Влизайки в никотиновата сфуматност на кафетерията, пословично известна като сборище на отчаяната лондонска бохема, художникът Гюстав Доре се взря за кратко в разстилащата се пред него суматоха.
Атмосферата му бе частично позната от парижките шантани, към които той не питаеше особен афинитет, въпреки световната им слава и неподправения артистичен чар. Все пак дори и в тази непривична за него среда, Гюстав се ориентираше безпогрешно сред играещите в полутонове сенки на веселящите се хора.
Например – тази цветна и понякога ритмична какофония, гейзерно изригваща някъде отляво, можеше да принадлежи само на артисти, къпещи се редовно в размерния слог на везаната реч. В противоположния, най-бистрия за окото ъгъл, под процеждащата се от прозорците на струйки светлина, седяха в артистично разкривени пози фриволниците на четката, видимо погълнати от загадката за променящия се с времето нюанс на абсентовото зелено. Седнал сред тях като стар познайник, го очакваше един служител на голямо лондонско издателство, за когото по много специална поръчка носеше под мишница дебел свитък с ескизи на бъдещите си литографии.
След тониращата тишина на усамотеното си ателие, Гюстав Доре не обичаше да попада сред подобна шумна паяжина от разноцветни хора, чиято усърдна звукова деятелност сякаш забиваше остри кинжали в най-чувствителните му ганглии. С бърза крачка се приближи до масата с чакащия го джентълмен и след учтив, но сдържан поздрав към веселата компания от художници, предаде свитъка с проектите си за илюстрации на поръчителя им. Междувременно Доре отклони тихо, но твърдо настойчивите покани да се присъедини към така заформилото се вече задушевно общество, под обичайния си предлог, че има неотложна довършителна работата над илюстрациите за няколко книги едновременно, и това си беше самата истина.
Джентълменът посегна развълнувано към вътрешния джоб на балтона, закрепи на върха на носа си миниатюрно пенсне и с охота запрелиства донесените от Гюстав ескизи. Библейските сюжети изведнъж се плиснаха пред очите му в широка, безбрежна, пълноводна река… Ситното вибрато на щрихите, с чиято помощ художникът бе съчленил в едно плътта на сцени и персонажи, размиваше всякакви граници между отсамно и отвъдно, между химерност и реалност, а над тях сякаш величествено се възвисяваше невидимата арка на отдавна хвърлен над вселенската бездна мост – истинска, непоклатима връзка между световете.
В младостта си служителят, а това е било доста преди да стане арт-директор на престижното имперско издателство, беше сравнително известен с прецизната линия на четката си, но за света на голямото изкуство той си оставаше художник с посредствена дарба. Трябваше да му се признае, че притежаваше точно око за пространството, правилна метрика и усет за полета на ръката над платното, освен това пишеше изящни и точни критически статии за журналите по изкуствоведство, което всъщност беше истинското му призвание.
Тези негови качества, както и честността му: навреме да спре да рисува, преди да опорочи съвсем музата на вдъхновението си, се оценяваха по достойнство и от собственика на лондонското издателство. Част от работата му като арт-директор включваше преценка и отсяване на най-талантливите художници, на които впоследствие се възлагаха поръчките на издателската къща за илюстриране на книги, енциклопедии, научни монографии, годишниците на Кралското природонаучно дружество, а този път и на нещо много по-значимо – наглед неизмеримо, респектиращо с мащабността си, нещо, което спираше дъха и обемаше всичко в себе си – Библията!
През изтеклите столетия поколения творци неуморно бяха шлифовали библейските персонажи, ползвайки целия спектър изобразителни техники: от канава и масло, темпера и дърво, фрескова техника по стените на катедралите, до застинали в бронз или изсечни в бял мрамор чудни видения, но този път се търсеше точното полиграфическо въплъщение на безплътния свят. Илюстрациите по страниците на Библията трябваше неимоверно да възвисяват съзнанието на зрителя, да оживяват до степен, равна на пламъците във въображението на ревностно верующите.
Отговорността бе наистина огромна, защото готвеното за печат издание щеше да поеме закономерния си път в четирите посоки на Империята, за която не без основание се казваше, че Слънцето никога не залязвало над нея.
Едва разлистил първите няколко скици, служителят на издателството видимо се развълнува дотолкова, че не можа да проговори, но все пак успя да кимне към художника в знак на дълбоко съгласие с работата му. След този едва забележим жест Доре се почувства свободен да потърси с краката си пътя към своето ателие, където го очакваха с отворени обятия селенията на Вдъхновението. Пътем към изхода на кафетерията, Гюстав неволно плъзна погледа си към хората, наредени край масите. Това, което видя го порази – над главата на всеки бохем, вихрещ се в танца на преливащия от виталност разгул, витаеше многоцифрено число, числото на записаните в сърцето му поеми, които той никога няма да намери време да напише, видя също и хиляди ненарисувани картини, безброй ненаписани мелодии, неизпяти стихове, от които на една нищожно малка част бе писано да видят светлината на битието…
Доре бе вече вън, под оловносивия купол на английското небе. Без да се обръща плътно затвори вратата след себе и забърза с трепетни крачки към следващата си картина. А тя идваше да напира, някъде издълбоко, в недрата на сърцето му, неспирно вибрираща и горещо молеща го по-скоро да я изведе към въплъщение.
Името на служителя от лондонското издателство не остана в широка известност, както често се случва с тихите труженици на добродетелта, но тънкия му нюх към дарбата на Гюстав Доре някога успя да извика за живот цели легиони от реещите се из тънкия свят на Духовността прекрасни видения. Навярно част от картините биха останали непроявени навеки, в глъбините на небитието, а и самият художник едва ли би разбрал за тяхното съществуване…
ЖИЗНЕН ПЪТ
Животът на художника Гюстав Доре (1832-1883) е пример за истинско всесъжение в пламъка на творчеството. С дейността си той надминава дори най-плодовитите илюстратори за всички времена. Броят на гравюрите му е над 10 000, а количеството на илюстрираните от него издания е повече от 4000. В периода между 1860 и 1900 г., на всеки осем дни е излизала от печат нова книга с рисунките на Доре. Неговите прекрасни 238 гравюри към Библията и до днес си остават най-известните илюстрации на света въобще. Същата тази Библия е преиздавана над 1000 пъти, с умопомрачителни тиражи из цял свят. Колосалното му наследство включва също така и над 400 картини с маслени бои, стотици акварели, безброй ескизи, десетки скулптури. Гюстав Доре е автор и на паметника в чест на писателя Александър Дюма, който и днес може да се види в Париж.
Всъщност по-интересна е личността на големия художник – той се е родил в семейството на строителя на мостове Пиер-Луи-Христофор Доре. Още от най-ранното си детство той е поразявал с майсторството на рисунъка си. Едва десетгодишен, Доре илюстрира Дантевата “Божествена комедия” по виртуозен начин. Известно време след това се преселва с майка си в Париж, където веднага бива забелязан от главния редактор на “Журнал пур рир”. За списанието Доре рисува цикъла с подвизите на Херакъл, но извън него бива издаден специален албум, в който между другото се споменава, че литографиите са дело на петнадесетгодишния тогава художник, изпълнени от него без наличието на учител или обучение в някоя от класическите школи.
Известно е, че художникът е разделял работния си ден на три части: утрото се посвещавало на графиката, следобедът на живописта, а вечерта отново се завръщал към графиката. Доре така и не получил художествено образование, но често прекарвал свободното си време в съзерцателно изучаване на класически образци картини и гравюри от колекциите на Лувъра и Националната библиотека.
През 1853 г. рисува за Байрон, а на следващата година илюстрира “Гаргантюа и Пантагрюел”, малко по-късно идва ред на разказите на Балзак, илюстрациите към “Ад” и “Рай” на Данте, приказките на Шарл Перо, “Приключенията на барон Мюнхаузен”, “Дон Кихот” и много други.
Шестдесетте години на 19-ти век се оказват особено плодотворни за художника, когато след една своя успешна изложба в Лондон се установява за постоянно на Острова. Именно там, през 1865 г., Доре илюстрира двутомната Библия, а неговата голяма ксилографическа работилница не успява да смогне на засипващите го от всички страни поръчки. Биографите на художника отбелязват, че между 1860 и 1870 г. Доре отделял значително време на живописта и с лекота преодолявал трудностите на маслената техника. По това време се появяват неговите огромни платна “Титани” (1866), “Смъртта на Орфей” (1869), алегориите на военна тематика (1871), “Медната змия”, “Изгонването на търговците от храма”, “Съня на Пилатовата жена”, “Избиването на младенците”, “Снемането от кръста” – все библейски и евангелски сюжети. Извън посочените картини, Доре рисува и светски персонажи: “Цигани”, “Улични музиканти” и др., които експонира на Мюнхенското изложение през 1869 г.
На художника не са му чужди и битовите сцени – често излиза на улицата и рисува английското общество с окото на проникновен психолог. Един достигнал до нас разказ на неговия приятел Джералд е особено любопитен: “Когато веднъж посетихме затвора “Ню Гейт”, той помоли тъмничаря да остави за няколко минути отворено прозорчето, през което се виждаше вътрешният двор, с бродещите в кръг осъдени. Доре спря да рисува и с особена концентрация се взираше във всеки един детайл от разиграваната пред очите му сцена. После сподели с надзирателя, че може с точност да определи същността на тези хора. После указа всеки поотделно – този е тук за измама, другият до него е фалшификатор на документи, онзи там е обирджия по пътищата, а ей там оня е касоразбивач. Тъмничарят бе безкрайно изумен, че художникът успя с абсолютна точност да определи “професиите” на всеки един от неговите подопечни”.
След смъртта на Гюстав Доре (на 23 януари 1883 г.) неговата популярност отвъд Атлантика става все по-голяма. Бурно развиващите се там множество клонове на протестантските течения разсяват неизброимо количество Библии с илюстрациите на Доре из цяла Америка. Поради невъзможността печатната индустрия на стара Англия да захрани с подобни количества Новия свят, предприемчивите американски пастори натоварват няколко талантливи местни художници с мисията да прегравират оргиналите, което им дава възможността за собствен печат. Това е причината да се срещат илюстрации на Доре с две имена, в долния им край. Добивайки по този начин още по-голямо разпространение (почти във всеки американски дом), гравюрите на великия френски художник стават класически еталон и в известен смисъл се „канонизират” като неделима част от днешната Библия.