Съвместна публикация на сп. „Факел“ и в. „Ведра ранина“

„БОГОМИЛО- КАТАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ КАТО ЖИВЯНА ЕТИКА” , изд. „Авангардпринт”, Русе, е без съмнение, книга, която заради научните си приноси и новаторски характер би трябвало да бъде преведена и представена в чужбина.

В нея читателят ще открие отговор на много въпроси за етическата същност на дуалистичната ерес, за съзнателното оклеветяване на богомили и катари, за „Църквата на Любовта” и за Любовта като космическа същност, за егалитаризма и богатството като неистинско битие, за българския културен принос в Средновековна Европа, за волнодумието с катарски корени на Свети Франциск и за инквизицията като социално оръжие на враговете на свободната мисъл, но и като убежище на психопати-садисти, чиито потиснато либидо ги прави особено усърдни в измъчване на жертвите им.

– Доц. Лазарова, новата Ви книга „Богомило-катарската философия като живяна етика” представя един съвсем нов поглед към богомилската тема. Какво е Вашето послание към читателите?

– Преди всичко исках да покажа, че богомилството, а и по-късната му, европейска проекция – катарството, се разгръщат като дълбоко нравствено учение и особен вид културно мисионерство, предполагащо в равна степен секуларизация на общественото съзнание и самовъзвисяване чрез пряко общуване с Бога, добротворчество и любов към ближния. Става въпрос за една етична светогледна система, която е едновременно хуманистична философия на равенството и култура на бунта срещу унижаващите човека социални порядки, която реално има шансовете да подготви по пътя на убеждението и ненасилието, на молитвата и свободния труд, на категоричното неприемане на злото и възвеличаване на индивидуалните усилия за себеусъвършенстване духовната матрица на нов тип хора и да се превърне в нов начин на мислене и световъзприемане с европейски измерения.

Стремяла съм се да разкрия етическата същност на богомилското, респективно катарското учение, и да разкрия несъстоятелността на постановката за третирането на богомилите и техните западни братя по вяра – катарите като еретици или отстъпници от правата вяра (независимо дали става въпрос за източната ортодоксалност или католицизма!). Тъй като именно хората, нарекли себе си „истински християни”, възприемани от съвременниците им просто като „добрите люде”, са движени единствено от стремеж за възвръщане християнството към чистотата на апостолическите принципи и немеркантилния, не йерархизиран живот в първите християнски общини, където всеки възприема другия като Ближен, като „брат во Христе”, както ни учи Евангелието.

Те отричат единствено Канона като сбор от догми, които са дело на обикновени, земни хора – църковните първоотци. Да не забравяме, че ако и днес се спазваше всяка буква от него, би трябвало да продължаваме да твърдим, че земята е плоска и е център на вселената. Припомням специално, че самото понятие ерес означава избор и става дума на избор на нравствен начин на живот на всеки, който се смята за християнин. Християнинът общува с бога в „тайната стаичка на своето сърце”, както казва сам Христос, и няма нужда от специални храмове и ритуали, считани в богомило-катарската философия за остатъци от езическите практики. В това интимно, лично общуване той израства духовно, получава личното си спасение и става Христородица, пораждайки Бога в себе си. В тази контекстуалност е важно да се отбележи, че става въпрос за алтернативно християнство, което известният наш изследовател акад. Димитър Ангелов определя като „народно християнство”, а днес в западната литература все по-често се говори за дуалистично християнство.

И то, като определение, според мен е най-близко до историческата истина. Дори големият опонент и гонител на катарите Бернард де Клерво говори с възхищение за техния настина безукорен морал, а създателят на доминиканския орден, великият ивквизитор Доменик де Гусман, обявен за светец, призовава сподвижниците си да се борят с еретиците, но да водят чист и праведен живот като техния. Те не отричат вярата в Бога, а не приемат меркантилизирането на християнското учение и моралните извращения на клира – един въпрос, който продължава и днес, за съжаление, да бъде актуален.

– Вие много добре анализирате етическите измерения на дуалистичната ерес, интерпретирайки я едновременно като космическа диалектика, светоглед, етика на ежедневието и социална философия….

– Посветих изследването си на реконструиране богомило- катарската философия като пан-етическа мирогледна система, където разбирането за космоса като етически конструкт на противодействие между силите на Доброто и Злото определя съзнателния избор на добротворчество и добродетелност в мислите и поведението като нравствен начин на живот. Тоест, не става въпрос за отделни етически поанти в поведението и мотивацията на богомили и катари, а за живяна етика или живот, изцяло подчинен на нравствените принципи в един универсум, където т.нар. дуалистична ерес признава космическото противоборство на Доброто и Злото като две полярни по същността си начала в една вселена, където добрият, справедлив и всеблаг бог не може да бъде причина за Злото и да го търпи.

Негов създател и вдъхновител е Сатаната, оплитащ хората в своите мрежи, за да ги отдалечи от Отеца. Нему принадлежат телата им, но не и душата, безсмъртната божествена искра. Затова свободната им воля и желанието за праведен и безгрешен живот ги освобождават от „килията на тялото” и ги правят „небесни жители”, каквито още приживе са т.нар. „старци” („дедец”, според други балкански диалекти) или Съвършените („чистите” – от гръцкото понятие „катарос”) като връх на нравствената еволция. Те въплъщават идеала за Богочовека, победил завинаги греховната плътска природа.

– Кога започнахте работата си над този фундаментален труд?

– Интересът ми към богомилската проблематика и стремежът да изляза от омагьосания кръг на стандартните обяснения и обвинения към богомили и катари се породи още във връзка с работата ми над книгата за Найден Шейтанов ”Политикът срещу учения д-р Найден Шейтанов” (2005), който не просто го разглежда като наш най-крупен културно-исторически принос, направил да покълнат първите проторенесансови представи за човека като съзнателен творец на своя живот, но и сполучливо свързва култа към Прекрасната дама в Южна Франция с богомилското разбиране за изначалното равенство на мъжа и жената. Защото т.нар. еретици-дуалисти са първите, които легализират представата за жената не като същество, подвластно на мъжа и причина за първородния грях, а се отнасят към жената като личност с равностоен на мъжа интелектуален живот, която има право да упражнява професия и дори да проповядва.

Човечността няма пол – е имплицитният извод от това гледище, акцентиращо върху духовната стойност на личността. Затова и именно в Окситания се налага и първата мерократична обществена практика, когато титли получават и хората-творци. Затова говоря за егалитаристичния аристократизъм на богомило-катарската философия, признаваща единствено благородството на духовно издигнатата личност. Разбира се, трябваше ми доста време и продължително търсене на опорни точки в класическите източници, но и в огромния масив на съвременната литература по въпроса, за да осъзная и да се противопоставя мотивирано на ограничеността на известните ни дефиниции.

Осъзнах също ограничеността и тенденциозността на много от постановките, съзнателно замъгляващи хуманното значение на духовния преврат, осъществен от представителите на „дуалистическото християнство”.

– А не се ли страхувате, че ще бъдете подложена на преднамерени критики от страна на всички, които се страхуват от същностно демократичния заряд на богомилската философия и се придържат към остарелите възгледи за богомилството като рушител на държавността и враг на църквата?

– Ученият няма право да се страхува от истината! Разбира се, изключително лесно е да напишеш един псевдоерудитски труд, изпълнен с цитати с елементи на преразказ. Много по-отговорно е да издигаш собствени тези и да оспорваш утвърдени клишета, като например твърдението, че богомилите са причина за падането на България под турско робство. Това е ярък пример за преднамерено поставяне следствието на мястото на причината. Една отслабена от вътрешни разногласия и амбиции на отделни владетели държава, забравили завета на Кубрат за съединението като сила, при това раздирана от войни и завоевателни набези, става лесна плячка за външни нашественици.

Не е научно коректно и налаганото в учебниците схващане за богомилите като врагове на вярата. Още повече, че няма никаква принципна разлика в добродетелите, които лансира православната църква и богомилската философия. И аз го показвам в развенчания мит за противопоставянето на Иван Рилски и Поп Богомил. Нашата църква би следвало да се извини за гоненията на богомилите и за съзнателното окаляне на техния лик, както Папа Бенедикт ІІ се извини за терора на Инквизицята, създадена именно за саморазправа с катарите в началото на ХІІІ век. Не е зле да си припомним високата оценка на Екзарх Стефан І Български за културната мисия и етическата същност на богомилството в неговата докторска дисертация, защитена в Швейцария и издадена на френски език през 1920 г.

Той нарича богомилите ”най-просветената част от народните слоеве”, движени от „жажда за знание” и написва прекрасни страници-анализ на битие на богомилските учители-съвършените като аскетите-идеалисти: „...“съвършените” отказваха всякакви земни блага, които те наричаха “ржа души”, ръжда на душата. Те имаха да изпълнят едно задължение: да оповестяват, да проповядват и да получават смъртта с радост, ако тя беше за тяхната доктрина. “Верующите” много уважаваха съвършените. Те ги поздравяваха с голямо уважение и много ценяха тяхната благословия. Съвършените, жени и мъже, носеха черни дрехи като монасите, под които криеха Св. Евангелие. Повечето от верующите им поверяваха възпитанието на техните деца. Църквата на богомилите се състоеше от религиозни общини. Тези общества–общини бяха управлявани по демократичен начин. Религиозните шефове не считаха, че тяхното право и тяхната власт са получени чрез някакво свещено тайнство. Те се считаха като получили пълна власт от техните общини… Любовта към работата и скромният живот играят главна роля в частния живот, както и в общия живот на богомилите, които се задоволяваха с най-необходимото – толкова, колкото да преживеят, да не умрат от глад и от студ.”

– Много интересна е тезата Ви за т.нар. „еретическо дисидентство”...

– Това не е моя теза, но определено ми допада. Моят принос е в интерпретацията на социалното мислене на богомили и катари като подчертано иновативно и изпреварило времето си. Наричам го „първа система на тотална социална критика” и обръщам специално внимание на факта, че обвинените за еретици всъщност осъзнават столетия преди Оскар Уайлд и Ерих Фром, че е важно не да имаш, а да бъдеш. Т.нар. „дисиденти на Средновековието” са първите общественици в епохата след раждането на Христа, които издигат глас в защита на демократичните принципи, оспорвайки божествения произход на властта и привилегиите. Близо осем века преди Великата френска революция от 1789 г. те защитават лозунга й за равенство, братство и свобода от социално подтисничество, с което си спечелват омразата на светските и църковни господари.

Унищожени с огън и меч, както поради оспорване обективната потребност от посредници в общението с Бога и разкриване нелицеприятната същност на немалка част от самозабравилите се свещенослужители (които всъщност и вчера, и днес би трябвало да бъдат нравствен пример за паството си, а не да бъдат забърквани в сканадили, заради похот или служене на Мамона!), както и заради факта, че в нея крепителите на статуквото виждат заплаха за властта си. Обратното, всички волнодумци вчера и днес виждат в аргументите на противопоставяне вярата като съборност („Където сте двама, събрани в моето име, там съм и Аз” – казва Христос) и църквата като властова институция с материални интереси, обоснована защита на вярата като личен избор и индивидуална духовна потребност, а не като инструмент за налагане на определени релиигозни и политически идеи.

Именно противопоставянето на „Църквата на любовта” като духовна институция, създадена в синхрон с разбирането на Спасителя за неговото царство като непринадлежащо на „мира сего” и „телесната (карнална) църква” на църковните господари – крупни феодали (иронично наричана, особено след погромите на Инкивизицията, „Църква на вълците”), поражда големия конфликт с „Великата ерес”, обозначавана от съвременниците, включително и летописците на епохата, най-често като българска или „бугарска” ерес, заради българският генезис на богомилството.

Богомилското учение минава границите на българската държава и за броени десетилиятия се превръща в европейски феномен чрез своята дъщерна форма – катарството в Италия и Южна Франция (Окситания). Възникнала на Балканите, дуалистичната ерес е европейско антикризисно съзнание – реакция на социалната несигурност, често военизираното обществено битие, когато войната, по древна традиция, продължава да се разглежда като „майка на всички неща”, развалата на клира, климатичните промени и природните катаклизми, за които толкова изразително свидетелства хрониката на монаха Раул Глабер, вече достъпна и на български език. Социалният ракурс на богомило-катарската филисофия също е неразделно свързан с етическото им световъзприемане и тяхната социална, а аз бих я нарекла етико-социална чувствителност. Тя е толкова възвишена, че озарява кладите, където често Съвършени, ученици или просто катарски симпатизанти намират края си.

И най-изумителното е, че пред лицето на смъртта те намират сили да простят на палачите си, вдъхновени от вярата си в окончателната победа на Доброто над Злото във вселенски мащаби. В гражданския живот пък екзистенциалният избор предполага постулиране на социалното равенство като нормално обществено състояние. Братството и равенството се мислят не само като желано и дължимо, но и като естествено обществено състояние. За управляващите подобна позиция е скандална и обществено опасна, понеже подстрекава към обществено неподчинение и оспорва вечността на социалното неравенство и неговата божествена легитимация. Или както ще напише презвитер Козма в раздела „За властта и управниците” в известната си „Беседа против богомилите”:

„Еретиците се осъждат двойно като разпространяват друго учение, понеже са нови апостоли и предтечи на антихриста и понеже подготвят хората да приемат погибелния син… Но и по този въпрос да напомним на христолюбците апостолските и пророчески думи и поучения, за да посрамим безсрамните еретици, защото царете и болярите са поставени от Бога. Послушайте какво казва божията премъдрост: „Чрез мене царете царуват и повелителите в мене управляват земята; аз обичам, които мене обичат; и които ме търсят, ще ме намерят; богатството и славата са мои…”.

Критиците на богомилството вчера и днес прекрасно са вникнали в непримиримостта му към недостойното за живот. Омразните им еретици не се страхуват да се противопоставят с думи, а когато трябва и с дела, на несправедливите и жестоки управници. Затова в „Бориловия синодик” като най-тежък грях бива заклеймяван всеки опит за експроприация властта на господстващите класи: ”…да бъдат проклети онези, които дали с магия, заклинание, колдовство, дяволска черна магия или отрова се опитват да навредят на царя, поставен от Бога…”

Социалната критика на богомили и катари определено е нравствена критика. Но тя със сигурност носи и значим обществено-трансформационен заряд. Особено интересно е, че в България и Окситания през Х-ХІІІ век се наблюдава ранно или проторенесансово възраждане на елинските демократични норми за равенство в добродетелите и осъзнатата свобода на “първи сред равни”. За богомило- катарските нравствени вярвания е типично, че те не богоговеят пред верските и светски господари, а виждат в тях реални хора от плът и кръв, които често грешат, не са им чужди всички обявени от църквата за смъртни грехове и умножават прегрешенията си към ближните в своето високомерие и привързаност към земните блага и власт.

Тоест, не става дума за една чисто спиритуалистична нравствено-космологична система, а за етика на практическото действие. На труда се гледа като на начин да изпълниш божествения си дълг към Битието, съгласно библейската (а не комунистическа!) максима: „Който не иска да работи ,не трябва да яде”. Презвитер Козма се бунтува неистово срещу призива да не се работи даром на богатите. За него основното богомилско прегрешение е, че „…хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя, ругаят старейшините; укоряват богатите; мислят, че са омразни на бога, които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар…”

Но пък именно той в същата „Беседа” дава унищожителна и безапелационна критика на епископи, попове и монаси, които водят богонеугоден живот, поради разврат, мързел, безкнижие и безотговорност към задълженията си. И вижда в тях причина за разпространението на еретическото слово. Именно критиката на експлоатацията на труда и имплицитно заложеното в богомилските дуалистични възгледи схващане за дяволското обсебване на човешката същност чрез него, представлява най-силният момент на еретическия социален критицизъм, който преобръща схващанията на епохата за (псевдо)божествения произход на всяка власт и за нейната легитимност.

За тях евангелският живот предполага отхвърляне бремето на насилието от страна на властимащите от светската и духовна йерархия като незаконно и противоестествено, тъй като всеки човек има право да разполага с живота, труда и съвестта си. А това означава де факто признаване автономността и самоцеността на личността като субект на собственото си развитие – една теза, която изпреварва с цели столетия демократичното развитие на обществознанието.

Дисхармоничността на обществото се дължи на зле прилаганите принципи на вярата, презираща по примера на Исус, богатствата, привилегиите и неравенството. Религията на любовта не може по подразбиране да бъде свързана със социалната неравнопоставеност. Злото тържествува чрез противопоставянето на богати и бедни, властимащи и лишени от власт. Изходът от затворения кръг на тази всеобща антиномичност на обществените отношения и официозни мисловни представи е атакуване самата представа за тяхната неизменност и вечност. В това е същността на започналата през Х век духовна революция, която променя генерално мисленето на епохата.

– Както Вие казвате, проблемът за дуалистичната ерес в мащабния контекст на нейното паневропейско битие днес придобива все по-голяма актуалност. Първо, с оглед възраждане интереса към проблема за ценностите на фона на тревожните процеси на деетизация в постмодерното общество и второ, с оглед разкриване реалния български социо-културен принос на богомилското учение като Проторенесанс и Протореформация. Защо ние не сме достатъчно последователни в отстояване на собствените си културни постижения?

– Оказва се, че в границите на Обединена Европа днес не са изключени рецидивите на регионалното мислене като желание за „приватизация” и облагодетелстване от културни постижения, които в действителност не са свързани с един единствен регион и точно затова са общочовешко културно достояние. Един от конкретните негативни резултати в тази насока е, че през последните три десетилетия рязко се промени политиката на провинция Лангедок-Русильон в Южна Франция, която заложи върху лансиране представата за автохтонността или самозараждането на катарството, стремейки се да защити най-убедително пред света представата за неговата историческа значимост и оригиналност, отричайки българските му корени.

Омаловажаването на българската генеалогия и българския световно значим принос в случая е не просто теоретична спекулация, но и отказ от историческата истина. България именно чрез богомилската идеология създава още през Средновековието основите на една хуманистична култура, облъчила цяла Европа по пътя си от българското царство през Сърбия, Босна и Херцеговина, където се утвърждава т.нар. Ecclesiа Dalmatiae, за да намери през Х-ХІІІ век особено благоприятна почва в Западна Европа. Нейните европейски превъплъщения през ХІ-ХІІІ век откриваме от торбешите в Западните ни покрайнини до катаро-албигойската ерес в Лангедок, Прованс и Рейнската област, от патарените в Италия през валдензите в Средна Европа до лолардите в Англия. В този смисъл богомилите, а по-късно и катарите, са същински будители на социалното съзнание и човешкото достойнство през Средновековието.

Те създават модел на един реален и практически осъществим общочовешки хуманизъм, изпреварил времето си. И ние трябва да защитаваме своите позиции на негови начинатели и екстериториален фактор в реформирането и хуманизирането на Европа – нещо, което не е било оспорвано почти девет столетия. Защото има с какво заслужено да се гордеем! Да издигнеш глас в защита на „унижените и оскърбените” в епоха, когато феодалът е господар на живота на крепостните, а църквата въвежда и оправдава терора срещу всеки, който дръзва да оспори някоя догма или ритуал или си позволява да критикува аморалността на свещенослужителите, се изисква кураж и нравствена сила, облъхнала континента от Балканите до Апенините и внесла дух на демократизъм, егалитаризъм, антиклерикализъм и култ към познанието, свързан с гностическата традиция.

Превръщайки етиката си в начин на живот, богомили и катари изграждат идеала за нравствения човек, чужд на консуматорски амбиции и алчност за материални блага и власт. Да бъде в пълния смисъл на думата “морален” в мислите, делата и мотивацията си, е изискване към всеки и всеки сам, благодарение и според степента (мярата) на индивидуалните си усилия се доближава до Съвършенството. Нима може да има по-истинско благородство по дух? При това съчетано с принципите на егалитаризма и човешкото братство, на толерантността и съзидателността.

Интервюто взе: Огнян Стамболиев

Източник: http://www.fakel.bg/index.php?t=4342