Из „Беседи с Бокар Римпоче”

„Строителите на акведукти отвеждат водата там, където желаят; онзи, който произвежда стрели, им дава форма; дърводелците променят дървото; мъдрецът се моделира сам.”

Буда, Дхамипада

Бокар Римпоче стои върху облицованата в златно естрада. Още в първия миг долавям в погледа му любопитство, сходно на моето. Сигурен съм, че без да е била произнесена една единствена дума, той вече е разбрал, че не отивам към него тъй, както жадният отива при извора. Пред трона му са се извървели толкова много различни хора – отдадени на екзотичната духовност, мистици, забързани да си тръгнат от тук с панацеята си! Тибетският будизъм им е предлагал Просветление в края на един друг път, простиращ се върху няколко живота, докато те са се надявали да го постигнат на момента. Заминавали са си щастливи, ала веднъж завърнали се у дома си, фалшивото им съкровище е изтичало като пясък между пръстите им. Те няма да се върнат повече. Колкото до мен, аз не искам толкова много! Жаждата ми е голяма, ала ще се задоволя с малко: няколко капчици светлина, частичка мъдрост, миг покой.

Във вниманието, което ми засвидетелства Бокар Римпоче, личи безкрайно благоволение. Той се усмихва и тогава нещо в мен ми казва какъв е този човек: закрилник. За първи път днес си давам сметка, че въздухът е с кристална чистота. Молитвените броеници потракват. Смепът на малките монаси се разпилява в звънливо ехо. Всякакво чувство за потиснатост ме е напуснало. Индия вече не е онази враждебна земя, от която Гея, Земята, искаше някога да ме предпази.

Това бе преди много време. Имахме си с нея споразумение да се обичаме и почитаме. Когато трябваше да отида за пръв път в Египет например, тя ме посрещна, треперейки. Познавах езика й. Това означаваше:

– Завръщаш се у дома си, бъди добре дошъл!
Затова пък, когато стъпих на индийска земя, Геа изпрати в лицето ми зловонно дихание. Тя не ме отхвърляше, предупреждаваше ме:
– Душата ти, сърцето ти и духът ти имат други роднини, не оставай тук.

Споменът за това предупреждение е все още ярък. Днес обаче един човек с усмивка на уста стои пред мен и ме закриля. До него се чувствам защитен от всякаква душевна поквара. Из всяка молекула на кръвта ми се разлива вълна, идваща от него. Тя преминава през тялото ми, през всеки електрон. Разпознавам я: тя се излъчва от онова, което аз наричам шесто вибраторно ниво, това състояние на духа, достигнал тъй високо в своето духовно осъществяване, че със светлината си може да въздейства на самия себе си, прониквайки в тайните на миналите си животи и на ясното съзнание.

Въпреки привличането, което упражнява Бокар Римпоче върху мен, погледът ми се откъсва от него, за да се извърне наляво. Боя се, че извръщайки се от човека, който ме посрещна, може да му се сторя неучтив, ала не мога да се въздържа. На метър от него, на по-висок трон, седи по турски четиригодишно дете. Предупредили са ме: това дете е свещено, то се нарича Янгси Калу Римпоче. То е върховният глава на една от основните династии на тибетския будизъм. Ако употребим западната терминология, Бокар Римпоче е единствено негов наставник и регент. Младият Янгси Калу Римпоче обикновено обитава будисткия манастир в Сонда, на няколко десетки километра, ала гостува понякога и в Мирик.

Свещеното дете ме поглежда едва, като погледът му обгръща твърде широк хоризонт, за да спре на една прашинка. Хубаво е, може би е най-хубавото дете, което съм виждал някога, и във всеки случай най-величественото. Днешното дете, утрешният възрастен и може би възрастният, който някога е бил – сякаш някакво създание населява това тяло. Когато най-сетне погледът му бегло се спира на мен, забравям за брокатите, за трона и великолепието – в него има нещо божествено и имено това ме поразява.

Ще го видя отново по-късно, защото сега идват да го вземат. То излиза, царствено и безгрижно, за да се качи на терасата на храма, където Върховното дете, както го наричат, ще може да се върне при играчките и мотопедите си.
Оставам с Богар Римпоче, който ще ми говори на тибетски и с преводача му.

Питам Бокар Римпоче как трябва да се обръщам към него и дали трябва да заставам в някаква специална поза. Нищо не знам, искам нищо да не знам. И всичко да открия или преоткрия, включително и нормите на учтивост. Той избухва в смях. Този смях ще звучи често, отначало развеселен от простодушието ми, а по-късно съучастнически, поощрявайки пристрастията ми.

Бокар Римпоче и аз решаваме заедно, че ще го наричам просто Римпоче, дума, която се използва за обръщение към лама, достигнал високо ниво на духовно развитие. Колкото до позицията на тялото ми и начина на изразяване, аз оставам верен на културната си принадлежност… и на интуицията си. След като доверието ми е спечелено, аз веднага му задавам умишлено един елементарен въпрос…

* * *

– Какво е лама?
– Ако се вярва на западняците, всеки тибетец, който носи жълта или черта роба, е лама! Всъщност ламата е будистки монах, който си е поставил за задача да работи за собственото си духовно израстване и предава на другите уменията, които сам е усвоил от своите учители.

– Следователно той заема по-високо положение в йерархията, подобно донякъде на положението на епископа в западните религии, който стои по-високо от обикновения свещеник?
– Не съм сигурен, че думата „йерархия” е подходяща, нито че има за вас същия смисъл, който й придавам аз! Вярно е обаче, че нашата духовна практика не може да бъде отделена от понятието за обучението, за предаване на знанието. Нашите учители ни предават дхармата. Ето защо поддържаме с тях отношения на почтеност и подчинение.

– Какво е дхарма?
– Дхарма е фундаментална идея в будизма. Думата обозначава няколко понятия. Първо, вечния закон, тази абсолютна ценност, която се е разкрила пред Буда при Пробуждането му. После, учението на този закон, благодарение на който всеки може да научи как да върви по пътя на духовността, водещ до освобождението.

– На различните начини на препредаване ли се дължат няколкото школи, няколкото направления в будизма?
– Да. Будизмът се е предал до наши дни по три различни начина. Още по времето на Буда се обособили двадесетина групи, които по различен начин тълкували учението му. Тази форма на древния будизъм все още съществува в Шри Ланка и азиатския югоизток. Нарича се Хинаяна, или „Малката колесница”. По късно, в началото на вашата християнска ера, се развила „Голямата колесница” или Махаяна, която разсъждава върху несъществуването на Съществото и теоретизира върху статуса на Бодхисатва – онези, които почти са достигнали съвършенството още приживе с единствената цел да помагат на другите същества да вървят напред по пътя на Пробуждането. Още по-късно, през седми век се заражда „Диамантената колесница” или Ваджраяна. Тази форма на будизъм се нарича още тантризъм. Тя се основава на йогизма, съчетан с магически и езотерични практики.

– Какво представлява тибетският будизъм?
– Той е част от традиционната „Голяма колесница”.

– Прочетох, че вие принадлежите към една обособила се династия от „Златната броеница”.
– Да. Династията Кажиюпа, която води началото си от изначалното учение на Буда Ваджрахара.

– Какво е изначален Буда?
– В случая, следното. Ваджрахара била формата, възприета от Буда, за да разкрие учението си пред надарените с особени способности същества. По-късно това учение било предадено на великия индийски йога Тилопа, а после на ученика му Наропа. Великите осъществени Буда пренесли учението в Тибет, където то започнало да се предава чрез просветените, наричани Кармапа. Този начин на препредаване от Кармапа на Кармапа се нарича „Златна броеница”.

– Всичко това е сложно, а ние смятаме будизма за несложен и ясен като бистра вода. Дали можем да открием основните му понятия, проследявайки как са достигнали те до нас в течение на животите ви?
– Ако не бях уверен, че притворството ви е чуждо, бих си помислил, че ме насочвате директно към едно от будистките понятия, които най-силно шокират и стъписват западняците. За децата, идентифицирани като превъплъщения на велики лама. Ние ги наричаме „тулку” и вие несъмнено знаете, че моето собствено детство бе белязано с този знак. Така или иначе, логиката и хронологията не ни пречат да започнем именно оттам.

Роден съм през годината на Дракона. Вие бихте казали на 15 октомври 1940 година. Родителите ми, чийто единствен син бях аз, живееха в Тибет, на изток от манастира Бокар, близо до малко градче на име Мендонг. Областта ни беше много богата на солни находища, които хората разработваха, за да обменят продукта срещу ориз или жито по пазарите близо до непалсаката граница.
Веднъж, когато баща ми отсъстваше за няколко дни по тази причина, в дома ни, където тогава бях заедно с майка ми и баба ми, дойдоха монаси. Между тях беше лама Чеуден, когото познавахме, защото живееше в манастира край Мендонг. Друг един се наричаше лама Теундруп Таши и идваше от по-далеч.
Малко смутен от това множество, аз не пожелах да изляза от къщата.Бях едва на три години и макар да не бях страхлив, бях много резервирано дете. Лама Чеуден, който говореше диалекта ни, обясни на майка ми и баба ми, че съм бил разпознат като тулку на един велик лама, или за по-ясно, като негово превъплъщение.

Монасите се приближиха към мен и ме дариха с бели копринени шалове, които ние наричаме ката и подаряваме на онези, които искаме да почетем. Получих и купички с ароматизиран ориз и сладкиши. Не знаех имената на тези мъже. И все пак, когато майка ми ме попита кой ми е дал тези дарове, отговорих спонтанно: „Теундруп Таши!” Това, че съм могъл да отгатна името на монаха, за когото нищо не знаех, бе прието като потвърждение, че именно аз съм онзи, който търсят.
Този знак изглеждаше още по-чуден поради факта, че лама Теундруп Таши бил слуга на този покоен лама, чието превъплъщение тогава отдавна търсели. За него нещата бяха ясни: аз го бях познал, той бе намерил отново господаря си.

– Кой е бил този покоен лама?
– Ламата, чието въплъщение бях, се наричал Карма Шераб Еусер. Бил роден през 1890, годината на железния Тигър и умрял една година преди да се родя аз, тоест в годината на земния Тигър.

Карма Шераб Еусер бил прочут поради доверието, което му гласувал Петият Кармапа, главата на династията Кажиюпа. Един ден той спрял в една пещера по пътя, по който го било отвело странничеството му, и решил да отправи към Кармапа едно обещание и да го изпълни. Карма Шераб Еусер дал обет да спазва пълен пост в продължение на хиляда дни. И сдържал обета си. Когато времето изтекло, жителите на областта, с подкрепата на Кармапа, го помолили да остане в областта и да основе манастир, за което той избрал Бокар. Тогава не знаел, че по-късно пак ще се върне там, но в друга телесна обвивка…

– Хиляда дни пост! За нас християните, това изглежда просто прекалено. Едно подобно умъртвяване на плътта не е ли в крайна сметка връх на себелюбието?Може да разберем потребността от аскетизъм, ала къде са границите му? Нима и самият Буда не е изоставил този път на пълно самоотричане?
(Бокар Римпоче избухва в смях)
– Да! В началото на първата си проповед, наречена Бенарската проповед, Буда казва: „Онези, които са се отвърнали от семейния живот, не могат да достигат до двете крайности: отдаването на удоволствията, любовта към удоволствията на сетивата; или пък ритуалите, чрез които човек се самоизмъчва и, следвайки нездрави доктрини, изтощава сам тялото и съзнанието си, без да може да опази онова, което е скътал там. О, аскети, освен тези две крайности съществува и средният път.”

В действителност онова, което отличава безполезното умъртвяване на плътта от истинския аскетизъм, е мотивацията. Да искаш да се докажеш и да докажеш на другите, че си способен или по-висш от тях, това са лоши мотивации. Ако обаче мотивацията ни е съобразена с дхармата, ако стремежът ни е да се подложим на това аскетство и този пост, за да се пречистим и да пречистим всички същества, то можем да сме сигурни, че мотивацията е добра.
Карма Шераб Еусер е бил, както твърдят всичките му близки, чистосърдечна, смирена и чиста личност. Смъртта го застигнала когато бил на петдесет години. Тялото му балсамирали, като предварително го изсушили в сол.

– Балсамирали тялото му?
– Да.
– Как се съвместява това с будистката идея, че всичко е преходно, ефимерно? При западните религии бихме говорили за мощи. Ала тези религи поне не проповядват недълговечността на всичко…
– Имате право: всичко е преходно, всичко е „недълговечно”, включително, разбира се, и тялото на всеки индивид. Обикновените хора обаче са склонни да вярват на онова, което им показват очите…
– И което според вас, в действителност е само илюзия…
– Да, точно така. Те погрешно считат, че нещата са осезаеми и постоянни. Големите учители и лами въприемат мирогледа да бъде плодотворна установената помежду им връзка по време на обучението. Опровержението на онова, което е погрешно, трябва да дойде от тях, не от нас. Освен това подобни измамни ситуации могат да имат благотворен ефект. Успокоителното въздействие на едно съхранено след смъртта тяло може евентуално да създаде условия, способстващи за едно бъдещо вътрешно интелектуално развитие. Ето защо тялото понякога бива запазено, не за да осигури дълговечността на самия лама, което би било абсурдно, а защото визуалното възприятие на това тяло от онези, които биха искали да вярват в неизменността на нещата, би могло да открие нов вътрешен път, отвеждащ духа им евентуално към нещо добро.

Същевременно макар, както току-що видяхме, будизмът да предлага на всеки подходящо за него ниво на разбираемост, вярно е, че това съхранение не е пряко съгласувано с дхарма. Ето защо три години след балсамирането на Карма Шераб Еусер, Шестнадесетият Кармапа поискал тленните останки да бъдат изгорени. Когато огънят на кладата докоснал тялото, сърцето на Карма Шераб Еусер изхвръкнало вън от жарта. Било червено и топло, като да било изтръгнато от още жив човек. Сега се съхранява в Непал. Този феномен, който приемам за автентичен, защото съм възстановил историята по сходните разкази на много очевидци, ни показва Карма Шераб Еусер като една изключителна, самоосъществила се личност.

– Как ви идентифицираха като негово превъплъщение? Дали хората, които са ви открили, са провели разследване улика по улика, знак по знак?
– Да, точно така: разследване, знаци. Някои личности, като Кармапа например, могат да идентифицират различните тулку чрез сънища, видения. На първо място този Кармапа, който наредил да се изгори тялото на Карма Шераб Еусер, отказал да му бъде дарен основаният от него манастир: ще дойде един тулку, казал той, и ще поеме отново управлението му.

Изминали няколко месеца. Тогава Кармапа заявил, че детето се е родило през годината на Дракона, на изток от манастира Бокар, на разстояние от пет или шест дни езда. Щели да го намерят в семейство от средна ръка. Носело отличителен знак. Баща му се отличавал с необичайно и парадоксално име. Колкото до майка му нейното първо име било Сойонам.

– Отговаряте ли на всички тези условия?
– Да.
– Мястото и годината на раждането ви?
– Отговарят на казаното от Кармапа.
– Отличителният знак?
– Винаги съм имал една киста под ключицата, от лявата страна.
– Малкото име на майка ви?
– Тя наистина се нарича Сойонам Юдройон. Думата Сойонам означава „заслуга”.
– А на баща ви?
– Точно тук бе най-мистериозният момент. Преди да дадат живот на баща ми, на дядо ми и баба ми се родило дете хермафродит, за което отначало считали, че е от мъжки пол. Когато дошло второто бебе, се опитали да се спогодят със съдбата, като я изпреварят. Детето било момче, те му дали име на момиче: Пумлойон. Едно наистина необичайно и парадоксално за мъж име!

Монасите разпитвали в продължение на месеци из областта ни. Когато ме намерили, както вече разказах, било необходимо още Кармапа да потвърди валидността на откритието им. Той го направил, като им предоставил в плик името, което би трябвало да нося и което би се превело като” „Слава и Добрина, Съвършено Единство на Ерудиция и Реализация”!

– Добре, че мога да ви наричам Римпоче!
– Да! В действителност Бокар Римпоче е ежедневното име, което започнах да нося малко след това.
– Какво изпитахте, когато бяхте признат за тулку?
– Сигурно ще ви разочаровам: нищо. Нямам спомен да съм изпитвал нещо специално в този момент.
– Бяха ли щастливи родителите ви да ви виждат удостоен с такава чест?
– Бях едва на три и половина години и бях единственото им дете. Баба ми прие много тежко мисълта, че ще трябва да замина в манастира и че ще се лиши от присъствието ми. Майка ми, която тогава беше на двадесет и пет години, плачеше едновременно от радост и тъга. Радост от това, че ще се ползвам от прекрасно обучение, и тъга от това, че се откъсвам от нея. Баща ми бе смаян и доста твърд. Той беше животновъд, но и сам можеше да живее в манастир, толкова ерудиран и духовно извисен беше.

Плиснаха вода върху едно огледало пред мен, подстригаха ми косите, облякоха ме в манастирски дрехи и ми присъдиха името, указано от Кармапа: вече официално бях станал тулку. По-късно цяло шествие ме екскортира до манастира. Множеството монаси, някои на коне, а други вървящи пеша, членовете на семейството ми и голям брой селяни от околностите съставляваха наистина внушителна процесия.
След няколкодневно пътуване пристигнахме в манастира Бокар. За да ни посрещнат, множество монаси засвириха на ритуалните си инструменти. Струваше ми се, че планетата трепери от звука на цимбалите и роговете! Щом разположението на звездите стана благоприятно, влязохме в манастира за ръкополагането ми. Макар да не бях идвал никога преди, забелязах едно крило на сградата, което ми се стори познато. „Там живея!” – казах на баба ми. Сочех с пръст резиденцията, в която бе живял Карма Шераб Еусер!