ОТ ЕВОЛЮЦИОННА ГЛЕДНА ТОЧКА“

Духовно погледнато, в земния ни живот между раждането и смъртта възприятието на обкръжаващия ни свят е като едно външно явление, като една илюзия, една Майя (индуистко понятие, означаващо забулване на истинския единен Аз. Майя не е нито истинна, нито неистинна).

Тази илюзия ние пренасяме в нашето Азово същество, в нашите спомени, и в известен смисъл я превръщаме в наша собственост. И така, докато разглеждаме и проучваме света, той застава пред нас като илюзия, която след смъртта изчезва и се появява под други форми, така че ние я изживяваме не вътре в нас, а пред нас и около нас.

Ако обаче в земния си живот между раждането и смъртта човек би възприел света не като илюзия, ако не би могъл да изживее тази илюзия, тогава той не би могъл да стигне и до свободата. Развитието на свободата е възможно само в света на Майя, в света на илюзията. Аз вече обърнах внимание върху това в моята книга „Върху загадките на човека„. Там посочих, че всъщност светът, в който живеем, светът на нашите изживявания, може да бъде сравнен с образите, които гледат към нас от едно огледало. Практически те не могат да ни бъдат наложени, те са именно образи, илюзия, Майя. И по този начин светът на човешките възприятия също остава една илюзия, една Майя.

И все пак човек е вплетен в света не само чрез илюзията. Тя го вкарва в привидния сетивен свят само доколкото той борави със сетивата, които изпълват неговото будно съзнание. Ако обаче се обърне към своите инстинкти, към своите страсти, към своя темперамент, към всичко, което се надига от дълбините на човешкото същество – но без да преминава в отчетливите ясни представи на будното съзнание – тогава човек вижда, че всичко това съвсем не е илюзия. То е вече действителност, но една действителност, която не може да бъде обхваната от сегашното съзнание. Между раждането и смъртта – макар и без да го познава – човек живее в един истински свят, само че този свят не е в състояние да му даде свободата. Този свят може да вложи в човека поробващи инстинкти или неотменими вътрешни необходимости, обаче той никога не позволява на човека да изживее свободата. Свободата може да бъде изживяна само в един образен свят, само в света на Майя. И за да развием свободата, пробуждайки се, ние трябва да влезем именно в този илюзорен, образен свят.

Но как изглеждат нещата между смъртта и новото раждане? В последните лекции споменах, че тогава човекът възприема не този външен свят, който се простира тук между раждането и смъртта, а в периода между смъртта и новото раждане, човекът възприема самата човешка същност; тогава той отправя взор в дълбоката вътрешна същност на човека. Обективният свят за човека – това е вече самият той, самият човек. Това, което тук на Земята е утаено и скрито, в духовния свят се разбулва и открива.

Обаче в нашата епоха е така, че на човека е разрешено да живее в Майя само между раждането и смъртта. Днес човек не стига до там, че по времето между смъртта и новото раждане да живее в Майя. Прекрачи ли през Портата на смъртта, ако мога така да се изразя, той пада в примките на необходимостта. Както тук на Земята човек се чувствува свободен в своите възприятия и във волното движение на своя поглед, свободен да оперира със своите понятия, така и след смъртта той попада в един свят на несвобода. В известен смисъл, там той ще бъде изтръгнат от видимия сетивен свят. И в този интервал от време той би възприемал нещата така, сякаш е хипнотизиран от всяко отделно сетивно възприятие, сякаш е разкъсван от всяко сетивно възприятие до степен, че да не може по своя воля да се освободи ни най-малко от тях.

Ето, в това развитие навлезе човекът от средата на 15 век. Онези божествено – душевни светове, разположени зад земната илюзия, напълно изчезнаха. Оттогава стана така, че веднага след смъртта, т. е. между смъртта и новото раждане тези божествено-духовни светове улавяха човека по такъв начин, щото спрямо тях той не можеше да запази никаква самостоятелност. И аз казах, че само ако човек действително развие свобода в този земен свят, с други думи, ако ангажира цялото си същество в земния живот на Майя – само тогава той ще може да пренесе нещо от себе си през смъртта. Но за това е необходимо и друго; трябва само да посочим още една съществена разлика между нашите днешни възгледи и тези на древността. Независимо дали разглеждаме цялото човечество или пък само посветените и Мистериите на древността, необходимо е да припомним, че основният мироглед тогава беше ориентиран съвсем иначе, отколкото днес. После, от средата на 15 век насам човек застина на едно и също равнище; според тогавашния начин на мислене той започна да си изработва представи за развитието на Земята и на човешкия род, но такива представи, които да обясняват задоволително началото и края на Земята – такива представи му се изплъзваха.

Бихме могли да кажем, че човек следваше, а и сега следва една определена линия на развитие. И какво прави той? Той се вглежда назад исторически, вглежда се назад и геологически. Но по този начин човек съчинява само хипотези. Като начало на Вселената той поставя една първична мъглявина, за която смята, че е материална формация. После от нея се развиват – т. е. не че се развиват, но човек си въобразява, че се развиват – по-висшите природни организми, растения, животни и т. н. И в хода на времето, според днешните си материалистични представи, виждаме как човек издига глас и предупреждава: накрая ще стане така, че Земята ще загине от топлинна смърт – отново една хипотеза.

Защото човекът – в известен смисъл – наблюдава само един нищожен отрязък между началото и края. За днешния човек това начало и този край се губят като безконтурни и занемели образи. В древните епохи съвсем не беше така. Благодарение на откриващия се божествено-духовен свят, в древните епохи хората имаха твърде екзактни представи за началото и края на Земята. Ако се обърнем към Стария Завет или другите религиозни учения на древните, ще установим, че хората си изработваха съвсем други представи за началото на света, разбира се, според вида, който те можеха да имат тогава; и според тези представи, човек можеше в значителна степен да осмисли своето битие именно като жител и поданик на Земята. Ала от хипотезата на Кант-Лаплас, от първичната мъглявина на Кант-Лаплас никога не може да се изведе човешкият живот тук, на нашата Земя.

Но как стояха нещата с тези хора, които можеха да разбират историята? За тях историята представляваше това, което става между възникването и умирането на Земята, това което има своя смисъл чрез представите за Земното начало и Земния край. Вземете която и да е езическа космология и Вие ще можете да си представите историческия развой на човечеството. В посока назад Вие ще стигнете до времената, през които Земята възниква и изгрява в обкръжението на един божествено-духовен свят. Историята има своя дълбок смисъл.

Тя има своя смисъл също и след края на Земята. И ако в мисленето и религиозното чувство на последните столетия от нашата цивилизация се запази най-вече представата за Земния край, то историческото разглеждане на Земното начало изостана сериозно. Обаче в този случай ние сме като затворени в прегръдката на Земята, без да виждаме нищо извън нея. Кант-Лапласовата теория и топлинната смърт напълно зазиждат пътищата ни към просторите на Космоса.

Съвременното човечество – общо взето – живее точно в това състояние на съзнанието. Но тук то е застрашено от голяма опасност. Така, както са поставени нещата, човечеството не успява да се вживее в света на феномените, не успява да намери мястото си в света на Майя. То пада в примките на необходимостта, онази вътрешна необходимост на инстинкти, нагони, страсти. И каква нищожна част от свободната импулсивност на мисленето се осъществява днес! Обаче колкото повече не достига свободата в този свят между раждането и смъртта, толкова повече в света между смъртта и новото раждане върху човека ще се стовари хипнотизиращата принуда на несвободата, на необходимостта.

Така че човекът е застрашен от опасността, прекрачвайки през Портата на смъртта да не пренесе своето собствено същество, понеже в Земния сетивен свят той не е развил свободата, а е развил нещо, което го вкарва в принуда, нещо, което го втвърдява. Занапред божествено-духовният свят ще се открива пред човека по друг начин, а не както в древността. В древността човекът можеше да мисли за началото и края на Земния свят и без да напуска физическия план, той спокойно включваше в него и духовното; физическото и духовното съществуваха като едно цяло. Но с течение на времето ставаше така, че вместо от идеите за началото и края на Земята, човекът все повече и повече черпеше от духовно протъкания център на събитията. В Старозаветното сътворение на Земята човекът виждаше обезпечено и своето собствено битие.

В езическите космогонии също проличава израстването на човешкия род от един божествено-духовен свят. Но всъщност идеята за края на Земята далеч не е така вярно запазена в онези представи, които имаме за гибелта на света. Ето защо днес ние сме длъжни да стигнем до едно правилно разбиране на Голготската Мистерия – Разпятието на Христа и да виждаме в нея средищната точка от Земното развитие, обединяваща отново божествени и земни сили в единно цяло. Човекът – правилно разбран – трябва да премине през Мистерията на Голгота, както това направи самият Бог. Така нему се дават изгубените представи за сътворението и гибелта на Земята, макар и те – според Мистерията на Голгота – да са твърде различни от по-ранните представи за началото и края на Земята.

А сега: пренесете се за миг във възникването на една езическа космогония. Днес господства мнението, че тези езически космогонии са измислици на народите. Хората казват: както днес човек свободно свързва и разделя своите мисли, така и хората са сглобявали някога своите космогонии. Но това е дълбоко погрешен университетски шаблон. Нещата са изглеждали съвсем иначе: човекът беше така дълбоко поставен в световете, че той не можеше да има друга представа за тяхното сътворение, освен тази, която после залегна в космогониите, в митовете.

До космогониите човекът достигна по необходимост, а не в свобода. Той трябваше да прикове поглед в сътворението на световете, той не можеше да подмине това. И днес ние много трудно можем да си представим как с инстинктивното си ясновидство човекът е задържал пред своята душа идеите за сътворението и гибелта на Земята.

Да, така е: днес човекът не може да застане пред Мистерията на Голгота по този начин. И в това се състои огромната разлика между християнството и древните божествени учения. Когато човекът поиска да намери Христос, той трябва да го намери в свобода. Той трябва да застане напълно свободен пред Мистерията на Голгота.

Космогониите принуждаваха човека. Мистерията на Голгота не принуждава никого.

До една такава свобода днес човекът ще бъде доведен само чрез това, което тези дни аз определих като активност на антропософското духовно-научно познание. И ако един пастор си въобразява, че би могъл да получи „Хрониката Акаша“ в едно „луксозно илюстрирано издание„, и без никаква вътрешна активност продължи да оперира с понятия, вместо да развие образи, с това този пастор само показва, че е склонен към езическо, а не към християнско светоусещане; защото до Христос човек трябва да стигне в свобода. Чрез Мистерията на Голгота – ако човекът я изживее правилно – той ще бъде в известен смисъл откъснат и освободен от света. И какво произтича от тук?

Първо: сега човекът може да живее в света на илюзорните възприятия, защото в този свят вече струи нещо, които го води към един духовен център, към духовното битие, гарантирано в Мистерията на Голгота. Другото обаче е: понеже началото и краят са изличени за човешкото съзнание, историята изгуби целия си смисъл; сега тя отново получава смисъл чрез този духовен център. Човекът ще се научи да разбира как всяко събитие преди Мистерията на Голгота е устремено към Мистерията на Голгота и как всяко следващо, ново събитие произтича също от тази Мистерия на Голгота.

Историята отново получава своя смисъл, докато иначе тя остава само един илюзорен епизод, без начало и без край. В същото време, когато заради човешката свобода външният сетивен свят израства като примамлива илюзия пред човека, историята се превръща в илюзорен епизод без какъвто и да е център на тежестта. Тя се разтваря в небулоза, в замъгленост, както и Шопенхауер го потвърди в своите съчинения. Чрез вникването в Мистерията на Голгота се поражда това, което иначе е историческата Майя; поражда се вътрешният живот, историческата душа, и то тъкмо тази, която е свързана с всичко, от което съвременният човек се нуждае и на което може да разчита, за да изгради живота си в свобода.

Преминавайки през Портата на смъртта, човек разбира великото учение за свободата. Той се обръща към Мистерията на Голгота и тя хвърля в живота му онази светлина, която трябва да озари всичко, което е свобода в човека. И човекът може да се спаси от тази опасност, да падне – отвъд смъртта – в примките на необходимостта, едва след като тук, в света на Майя, е имал възможността да постигне свободата. Макар че повечето хора пренебрегват свободата, не я развиват, а се отдават на своите инстинкти и нагони. Едва когато се извиси до истинска религиозна изповед, която е съвършено различна от религиозните чувства на древните, едва когато – в пълна свобода – тази религиозна изповед изпълни цялата му душа, едва тогава човек стига до пълното изживяване на свободата.

Някога човекът се взираше нагоре в небесните простори, обаче той нямаше предвид това слънце, което днес хората сочат в небето; това слънце, за което днешните физици вярват, че се носи из Всемира като гигантско газово кълбо. Аз често съм споменавал, че физиците биха били буквално смаяни, когато вместо предполагаемото от тях газово кълбо, те намерят там едно негативно пространство, пренасящо ги за миг не само в Нищото, но и далеч отвъд Нищото. Това, което днес материалистичната космология твърди, е чисто фантазьорство. Хората в древните епохи бяха далеч от подобно светоусещане и те никога не биха могли да си кажат: ето го слънцето, ето го това газово кълбо, понесено от въздуха. Не, за тях Слънцето беше духовно Същество. Обаче за един истински наблюдател на света то и днес е такова: едно духовно Същество, което човешкият поглед възприема като физическо слънце само в илюзорния свят на сетивата.

В Слънцето, древното човечество възприемаше това централно духовно Същество, което по-късно щеше да се появи като Христос. Когато древното човечество говореше за Христос, то отправяше своя поглед към Слънцето и призоваваше Слънцето. Когато новото човечество говори за Христос, то не трябва да отправя своя поглед към Небето, а трябва да го отправя към Земята; новото човечество е длъжно да търси Слънцето в Човека на Голгота. Трябва, трябва да настъпят такива епохи, през които няма да се изграждат материалистични хипотези за началото и края на Земята, а ще се тръгва от познанието за Мистерията на Голгота и това познание ще обхваща с духовния си поглед цялото космическо развитие.

В лицето на външно-озаряващото Слънце древният човек възприемаше извънземния Христос. С правилното вникване в Мистерията на Голгота днешният човек може да възприеме Христос като бъдещото Слънце, към което е устремена нашата Земна планета. Ето как сияе то навън в света, ето как сияе то и в историята – навън физически, в историята – духовно: Слънцето там, Слънцето – тук!

Да, скъпи мои приятели, ето какво се получава когато погледнем към Мистерията на Голгота от гледище на свободата. И новото човечество – ако то иска да се изтръгне от упадъчните сили и да влезе в правия път на своята еволюция – е длъжно да се извиси до това гледище на свободата.
Но всичко трябва да бъде разбрано дълбоко и основно. И това познание няма да бъде абстрактно или теоретично, а едно непосредствено познание, изживяно като чувство. Християнството, за което говори Антропософията, е не просто едно насочване към Христос, а едно цялостно проникване с Христос.

Разликата между древната теософия и Антропософията никога не трябва да бъде забравяна. Тази разлика е ясна, нали? Навсякъде в теософската литература Вие ще намерите старите изтъркани приказки от езическите космологии, които вече не съответстват на съвременния човек; наистина тази литература му говори за началото и края на Земята, обаче за него нещата са променени. И какво липсва на тези съчинения? На тези древни теософски съчинения им липсва именно центърът, средищната точка, липсва им Мистерията на Голгота. И тя им липсва много по-силно, отколкото дори на външните естествени науки.

Антропософията носи в себе си една напредваща космология, която не премахва, а постоянно притегля и всмуква в себе си Мистерията на Голгота. И ето как цялото развитие – както назад до Сатурновата епоха, така и напред до Бъдещия Вулкан – се осветлява именно от познанието за Мистерията на Голгота. Необходима е само добрата воля да признаем тази принципна противоположност и тогава не може да съществува вече никакво съмнение върху различията между древната теософия и Антропософията.

И когато така наречените християнски теолози все отново и отново искат да свържат Антропософията с теософията, това произтича изключително от обстоятелството, че тези християнски теолози не разбират твърде много от самото християнство. Наистина е многозначително как добрият приятел на Нитче, известният базелски теолог Овербек написа една книга върху християнската същност на модерната теология, в която търсеше доказателства за това, че модерната теология – а също и християнската теология – всъщност е престанала да бъде вече християнска. Така че можем да кажем: в случая дори външната наука ни обръща внимание върху това, че модерната християнска теология не разбира нищо от християнството, не знае нищо за християнството.

Да се изживее единствено свободата – това би отвело човека долу в пропастта. Неговият единствено сигурен водач в полета му над тази пропаст, може да бъде само Мистерията на Голгота.

От ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ в „Антропософията като Космософия – част 1“
Дорнах, 16 Октомври 1921