Из „Беседи с Бокар Римпоче”

– Ръкополагането ви означава ли за вас настаняване в манастира?
– Там заживях една година по-късно. Тогава бе решено, че ще се връщам при родителите си на всеки шест месеца или всяка година. Но едва на деветгодишна възраст, след първата си среща с Кармапа, се състоя истинското ми посвещение и обучението ми започна. Първите два часа от деня, от три или четири часа сутринта, бяха посвещавани на четене на Свещените Писания. Към шест часа сутринта пиех чай с учителя ми. Учебният ми ден завършваше към осемнадесет часа. Лягах си заедно със слънцето.

– Удовлетворяваше ли ви този начин на живот?
– Не съвсем. Учението слабо ме въодушевяваше. Затова пък гостуванията при семейството ми ме изпълваха с радост. Един ден, виждайки ме, че плача при мисълта, че трябва да се връщам в манастира, баща ми заплака заедно с мен и отказа да ме върне в уречения срок. Учителите ми от Бокар, на които Кармапа бе поверил грижата за възпитанието ми, бяха много разстроени. Те писаха на последния, за да му внушат сам да препоръча обучението ми да продължи в Цурпу, който беше твърде далеч, за да мога да се връщам при семейството си по-често от веднъж на три години. Кармапа писа на баща ми, който не можа да устои на една тъй височайша повеля. Ето как се озовах в Цурпу, един разрушен днес манастир, даващ подслон на близо петстотин монаси.

– Бихте ли казал, че сте бил лишен от детството си?
– Виждам накъде искате да ме насочите. Ето кое изненадва и смущава западняците: тези лишени от свободата си, откъснати от семейството си деца. Така се изразява това във вашата страна, нали?
– Не съм го казал по този начин…

– Признавам, че въпросът е комплексен. Навремето бих предпочел да бъде едно обикновено дете, да играя, да раста нормално и един ден да стана може би животновъд като баща ми. За вас свободата е най-драгоценното благо. С това искам да кажа, че използването й не е задължително: достатъчно ви е да знаете, че сте потенциално свободни, че това благо съществува някъде. Ето защо самата мисъл да бъдете лишени от тази свобода, ви е непоносима. За нас свободата не е благо, което притежаваме, а средство да вървим напред към осъществяване на духа. Един тулку не е свободен, докато не завърши обучението му. Необходимо е да получи образование, отговарящо на вродените му качества, ще рече изключително. Тулку трябва да живее в манастир именно, за да му се даде това образование далече от суетата на светския живот. В тези условия той ще може да прогресира в духовното си израстване и да бъде полезен на другите, помагайки им също да се извисят.

От друга страна какво представлява свободата на едно дете? Да може например да играе на воля на някой скалист бряг?Тази свобода не може ли да го убие? Ограничаването на свободата е необходимо за оцеляването на детето. Единствено зрелостта, която ще му дари образованието, ще му помогне да постъпва като свободен човек.
– Въпросът не е само за свободата. Един случай нашумя много наспоследък в Испания. Става дума за едно дете от Гренада на име Озел, посочено за тулку на великия лама Тубтун Йеш. Този лама, когото вие може би познавате, е основал повече от шестдесет будистки центрове на Запад. Почина през 1984 година. Озел още не можел да върви, когато започнал да разпознава предметите, принадлежали му преди.

Самият Далай-лама го признал за тулку. Днес Озел е на десет години и е отглеждан в индийски манастир. Майка му би искала той да се връща от време на време в Испания, за да опознае корените си, нещо, което будистките монаси отказват.
Ние, на Запад, мислим, че детето е самостоятелна и обособена личност, чиито права трябва да бъдат признати: например правото да живее в нормална семейна среда. Тези права са узаконени с харта на ООН под егидата на УНИЦЕФ. Съществуването на тулку означава ли според будистката система, че едно дете няма права – повтарям, не говоря за свободата – докато не е преминало обучението си? И ако е така, остава ли то личност?

– Ще трябва да приемем, че някои от постулатите ни са различни. Вероятно пак ще се върнем на този въпрос, ала за будиста личността, както отгатвам, с главна буква, не съществува. В нашия контекст, нормалната среда за един тулку, ако използваме вашите термини, е онази, в която го поставя цикълът на превъплъщенията. Когато даваме специално образование на един тулку, поемаме грижата за него, предпазваме го от ненужно разсейване и го насочваме по пътя, който е избрал в предишното си превъплъщение, ние не го малтретираме, а го възприемаме в неговата цялост.

Благодарение на това обучение като възрастен той ще се радва на многобройните качества, които не би придобил по друг начин и ще облагодетелства и другите с тях.
– Случвало ли се е някога достигналият до известен стадии на формирането си тулку да отхвърли статута си, положението си и дори будизма?
– Възможно е това да е ставало. Ала дори ако се случи това, никога не можем да бъдем сигурни какво действително става на най-неуловимото ниво. Ако признатото за тулку дете, достигайки зряла възраст отхвърли статута си и дори будизма, то не е невъзможно това да е преднамерено. Той може би знае, че чрез това деяние веригата от причини и следствия ще доведе до нещо добро за останалите… Нещата са свързани и са в определена зависимост едни от други. Той не отхвърля задължително обучението, което е получил. Всичко това е тъй деликатно, че никога не можем да узнаем какво наистина става.

– И така, ето ви вече в манастира в Цурпу.
– Да. Обучението продължи. Животът там бе по-труден, защото някои от учителите ни ни внушаваха с бамбукови пръчки понятия, към които се оказвахме неподатливи. Ала онова, което най-много ме смущаваше, беше особеното положение, което ми бе отредено. Класната стая беше разделена на две части: „обикновените” ученици седяха направо на земята, от лявата страна. Застлана с килим естрада от дясната страна бе запазена изключително за мое ползване. Мразех това, но не ми оставяха възможност за избор. Спомням си само деня, в който един от учителите ни ни заплаши със сто удара с бамбукова пръчка, защото бяхме недисциплинирани – най-вече аз – и не особено усърдни през целия учебен ден. Когато се приближи до мен, ме обзе ужас. За разлика от другарите ми, мен никога не ме бяха налагали с пръчки. В паниката си без да размишлявам, се хвърлих в краката на учителя. Той начаса се отказа от намеренията си и се извърна, силно смутен. По-късно разбрахме, че този човек се е почувствал виновен, че е предизвикал един тулку да падне пред него по очи!

За мен целият този период беше едновременно тежък и обогатяващ. Ала в края на трите години вече нямах по-съкровенно желание от това да продължа обучението си!Продължих да живея така, между Цурпу и Бокар, където скоро можех пак да се връщам, в манастира основан от Карма Шераб Еусер. На двадесетгодишна възраст пожелах да се оттегля в отшелничество за три години, ала Кармапа ме уведоми, че ще трябва да отложа това си намерение. Тогава открих, че страната ми е в опасност. През 1940 година, след един твърде дълъг период на регентство, провъзгласиха четиринадесетият Далай-лама, който тогава бе едва петгодишен. През 1949 година бе създадена Народна Република Китай. А от дълго време китайските комунисти бяха заявили, че считат Тибет за неразделна съставна част от Китай, а тибетците за една от петте националности в републиката. Тибетското правителство започна дипломатическа акция, която се оказа безрезултатна.

– Този процес доведе до анексирането на Тибет от Китай. Вие видяхте ли китайските войници да завземат страната ви?
– Да. Положението беше опасно. Китайците оповестиха намерението си разрушат храмовете и манастирите. Самият Кармапа, чието седалище бе в Цурпу, вече подготвяше бягството си в посока към кралство Бутан.
– Вие придружихте ли го в изгнанието му?
– Не. Макар военната ситуация да бе сериозна, аз поисках от него разрешение да отида до Лхаса, където не бях ходил отдавна и където исках още веднъж да видя Джово преди да напусна страната.
– Джово?
– Това е една статуя. Мислим, че е била изваяна докато Буда е бил още жив. За един тибетски будист посещението при Джово е равносилно на онова, което вие наричате поклонение.
– Нещо като пътуване до Мека за мюсюлманите?
– Да, точно така.

– Не беше ли ужасно непрадпазливо да тръгвате за Лхаса, когато нашествието тъкмо е започнало?
– Несъмнено. Ето защо Кармапа ми нареди да остана там само един ден. Водех със себе си още двама други лами. Необходими ни бяха два дни път на коне, за да стигнем целта си. Улиците в столицата гъмжаха от китайци. Във въздуха витаеше голяма заплаха. В тази крайно напрегната обстановка ние стигнахме до Джово по най-бързия начин.
– Успяхте ли да си тръгнете навреме?

– Ето тук историята става невероятна. Бяхме решили преди да си тръгнем да закупим някои продукти, от които имахме нужда. Единият от двамата ми спътници счете, че прибързаността ще ни принуди да купуваме на неразумни цени. Успя да ни убеди, че ако останем още два дни, ще направим съществени икономии. Само си представете! Обиколихме сергиите на търговците, сравнявайки етикетите, докато китайската армия завземаше страната! Търговците ококорваха очи като ни видеха. Те мислеха само как да си стегнат багажа и да приберат стоките си в неописуемия безпорядък. Някои побягваха изоставяйки сергиите си. Навсякъде цареше паника – навсякъде освен в нашата малка дружина, заета с разпределение на бюджета си!

Най-сетне разбрахме, че Кхампа, разбирайте националната съпротива, е понесла тежка загуба. Всеки момент в града щяха да избухнат размирици. Пред нас премина шествие от мъже. Те излагаха на показ трупа на един тибетски министър, който бе подкрепил китайската кауза. Мъжът бе организирал заговор срещу Далай-лама с цел той да бъде заловен и отведен в Пекин. Навсякъде хората разграбваха китайските магазини. Денят беше 10 март 1959 година. Същата вечер комитетът за освобождаване на Тибет обяви, че войната срещу Китай е започнала. Седмица по-късно Далай-лама щеше да бъде принуден да напусне страната. Този път вече наистина трябваше да бягаме.

Решихме да напуснем през нощта в три часа. Четирите часа закъснение ни спасиха живота. Действително първите тибетци, които преминаха пред постовете на китайската стража през нощта, бяха убити. В крайна сметка ние потеглихме едва на следващия ден, когато китайците бяха отслабили бдителността си. По пътя ни спряха войници. Огледаха стоките, които носихме и мислейки може би, че крием и оръжие, претърсиха внимателно и амунициите на конете. Двамина от тях насочиха пушките си към нас. Наистина си помислихме, че ще ни убият.

– Изпитахте ли страх?
– Не, ни най-малък страх. Виждате ли, възможно е будизмът наистина да има право и в известни моменти откъсването от нещата да ни помага да не страдаме, да не познаем нито безпокойството, нито страданието!
Наколко дни по-късно минахме през опустели манастири, между които и този в Цурпу. По пътищата препускаха бойци от Кхампа, бягайки от страната.

Стигнахме в Бокар, където хората нямаха никаква представа за ситуацията. На този етап трябваше да помислим за идните дни. Прибягнах до гадателство, за да узная какъв трябва да бъде изборът ми и изборът на другите монаси. Поставих в една чиния две топчици тесто. В едната пъхнах хартийка с надпис „Да замина за Непал”, а в другата „Да останем”. В края на ритуала от чинията, която въртях в кръг, изпадна първо топчицата „Да заминем за Непал”.

Приятелите ми решаваха сами дали да ме последват. Седемдесетина от нас избраха изгнанието. Тогава започна едно дълго пътуване, затруднявано допълнително от факта, че бяхме запазили най-ценните предмети от манастира ни, включително и ступа, свещения купол съдържащ сърцето на Карма Шераб Еусер. Често трябваше да променяме маршрута си, за да избягваме китайските войници. Повечето ни животни – кози, якове, овце – умряха от студ в една планинска клисура.Палатките ни се похабиха. Конете изнемогваха. Чувствахме, че китайците са наблизо, като някаква неназовима опасност. Страхът скъсяваше съня ни.

– Мислех, че страхът не ви е познат, дори когато пред вас са заставали въоръжени мъже…
– Не бих могъл да го обясня. Този страх все още го сънувам понякога…Изводът вероятно е, че не съм голям лама!
(Бокар Римпоче избухва в смях, като че сам не вярва в собствената си скромност! И продължава…

Продължението на моята история е историята на едно странстване. Отначало се настанихме в Непал, в кралство Мустанг. После аз отидох в Румтек, в кралство Сиким, което бе независимо до 1975 година и където се бе установил Кармапа. После в Индия…Често съм се оказвал принуден да преминавам без виза затворени граници, да пътувам с камиони със стока, да се противопоставям на полицията, да се изправям срещу бандитите, да вървя през нощта и да се крия през деня…Видях Лумбини, родното място на Буда, Делхи, където бе отседнал Кармапа, преди да стигна до Даржелинг, където щях да изживея едно от най-значимите за мен събития.

Там всъщност срещнах онзи, който трябваше да стане мой учител и до когото щях да остана повече от двадесет и пет години, до смърта му – Калу Римпоче.
Продължих обучението си като тулку. Предложиха ми да науча английски, нещо, което приех. Една възрастна англичанка, която не бе напуснала Индия при обявяването на независимостта, ми преподаде първите понятия. Четири месеца по-късно се замислих по този въпрос. Стори ми се, че изучаването на този език ми отнема време за сметка на други дисциплини, които, като тибетец и в качеството ми на тулку, трябваше да са по-важни за мен: граматиката, поезията, калиграфията, астрологията…И тъй, отказах се от английския и се ориентирах към тези дисциплини и към задълбочаването в дхарма.

– Дали отношението ви и до днес е същото? Младият тулку на Калу Римпоче ще учи ли английски?
– Като се вземе предвид изключителната експанзия на бузизма на Запад, да. Може би ще науча и френски…
Впоследствие прекарах много отшелнически години в манастира, основан от Калу Римпоче, който, както ви казах, бе станал мой духовен учител. Заедно с други монаси построихме сами манастира в Сонада. Там получих онези знания, които ми липсваха и се запознах със стойността на ритуалите…

– Мнозина от онези, които на Запад възприемат будизма, придават на ритуалите такава стойност, че понякога се питаме кое е по-важно: самата духовност или мизансценът й! Дори тук преди малко наблюдавах двама младежи, момче и момиче. Водеха оживен разговор по повод на това как трябва да сгънат ката, белия шал, който трябваше да ви връчат в знак на почит. Аз, от своя страна, предположих, че вие ще приемете техния ката дори ако е лошо сгънат…Каква е истинската стойност на ритуалите в будизма?

– Най-важното в един ритуал е намерението, което влагаме в даден жест. Един ритуал, който не носи вътрешен заряд, е безсмислен. Намерението трябва да бъде в унисон с дълбокия смисъл на жеста, който винаги означава нещо. В този случай поднасянето на ката е засвидетелстване на почит, но също и начин човек да намери мястото си в една от традициите на дхарма, на учението. Веднага щом като ми бъде подарен, аз го връщам, поставяйки го на рамото на онзи, който ми го е дал. Това означава, че съм бил трогнат от дара му и че му правя подарък на свой ред. Страданията ни и желанието ни да излезем от страданието са еднакви. Връщайки ката аз давам израз на онова, което вие бихте нарекли братска любов и което будистката традиция нарича състрадание.

И така, главното е намерението, ала в ритуала е вписано и нещо мистериозно, което е във връзка с духа. Без ние да си даваме сметка, ритуалът въздейства на духа. Взаимосвързани са. Бих казал, че колкото по-малко сме осъществили дълбокото естество на духа, толкова повече внимание трябва да обръщаме на ритуала, който може да послужи за пътеводител, за опора, за насока към духовната практика.

Човек, който реализира малко по малко истинското естество на духа си, зависи по-малко от ритуалите и те стават по-маловажни. А ако някой успее да осъществи напълно естеството на духа си, то тогава с или без ритуали, в естеството на духа му спонтанно ще се изразява вярната връзка с всяко нещо.

Всъщност всичко зависи от индивидуалното вътрешно развитие. Когато сме в началото на пътя, се чувстваме донякъде пленници на ритуалите. Впримчени сме в тях, убягва ни способността да видим ценността им, цялата й дълбочина, целия й обхват, ала те ни помагат. Колкото повече се извисявате, толкова повече самото упражнение на ритуалите ви освобождава, защото съзнанието вижда по-добре връзката помежду им.

– Говорехте за духовния си учител. Как узнахте, че той ще приеме този статут в живота ви? По какво го познахте?
– Калу Римпоче беше като пламък, който свети в непрозрачен съд. Светлината е там, но човек не я вижда веднага. Отначало само отгатвах величието му, а по-късно никога не съм преставал да го преоткривам. Познанията му бяха необятни, а състраданието му неизмеримо.

Когато бе близо осемдесет и пет годишен Кале Римпоче се разболя. Отначало се наложи да бъде лекуван в продължение на няколко седмици в една клиника в Силигури. После се върна сред нас и известно време след това отново заболя. Този път лекарите дойдоха по наша молба. Те настояха Калу Римпоче да се върне в клиниката. Ала състоянието му беше вече твърде тежко и трябваше да бъде поставен под постоянно лекарско наблюдение в стаята си и да му се инжектира глюкоза. На няколко пъти показваше с жестове, че иска да се изправи в леглото си, нещо, което лекарите отказваха. Наложи се да им се противопоставим, за да помогнем на Калу Римпоче да заеме поза за медитация.. Тогава на лицето му се изписа дълбоко чувство на мир и спокойствие. Умря, медитирайки, в голямо щастие. Тялото му остана в това положение три дни. През тези дни то не показваше никакви признаци на вкоченелост, бе си останало гъвкаво и плътта беше мека. Нямаше никаква следа от нечистота. Беше мъртав, но се превърна в труп едва след тези три дни…Изведнъж тялото рухна. Калу Римпоче току що бе отпътувал в нирваната…

– Подробностите по тази смърт позволяват да се предположи, че великите лами не са човешки същества „като останалите”, че са надарени с особени способности. Вие също ли притежавате тези способности?
– Достигналите високо ниво на духовно развитие човешки същества притежават дарбата за ясновидство и пророчество. Те могат да предвидят датата на собствената си смърт и на смъртта на близките си. Например Карма Шераб Еусер, чието превъплъщение съм аз, един ден поръчал да се построи манастир. Той заявил: ”Този манастир ще съществува двадесет години. Само толкова ще живеят монасите в него.”

Действително двадесет години по-късно китайците завзеха Тибет и унищожиха сградата. Без да е необходим вестоносец, Карма Шараб Еусер можел да известява за смъртта на хора, живеещи далеч от него: правил го е в много случаи, включително и при смъртта на Кармапа. Имал, разбира се, и предчувствие за собствената си смърт. Съхраняването на тяло след установената смърт, както станало в случая с Калу Римпоче, се случва често. Казват, че тялото на един велик лама останало непокътнато в продължение на близо седемнадесет години. В други случаи се пристъпва към изгаряне на тялото, а в пепелта откриват пет малки перли в бял, син, жълт, червен и зелен цвят. Те са онова, което остава от Буда, който тези личности са носили в себе си.

– Какъв е произходът на тези способности?
– Нашият дух притежава по природа необозрими качества. На нашия език то е онова, което наричаме потенциала на Буда. При обикновените човешки същества той е припокрит от кармичното було, представляващо онези препятствия, които светските илюзии поставят между духа ни и пълната му реализация. За да могат тези качества, които всички притежаваме, да излязат наяве, трябва да се пречистим и да разпръснем булото. До там се достига чрез медитацията.

– И тъй, значи и аз, притежавам тези способности, които ми се струват свръхестествени, също както всяко човешко същество?
– Да, те са съставни части на самото естество на духа. Това е нещо съвсем естествено.
– Не е необходимо сътрудничество с някаква божествена сила?
– Не, този потенциал е в нас.
– А вашите собствени способности? Нали в детството си сте разпознали монах, когото никога преди не сте виждали?
(Бокар Римпоче отново се разсмива, ала смехът на преводача и на още две други лица е изпреварил неговия. Преди да е отговорил всички напразно се опитват да сподавят напиращия смях.)

– Да, но все още нямам достатъчно власт. На пътя съм, опитвам се да вървя напред. В бъдеще това сигурно ще дойде.
(Смеховете избухват отново. Всички около мен са разбрали, че отговорът не е бил искрен. Очевидно е обичаен и цели единствено да заблуди врага на скромността! Няма смисъл да се настоява.)

– Някога имали ли сте възможност да се върнете в Тибет?
– Да, тридесет години по-късно. Исках да видя отново родителите си. Ала успях да отида едва три месеца след смъртта на баща ми. Когато пристигнах в родното си място, дойде да ме посрещне един мъж. Не го познах. Беше по-малкият ми брат. Всъщност не познах никого – нито майка ми, нито сестрите ми, нито чичо ми! Заминавайки, бях оставил едни средно благосъстоятелни хора. Открих само бедни клетници, облечени в парцаливи, прокъсани овчи кожи. Всички заплакахме. Не можехме да спрем!

– Как живеете днес?
– Живея тук, в Мирик, в този манастир, който съм основал. Природата е красива и отшелничеството на монасите е плодотворно. Ръководя също и отшелнически центрове в манастирите в Румтук, Сонада и Лабар.
– Настина ли познавате покой, или той е обречен да бъде само една недостижима цел?
– Страдам от страданията на другите същества. Казах ви: някои страхове още продължават да ме измъчват. В действителност истинското щастие може да бъде постигнато едва в края на преражданията, ала мога да кажа, че съм видял от другите много добро и че вече съзирам покоя, тоест откъсването от онова, което носи страдание.

– Онова, което казахте за завръщането си в Тибет и семейството си, което не сте познали, е много вълнуващо, ала навежда още веднъж на въпроса за свободата. Вие сте бил предопределен за една съдба. Други за друга. Може ли някога въобще един будист да каже, че е живял свободно?

– В будизма приемаме понятието за минал и бъдещ живот. Вътре в това понятие за минал и бъдещ живот нещата не стават случайно. Всеки индивид си има своя карма. За будистите кармата е великият закон на действието. Той произтича от нещо като баланс на положителните и отрицателните деяния от предишните ни животи. Според това, дали везните се накланят на една или друга страна, ще се преродим в повече или по-малко благоприятно въплъщение.

Кармата е следователно първопричина за онова, което вие наричате „съдба”, ала тази карма ще се актуализира съгласно външните обстоятелства. Съчетанието между кармичния потенциал и външните условия ще даде живота на един индивид. Тук става дума за нещо много деликатно, чиито причини и последствия не могат да се обхванат изцяло. За нас, тибетците, животът се гради всеки ден върху това взаимодействие. Следователно ние не сме пленници на един предварително очертан път. Наследяваме последиците от миналите си животи, ала сме напълно отговорни за сегашния и за бъдещите.

– Може ли да се избяга от кармата?
– „Нито във въздуха, нито сред океана, нито в дълбините на планините, нито в някой край на света не съществува място, където да може да избягаме от последствията от деянията си”, е казал Буда. Този начин на изразяване на нещата показва, че поведението ни, добро или лошо, неизбежно налага някакво последствие. В будизма няма следствия без причини, няма и лесен изход.

– И все пак, няма ли нещо несправедливо в това да се оказваме наказани за дела, които нямаме спомен да сме извършили, тъй като то е станало в някой предишен живот?
– Защо да изразяваме това с поглед назад? Будизмът не зачерква свободния ви избор, тъй като бъдещите ви животи зависят от деянията ви в настоящето. И тъй, ние приемаме, че трябва да постигнем вътрешно просветление и ясно да осъзнаем, че кармата зависи от онзи, към когото е приложена.
– Някои виждат историческо противоречие между теорията за кармата и страданията, понесени от болния Буда, след като той достигнал Пробуждането. След като е бил вече освободен от самсара, и следователно от кармата, защо е било необходимо да познае и болката?

– Този въпрос е класически. Той предполага, че кармата е просто вид поощрително правосъдие, действащо според системата на наказанието и възнаграждението, независимо от всякакви други фактори. В действителност не всяко страдание произтича от кармата. Ако лошото време стане причина да хванете грип, кармата ви със сигурност няма много общо с това. Допирните точки на кармата на другите хора с нашата собствена са многобройни. Разгледани в тяхната цялост, външните обстоятелства имат голямо значение. Ние мислим дори, че в собствения ни живот броят на събитията, които се случват по причина на кармата, е много малък в сравнение с онези, които се дължат на външни условия.

Не трябва да си мислим, че причините за една последица са прости и лесно отличими. В действителност те са комплексни и взаимозависими и следователно по дефиниция неподатливи на анализа.
Един класически пример в Тибет е примерът с костилката на кайсиевото дърво. От нея няма никога да се роди ела. Това е неоспоримият факт. В същото време, за да поникне дървото, не е достатъчно само да се засее: това зависи също и от второстепенни причини като качеството на почвата, слънчевата светлина, поливането и т.н. Виждате, в този пример се преплитат няколко карми: кармата на костилката, целокупната външна карма, а може би и личната карма на някой човек, ако той стъпче пръстта и убие младия кълн…