1962 – 2012

ОТПЛАВАНЕ ОТ…

„Пътуващите са невинни…”
Христо Фотев

Брегът строши носа на вятъра.
Ъгълът на слънчевото равновесие
Лежеше в скута на вълната.
Греблата натежаха от очакване
Акулите да срещнат със сражение,
Решени само на победа…
И руното на слънцето да снемат.

Язон отново е в изгнание…

ХЛЯБ

„Който наблюдава вятъра,
няма да сее,
и който гледа облаците,
няма да жъне.”

Еклисиаст 11:4

Нахраних враговете с моя хляб –
от Свободата на духа омесен,
изпечен сред полярен хлад,
през който топлех им ръцете.

Не сеех ветрове. Какво да жъна?!
Те бурените впиха здраво в мене.
От тях словата си изтръгнаха
със съвестите обезкоренени…

И вече враговете сити спят.
Към топлото сърце на хляба
от алчност, ярост или глад
приятелите срещу мен посягат.

Сега плячкосват всеки залък.
Благодаря ти, Господи!
За завистта съм сляп.
Не си ме сътворил нищожно малък,
щом враговете си нахраних с хляб.

НАСЛЕДСТВО

на Тодор Чонов

Живеем днес пред чужд разклон.
Към себе си по-трудно се завръщаме.
Градът ни е картечен полигон –
слова куршумни вече заповръща.

Каква война?! Без изстрели и химни.
Аутодафе. И брата – брат изгаря.
Пред завистта – усещане интимно,
Сърцата гилотинно се отварят.

Приличаме на лунен сив пейзаж –
очите ни са кратери разкаляни.
И ако Господ ни е пратил страж –
той не познава Пловдив и България.

СТАРИЯТ КОРАБ

От корабното гробище съм тръгнал
в такава нощ по-зъл от призрак.
С платна от кървавите ризи
на екипажа, награден посмъртно.

Пробойните ми корпуса изкъртиха.
На мачтите ръцете ще разперя,
ще всяват страх пак моите размери
и на морето ще изтръгна зъбите.

Че в не една война бях флагман
и гордост за велики адмирали.
Сега звезди са моите медали –
край бордовете в полунощ доплават…

Че моят кил трошеше рифове –
желязато му в бой е закалявано.
Но вече влачат ме на претопяване.
Кому са нужни морските ми митове?

А утре името ми друг ще носи.
Навярно ще ме споменат за кратко…
Но в крематориума на нощта ме чакат
в последна схватка мъртвите матроси.