моментално скочи на тридесет хиляди – точно толкова имах. Платих и, разбира се, спечелих. Опонентът ми също държеше фул, но по-слаб – валета и десятки. Направихме и една последна игра. Този път се включи и третият арабин. Беше професионалист, личеше по начина, по който бъркаше и раздаваше картите. Първата ръка не ми донесе нищо – пет различни карти, най-високите от които – асо и седмица. Блъфирах без да се надявам особено. Влязох с десет хиляди, после изхвърлих три, като запазих високите. Типът с тъмните очила пасува с каменно лице и отказа да изхвърля. Просто взе и сложи по средата на масата две пачки от по десет хиляди. По дяволите, помислих си, този не се шегува. Изтеглих своите три карти и изтръпнах. Бяха четири седмици. Мислено пресметнах шансовете си за успех. Не беше зле, освен ако онзи също не държеше каре. Залаганията на игралната маса бяха стигнали петдесет хиляди, всъщност залагаше само типът с тъмните очила. Тогава ме завладя странно предчувствие. Бях длъжен да рискувам и то сега. Хвърлих всички пари на масата и когато той свали картите, знаех че съм спечелил. Кралската кента губеше единствено срещу каре седмици. Срещу моето каре? Изведнъж стана напечено, имах чувството, че всеки момент натежалата тишина ще взриви въздуха. Не вярвах, че ще ме оставят да си тръгна с повече от сто хиляди долара, но се постарах да запазя самообладание, докато събирах парите в куфарчето с нарочно отегчен вид. После, когато се обърнах да си ходя, изстинах. Същият арабин стоеше облегнат на вратата с насочен към мен пистолет. Беше свалил очилата и сега за първи път видях очите му. Потресоха ме. Бяха очи на убиец – мъртви, лишени от израз. Неочаквано той заговори бавно и спокойно, почти бащински, подбирайки думите Съветваше ме никога повече да не се опитвам да пробутвам евтини номера на карти, защото не е почтено, и да не върша глупости, а да дойда с него навън, където ще можем да си поговорим насаме. Не знаех какво да правя, страхувах се да помръдна – стоях прав и стисках в ръка куфарчето. Онзи тръгна към мен. Помислих си, че това сигурно е краят, но тогава изведнъж ме обхвана гняв – стига ме бяха ограбвали типове като този. Бях спечелил своите пари честно и нямаше да позволя да ми ги отнемат. Доверих се на инстинкта. Докато арабинът приближаваше, разбрах, че върхът на обувката ми се е пъхнал под крака на стола, на който седях. В следващия миг с всичка сила го запратих към него – като футболна топка. Улучих го точно в брадичката. Той политна назад и стреля в тавана, после изтърва оръжието и падна. Другите двама изобщо не разбраха какво става. Обърнах масата на тавите им и се хвърлих към прозореца. Не успях да го отворя, защото нещо заяде, а докато се мъчех с него, единият арабин изпълзя отдолу и се опита да ме сграбчи. Замахнах с куфарчето и му нанесох страхотен удар в слепоочието, надявам се, че не съм го убил. После видях, че първият се надига от пода и шари с ръка за пистолета си. Не се двоумих повече – запратих куфарчето с парите в стъклото, което експлодира на парчета, и скочих след него. В последния момент онази гадина все пак стреля. Вижте, господин комисар, остана ми белег. Куршумът прониза рамото ми, но тогава дори не усетих. Цяло щастие бе, че не си счупих или навехнах нещо, когато се приземих долу. Грабнах парите и хукнах. Натъкнах се на ограда и докато я прескачах, онези отново стреляха по мен. Гърмяха напосоки, нощта бе тъмна и непрогледна, ръмеше дъжд. После се започна едно диво преследване по неосветени мръсни улички, през дворове и огради, няма да ви описвам. Беше лудост. Не знаех къде се намирам, но бягах, колкото сили имах, защото арабите ме гонеха по петите. В един момент чух наблизо вой на полицейска сирена и преследвачите ми изостанаха назад. Секунда отдих и продължих нататък. Стоте хиляди долара пропадаха, ако някое ченге ми се изпречеше на пътя. Внезапно се озовах на оживена улица. Качих се на първото свободно такси, бутнах на шофьора пет зелени банкноти и му казах да се погрижи за мен. Нуждаех се от тиха квартира и лекар – раната ми бе започнала да кърви обилно. Онзи веднага схвана положението. Изкарах два дни в дома му, той и жена му се скъсваха да ми прислужват.

На третия ден се обадих на Марк по телефона. Той ме успокои, че всичко било наред, само трябвало да внимавам, защото онези ме търсели усилено. Навъртали се около бара и подпитвали за мен, но момчетата от тайфата ги държали на разстояние. Наистина се оказали пласьори на наркотици. Субектът с тъмните очила онази вечер се опитал да им пробута хероин и те го изгонили. Самият Марк се обадил в полицията, когато чул изстрелите от къщата, а ченгетата дори успели да заловят единия арабин, но на следващия ден го освободили под гаранция. Марк ми предлагаше да се скрия някъде за известно време. Точно това смятах да направя. Вече нищо не ме задържаше в Париж. Помолих го да отскочи до квартирата ми, за да вземе някои мои вещи. Само най-важното – няколко книги, касети и някои дреболии. Същия следобед си определихме среща. Изпихме по бутилка бира на крак, набързо му разказах какво се беше случило и че съм решил да замина. Не уточних къде. Марк и не настояваше за подробности, той отлично разбираше цялата ситуация. Когато се разделяхме, ме прегърна и пусна в джоба на якето ми един пистолет.
– Ще ми липсваш, братче. Пази се! – каза.
Помотах се известно време из града, а вечерта отидох на гарата, купих си карта на крайбрежието и взех експреса… Извинете, господин комисар, но не може ли да се намери нещо по-силно за пиене? Знаете ли, в последно време някак се пристрастих към алкохола и сега просто имам нужда, иначе се чувствам нервен… Да, знам, че в полицията е забранено, но все пак?… Бренди ли казахте? С удоволствие. Ще си взема и една цигара. Благодаря. Брендито Ви е чудесно…

Селеста ми допадна по странен начин. Влюбих се в това градче, съвсем различно от всички други места, които съм виждал. С други хора, живеещи с някаква естествена нагласа към света. Морето бе всичко за тях, а също и миналото, за чиято слава и величие говореха множеството архитектурни ценности. Селеста умееше да покорява и се отнасяше с пренебрежение към пришълците, които в разгара на сезона пристигаха, за да усетят неповторимата й магия. И да отнесат със себе си частица от нея. Повечето бяха обречени да се връщат тук завинаги.
Обичах да се разхождам из тесните каменни улици, сякаш недокоснати още от римско време, катерещи се по скалистите склонове на брега между къщите. Обикновено спирах на неголемия площад, свързващ старата с новата част на града, за да разгледам платната с пейзажи и разните антики със съмнителна стойност, които местните художници и улични търговци предлагаха, после убивах час в едно бистро наблизо, където се събираше интелектуалният елит на Селеста. Понякога отивах и сядах на белия пясък, облягах гръб на някоя обърната рибарска лодка и съзерцавах морето. Движението на вълните разтваряше и отнасяше мислите и тогава забравях всичко. Усещах се пречистен.