Веднъж по време на пътешествието ни стигнахме до полуразрушено село – светлина мъждееше само в две малки къщи. В малката стаичка седеше старец и чистеше съдинки. Той ни стана домакин за тази нощ.

Попитах го защо е сам. Той каза: „Всички си отидоха. Намериха по-подходящи места за живеене. Те бяха силни и предприемчиви. Нещо ново ги привлече. Но аз зная, че нищо ново няма по земята. И не исках да променя мястото на смъртта си.”
Така най-силните са си отишли. Угасващите търпеливо очакват смъртта. Това не е ли разказ за всички миграции, за предприемчивостта?

Проблемът за великите миграции е най-предизвикателният в историята на човечеството. Какъв дух е движел цели народи и неизброими племена? Какви катаклизми са гонели ордите от родните степи? Какво ново щастие и предимства са отгатвали те в синкавата мараня на необятната пустиня?

По скалите в Дардистан видяхме древни стенописи. Подобни рисунки видяхме и по скалите край Брахмапутра, а също и по скалите на Орхон в Монголия и в могилите на Минусинск в Сибир. И най-сетне ясно видяхме същата творческа философия в халристнингарите на Швеция и Норвегия. И по-късно сме стоели в изумление пред мощните знаци на ранния романски стил, който, както изяснихме, се основава на същите творчески стремежи на великите преселници. Във всеки град, на всеки стан в Азия се опитвах да науча какви възпоменания са се съхранили в народната памет.

Чрез тези опазвани и съхранявани предания вие можете да узнаете реалностите на миналото. Във всяка искрица фолклор има капка от великата Правда, украсена или преиначена. Съвсем доскоро ние пренебрегвахме тези съкровища на фолклора: „Какво ли знаят тези неграмотни хора?” А по-късно научихме, че даже великите Ригведи са записани сравнително неотдавна, а вероятно в течение на много векове преди това са били предавани устно от човек на човек. Мислехме, че летящото килимче от приказките е само за деца, но скоро разбрахме, че макар и всяка фантазия по своему да тъче прекрасен килим за украса на живота, все пак именно този килим носи следите от великата реалност на миналото.

Сред многобройните легенди и приказки на разни страни може да се открият предания за изгубени племена или подземни жители. По разни места хората говорят за подобни факти. Но при съотношението им ще видите, че те не се навързват като отделни глави на едно и също повествование. Отначало ни се струва невъзможно, че може да съществува някаква научна връзка между тези разпокъсани нашепвания, произнесени край светлината на огъня в пустинята. Но после започвате да разбирате интересните съвпадения в тези разнообразни легенди, разказани от хора, които даже не си знаят имената.

Ще научите за родствените връзки във фолклора на Тибет, Монголия, Китай, Туркестан, Кашмир, Персия, Алтай, Сибир, Урал, Кавказ, Руските степи, Литва, Полша, Унгария, Германия, Франция; от най-високите планини до най-дълбоките океани. Ще чуете прекрасно съчинените предания в района на Турфан. Ще ви разкажат как един тиранин преследвал святото племе и хората, бягайки от жестокостта му, се зазидали в планинските подземия.

Дори ще ви попитат не искате ли да видите входа на пещерата, през който си отишъл последният свят народ.
В Кучара ще чуете за цар Почан, господар на тохарите, как се скрил с всичките съкровища на царството си, когато врагът го настигнал, и оставил след себе си само пясък, камъни и руини.

В Кашмир разказват за изгубените племена израилеви; всеки учен равин може да ви обясни, че „израил“ – това е името на тези, които търсят; това не означава нация, а характерът на народа. Във връзка с тези вярвания в Сринагар ще ви покажат гроба на Благословения Иса – Исус. Можете и да чуете великолепния разказ за това как бил разпънат Спасителят, но не умрял, и как последователите му изнесли тялото от гробницата и как изчезнали.

Казват, че Иса бил възкръснал и прекарал остатъка от живота си в Кашмир, проповядвайки същото евангелие. Казват, че от това подземие се носят различни ухания. В Кашгар ще ви покажат и гроба на Дева Мария, където се спасила святата майка на Иса след жестокото наказание на сина й. Навсякъде чувате различни разкази за пътешествия и придвижвания с голямо значение. По време на пътуването с вашия керван ще получите огромно удоволствие от невероятни знания. От Турфан също идва интересният разказ за това как са изпращали младите хора на дълги пътешествия като на поклонение, за придобиване на най-добри знания за други страни.

Всеки пещерен вход означава, че някой вече е влязал вътре. Всеки ручей – особено подземните ручеи – обръщат въображението към подземните входове. На много места в Централна Азия говорят за агарти – подземният народ. В многобройни и чудни легенди се описва все същата история как най-добрият народ напуснал предателската земя и намерил спасение в тайни страни, където е придобил нови сили и подчинил мощни енергии.

В планините на Алтай, в прекарасната планинска долина на Уймон беловлас староверец ми рече: „Ще ви докажа, че легендата за чуд, подземния народ, не е фантазия. Ще ви заведа до входа на подземното царство.”

По пътя през долината, заобиколена от снежни планини, моят домакин разправи множество истории за чуд. Интересното е, че „чуд” на руски език означава „чудо”. Навярно затова можем да смятаме чуд за чудно племе. Моят брадат водач ми разказа, че „открай време в тази плодородна долина живяло процъфтяващо могъщо племе чуд. Те знаели как да добиват минерали, как се получава богата реколта. Това племе било много миролюбиво и трудолюбиво. Но след това дошъл Белият цар с неизброими отряди жестоки воини. Миролюбивите и тудолюбиви чуд не успели да отблъснат насилието на завоевателите, но и не искали да загубят свободата си; те останали слуги на Белия цар.

От тогава в този район се появява бялата бреза. А според старинните пророчества чуд знаели, че е дошло време да си отидат. И чуд, не желаейки да останат подчинени на Белия цар, отишли под земята. Понякога само може да чуете пеенето на светите хора; сега техните камбани звънят в подземните храмове. Но ще дойде славното време на човешкото пречистване и в онези дни великите чуд отново ще се появят в пълна слава.”

Така завърши староверецът. Наближихме нисък каменист хълм. Той гордо ми посочи: „Ето, тук е входът за великото подземно царство. Когато чуд влезли в подземния проход, затворили входа с камъни. Сега стоим точно пред този подземен вход.”

Ние стояхме пред огромно погребение, заобиколено с големи камъни, типични за периода на великото преселение. Подобни погребения с прекрасни образци от готски реликви ние видяхме в южноруските степи, в предпланините на Северен Кавказ. Изследвайки този хълм си спомних как по време на прехода през Каракорумския проход моят саис, ладакиец, ме попита: „Знаете ли защо тук повърхността е толкова своеобразна? Знаете ли, че тук, в подземни пещери, са скрити много съкровища и че в тях живее чудно племе, което ненавижда земните грехове?”

И отново при пристането ни в Хотан подковите на конете ни звучаха глухо, сякаш минавахме над пещери или кухини. Керванджиите ни обърнаха внимание върху това с думите: ”Чувате ли какви подземни проходи пресичаме? През тези проходи хората, които ги познават, могат да стигнат до далечни страни.”

Когато се натъквахме на входове на пещери, нашите керванджии разказваха:

„Открай време тук са живели хора, сега са отишли под земята; те са намерили подземния проход към подземното царство. Много рядко някой от тях се появява отново на земята. На нашите пазари такива хора идват със странни, много древни монети, тук никой не си спомня кога са използвали такива монети.” Аз ги попитах ще можем ли да видим и ние такива хора. Отговориха ми: „Може, ако вашите мисли са възвишени и са в контакт с тези свети хора, защото на земята има само грешници, а чистите и мъжествените отиват към нещо по-прекрасно.”

Голяма е вярата в царството на подземния народ. По цяла Азия, по всички пустини от Тихия океан до Урал ще чуете едни и същи великолепни сказания за изчезналия свят народ. И даже далеко зад уралските планини ще ви настигне ехото на легендите. Често ще чувате за подземни племена. Понякога казват, че невидимият свят народ живее зад тази планина. Понякога над земята се издигат отровни или животворни газове в защита на някого. Понякога чувате, че се разместват пустинните пясъци и за момент откриват достъп до съкровищата на подземното царство. Обаче никой не смее да се докосне до тези съкровища. Ще чуете, че и в скалите на най-пустинните планински хребети има отверстия, съединени с подземните проходи и прекрасни принцеси много отдавна живеят в тези природни замъци.

От разстояние тези отвори изглеждат като орлови гнезда, защото всичко свързано с подземния народ е скрито. Понякога Светият град потъва като в холандския или швейцарския фолклор. А фолклорните легенди съвпадат с истинските открития в езерата и морските брегове. В Сибир, в Русия, в Литва и Полша ще намерите много приказки и легенди за великани, живели някога по тези земи, но изчезнали, отвратени от новите обичаи. В тези легенди се разкриват специфичните порядки в древните родове. Великаните са братя. Много често сестрите на великаните живеят на другия край на езерото или от другата страна на хълма. Много често те не са склонни да сменят местожителството си, но някои особени случаи ги карат да напуснат родовите си жилища. Винаги редом с тези великани има птици и зверове, които ги следват и оповестяват тяхното преместване.

Сред историите за подземни градове легендата за град Керженец под Нижни Новгород притежава подобна красота. Тази легенда оказва такова въздействие върху хората, че даже и сега веднъж в годината множество вярващи се събират за кръстно шествие около езерото, в което е потънал Светият град. Трогателно е да се види колко са жизнени легендите, жизнени като огньовете и факлите на самата процесия, която пее светите песни за града. След това в пълна тишина, седнали край огньовете, хората чакат и слушат празничните камбани на невидимите църкви.

Това шествие напомня свещения празник край езерото Манасаровар в Хималаите. Руската легенда за Керженец се отнася за времето на татаро-монголското иго. Тогава древният град Керженец не можел да се защити от настъпващите татаро-монголски орди. И целият свят народ на този град дошъл в храма и се помолил за спасение.

Пред самите очи на безжалостните завоеватели градът тържествено се потопил в езерото, което от тогава се смятало за свещено. Макар повествованието да е за татарското иго, ще усетите, че основата на легендата е много по-древна и ще намерите следи от типични преселения. Тази легенда има не само много варианти, но е вдъхновила и много съвременни композитори и художници. Всеки ще си спомни прекрасната опера на Римски- Корсаков „Град Китеж”.

Безкрайните могили на южните степи пазят многобройни истории за появяването на неизвестен воин неизвестно откъде. В унгарските Карпати битуват много подобни предания за неизвестни племена, великани-воини и тайнствени градове. Ако търпеливо и без предубеждение отбележите на картата всички легенди и предания от този род, ще се учудите от резултата. Когато съберете всички приказки за изгубени и подземни племена, нима пред вас няма да застане пълната карта на великите миграции? Един стар мисионер-католик случайно ми каза, че районът на Лхаса някога се е наричал Гота.

В Трансхималаите, на височина 15 000 – 16 000 фута открихме група менхири. За тези менхири никой в Тибет не знае. Веднъж след цял ден пътуване по безплодните хълмове и скали видяхме от разстояние няколко черни палатки, подготвени за нашия лагер. В същото време, малко по-назад, зърнахме и дългите камъни, пълни със значение за всеки археолог. Даже отдалече се различаваше някак особената им конструкция.

„Какви са тези камъни на склона?” – попитах тибетския си водач.
„О, това са доринги – отвърна той – дългите камъни; това е древно свещено място. Много е полезно да се намажат с мас върховете на камъните. Божествата на това място помагат на пътешествениците.”
„Кой е сложил тези камъни заедно?”
„Никой не знае. Но открай време тази местност се нарича Доринг – дългите камъни. Хората разправят, че някога отдавна оттук е минал неизвестен народ.”

По релефа на Трансхималаите виждахме отчетливи дълги редове вертикални камъни. Тези редове завършваха с пръстен с три високи камъка в центъра. Цялото съоръжение беше ориентирано от запад на изток.

След настаняването в лагера, побързахме към самото място. Разбрахме, че това е типичен менхир – от същия вид, който прославя каменните полета на Карнак. Не намерихме никакви предмети по околните склонове. Недалеч от менхирите имаше следи от наскоро пресъхнала рекичка. Разкопките не бяха разрешени поради глупавото предубеждение на тибетците, измислили историята, че Буда бил забранил да се пипа земята. Никакви разкопки обаче не бяха необходими, за да различим типично друидската конструкция, така грижливо пренесена от бреговете на океана…”Най-силните минали по този път и намерили най-подходящите места.”

През следващите четири дни намерихме още четири групи менхири. Някои имаха също такива дълги алеи от камъни, други представляваха само няколко дълги камъка, заобиколени от по-малки. С приближаването към високите проходи преди Брахмапутра те постепенно изчезнаха. Във връзка с тези стари светилища намерихме няколко погребения, облицовани като квадрат с големи камъни. Отново пълно повторение на това, което е в Алтай и в Кавказ. Пред мен лежи намерената на такова място характерна фибула – двуглав орел. Такива фибули са ни известни от могилите в Северен Кавказ.

Пред мен има и тибетски мечове, също като в готските погребения. Жените от този район носят украшения на главата като у славянските народи – така наречения кокошник.

Когато пътувате по високите плата на Тибет с техния непоносим студ и урагани; когато гледате тези диви тибетци в гнилите им шуби, поглъщащи сурово месо, оставате дълбоко изумени, ако изпод кожената шапка ви погледне лице на испанец, унгарец или французин-южняк. Даже ако чертите на лицето са донякъде по-други, пак нямат нищо общо с монголския и китайския тип. Може да ги отнесете само към европейците. Представяте си, че най-добрите и най-смелите хора са отишли някъде, а пред вас са само дегенериралите останки.

Гледайки безжалостните ледници на Трансхималаите, тази стерилна почва, тези безплодни скали, където и животните са малко и орли даже рядко се виждат, може да си представите какво е движило хората напред и как от високите планини са стигали просторите на бъдещите пустини. Но духът им не бил удовлетворен. Те са тъгували по планините. Затова имено Алтайските планини са им дали временната илюзия на страстно желаното щастие. Но ледниците на Алтай са били твърде близко до тях; едва наскоро са започнали да отстъпват и учените са пресметнали, че ледниците са намалели с 25 фута през последните 30 години.

Нови и по-плодородни места са намерили мъжествените пътешественици в Северен Кавказ и Крим. Планините пък са им дали възможност да вдъхнат от простора. Вече нямало нужда да се борят с ледниците. Дългото пътешествие било възнаградено. Тогава защо да не опитаме да се придвижим понататък? Карпатите също примамвали; и така поклонниците отишли чак до океана. И те са помнели всички свещени знаци на дългото си пътешествие. Затова така високо ценим менхирите в Бретан и Стоунхендж на Британските острови.

Не се наемаме да правим равносметка, защото окончателното изисква изводи, а изводите означават смърт. Към широките решения, към разширените очаквания и дирения ние сме щастливи да добавим още перли в нишката на търсенията. Като ме питаха: ”Вие защо толкова се радвате на тези менхири?”, аз отговарях: ”Защото моята карта на приказките се потвърждава. Когато държите в едната си ръка края на вълшебната нишка на Карнак, нима не е радост да откриете началото й в Трансхималаите?”

Някой ще поспори, че вероятно строителите на менхири са дошли отнякъде в Трансхималаите и че Хималаите са сигурно само място за тяхната спирка, а не на произхода. Разбира се, може и така да е. Следователно сме направили по-малко определени изводи и колкото по-малко предполагаме, толкова по-добре за бъдещето.
„Вие уверен ли сте, че хората, за които говорите, са така наречените готи?”

За мен е несъществено как се наричат, какви са били: прадеди ли са или пък внуци на готите. Имали ли са дълбоки връзки с келтите, или аланите, или скитите? Нека точните разчети направи някой друг. Но аз се радвам на факта, че по върховете на Трансхималаите видях олицитворение на Карнак. Не настоявам за класификация, защото пред очите ми често се е менила повърхностната класификация и така наречените факти с лека ръка са се измествали с по хиляда години. Няма да забравя колко се изумих при разкопките на един курган, датиран не по-късно от Х век по установените характеристики, а намерихме в ръцете на скелета монета от XIV век. Какви колебания!

Народът определя тези проблеми много просто: за него всичко, което е изчезнало, е отишло под земята.
Когато питаме наш столетник за покритата със забвение младост, непременно ще чуем и много фантастични неща. Но винаги ще има и истина. Когато питаме хората за прадедите им, те все пак могат да ни разкажат нещо, да ни изпеят и песен за голямата истина.

Старите тибетски легенди още от най-древни времена са привличали вниманието към менхирите и долмените с неизвестен произход. Паметта на тибетския народ е свидетелствала за тези Велики страници така:

„От далечна Индия тръгнали двама принцове и отишли на Север. По пътя единият принц умрял, а брат му почел неговата памет, като издигнал над него блестящо жилище от огромни камъни. И сам продължил дългия си път към неизвестни земи.”

Така казва народната памет!

Тангу, 1928 г.