Рита Буми-Папа СТИХОВЕ

ВОЛСКА КОЛА

Ти, колеснице на светостта,
на старостта невинна на дедите ни,
донесена от Ханаанската земя
в полето житно на Тесалия,
просторно и смълчано като черква
под огъня на слънцето!

Като библейска костенурка бавно
се движиш ти и возиш хорските съдби,
по-тъжна и от кладенец със кон, от охлюв;
със потъмнели колела без спици —
филии от стар дъб, издялани от прадеди —
ти се търкаляш по безпътните полета
под слънчевия диск отгоре със стрели при изгрев
и при залез,
със който бог покрива
измъчените ниви.

През жетвения месец возиш златна планина.
По жълтата рогозка,
подстригана от моите сестри жетварки,
вървиш самотна.
Стопанинът, пребит от работа,
потънал в своите съкровища,
по-жълт от сламата,
от камъка по-гол,
мечтае в зноя, вижда как една планинска яребица
се къпе в тих планински вир.
А грубите ти ритли, обковани
с железни първобитни скоби
са бдели над съня на Авраама,
над биенето на сърцето на Ребека,
което са измервали камилските звънци
в безводната и палеща пустиня.

Воловете ти силни произхождат от стадата на ахейците.
Те са два паметника
на добротата,
спокойни като равнина привечер.
Във влагата на техните очи
душата ни се отразява.
Гласът им е дебела водна струя,
която слиза в долината,
където тишината кротко спи,
съблякла белите си дрехи,
с разпръснати коси в тревата.

Ний слагаме червен гердан
на силните им незлобиви вратове,
за да напомня нишката на тяхната съдба;
мъниста слагаме по роговете вити, на които
спокойно кацат пеперудите
и на които ангела от Стария завет
окачва светлата си диадема,
преди до извора да легне.

Прастара облачна кола.
През къси дни със дълги дъждове,
когато равнината пей отчаяна,
обвързана като бушуваща вода
с гърмящите мостове на дъжда,
потънали до колене мазолести,
през есента — като живота ти горчива —
ти пъшкаш и се мъчиш да надвиеш
лепкавата сила на калта.
И винаги надвиват твоите волове.
От ноздрите им блика гъста пара
и скърцат стогодишните ти кокали
със нежността
на тихите подхълцвания на дете,
което с часове е плакало.

И куцайки, вървиш едва-едва,
ранена от калта,
нататък, дето всеки ден те води
Исав с огромните ръце.
Ти дълги векове рисуваш с колелата си
в калта, в снега, в тревата
дървото родословно на Исав,
усмихнат винаги, без сам да знай защо,
и толкова обичан от воловете,
които се боят от сенките наоколо.

Като лидийска колесница в слънчев ден,
със наниз на гърдите и дайрета,
вървиш натам, където
летят големите ята на гълъби,
където стрелят пушките от радост.
Там ще изпий кратунка с вино старецът,
който държи днес поводите с мънички ръце,
и ще даде съвет на срамежливите ергени
със бели ризи, шарени чорапи
в полукръга на древното хоро,
когато като водопади падат дипли по бедрата
и едри нарове във пазвите
стърчат — несмачкани от сребърните пафти.

Видях те, като возиш към реката
приятелки, които пеят, сякаш че оплакват
една девойка руса, дивоока,
сгодена, без да питат,
която водеха да се окъпе
под лавровия хълм,
и там да изперат чеиза везан,
скрит в аромата на сандъка;
да проснат славата му на тревата,
защото във неделя ще го натоварят пак,
и ти ще тръгнеш боядисана
със сок от скитското дърво и орехови листи.
И тъй — по-бляскава от всякога,
със сребърни звънци, покрита с клони,
като описана от Омир,
ще тръгнеш към селцето с бели облаци,
докато там една мома, несмяла се до днес,
ще плаче и ридай, задето я омъжват.

Ах!
Да можеше веднъж през хилядите пъти,
когато возиш цяла купа снопи
за кръглия харман на пладне,
да хвърли слънцето едно
огромно разгневено копие,
та да запали твоето търпение,
да се стопи във пламъците полската ти мъка,
да се строшат със трясък скобите железни
и гвоздея на робството да се покаже.
И както пушека ти ще се бори с вятъра,
и пепелта ти ще се ръси по света,
криле орлови да израснат върху колелата ти,
да станеш колесница на орела
и сякаш зърнали червени, огнени байраци,
да подивеят биковете ти
и да се хвърлят през полето.

Превод Иван Радоев

ПОТОП

Как стана тъй, че се отвори такваз дълбока пропаст?
Аз молех само малко дъжд да падне
за нивите, където и корените станаха на камък.
И ринеха животните пръстта с муцуните си и ревяха
за малко влага.
Наистина помолих аз дъжда, без да помисля,
но с толкоз жар
и със различни магични заклинания;
помолих аз за малко дъжд,
тъй като знаех, че изстрадалата ми душа
нямаше покрив,
прозорците бяха разбити от ветровете.

Но как щяха да се напоят толкоз умиращи градини,
как щяха да се измият толкоз изпратени огради,
толкова храсти изгорени от вятъра пустинен?

Аз не пресметнах колко вода могат да носят облаците
и как горещо те желаят да се разкъсат и излеят,
и ето че сега съм потопена
в дъждовните води, залели къщата,
рибите плават в стаите,
а жаби крякат по всички сушини,
кал отвратителна навсякъде —
и тя ме предизвиква да скоча в нея, а ми е гадно,
и калната вода се вдига все нагоре.

И аз, от паника обзета,
развявам едно знаменце високо
от най-високото дърво.

Превод Хрисула Паскалевска

ВЪРНЕТЕ МИ

Върнете ми вчерашните часове,
полузатворената стая,
пътечката.
Върнете ми съкровището на мига,
той като пясък се изплъзна между пръстите ми,
върнете ми усмивката,
която толкоз смело цъфтеше и сред зима,
върнете ми неизброимите целувки, които разпилях:
по всенародни сборища,
да ги ушия в топло облекло,
защото пред вратата ми дете от студ трепери.
Върнете ми сълзите, които разпилях
за чуждите страдания,
да се изкъпя в тях и блесна,
като след дъжд топола,
върнете ми прекрасните мечти за другите,
които аз превърнах в знамена за млади и за стари
Гладувам!
О, кой ще ме приеме като гълъб сив,
търсещ трохички по асфалта,
кой ще ми съчувствува, колкото ми е нужно,
като ме види как тичам, за да преваря времето,
като ме види
как се старая, наелектризирана от наградата,
за да приветствам собственото си щастие дори,
на върха на внезапно безумие,
да пия и да се напивам от изворите
на тайната на моето присъствие
в света…