Един ден дядо Мирко повика Андрея и му рече:
– Синко, дойде ми времето да си замина, в онзи, другият, по-добрият и вечен свят.
Синът му понечи да го прекъсне, но старецът махна нетърпеливо с ръка и продължи:

– В събота сутринта ще умра. В неделя ще ме погребете. Ама искам гробът ми е да е горе, на хълма, на Кораба.
Андрея знаеше на кое старият му баща казва Кораба. Всички го знаеха – върха над селото. За тоя връх се носеха какви ли не приказки и дивотии…
– Да, ама, тате, знаеш, че си има гробища. Няма да позволят.
Старецът упорито повтаряше:
– Там, там да ме погребете, инак сам ще отида!
Андрея не обърна внимание на заканата на баща си, пък и не му повярва, че ще умре.
Дядо Мирко умря в събота сутринта, точно както го предрече.
Докато жените подготвяха мъртвеца за дългото му пътуване, Андрея отиде при кмета Йордан и притеснено му разказа за странната молба на баща си. Кметът се запъна. Удари го на молба Андрея. Кметът остана неумолим – има си закон, ще се спазва, ако всеки започне да погребва, където му скимне, къде ще му излезе краят?!

В неделя поеха да погребват мъртвеца – в гробищата.
Всичко си вървеше както винаги – опя го поп Запрян, сбогуваха се и дойде ред да спуснат ковчега в прясно изкопания гроб.
Промушиха от двата края на ковчега въжето и затикаха го към гроба.
Ковчегът се озова над гроба и спря.
Не слиза надолу.
А нищо не го крепеше!
Андрея побледня, а поп Запрян размаха заплашително кръста, сякаш гонеше някой невидим.
Хората се вцепениха, не смеят да гъкнат.
А ковчегът си стои на нивото на земята, не слиза надолу, както му се полага.
– Отпуснете въжето, де! – кресна кметът.
И двамата мъже, които държаха въжето, уплашено го пуснаха на земята.
Ковчегът си остана пак така – седеше си над празния гроб и на нищо не се крепеше.
– Ами сега! – изплака Минка, жената на Андрея.
– Нещо сбъркахме, хора-а-а! – приплака дядо Стоимен.
– Кметът е виновен, кметът! – посочи го гневно с пръст Андрея.
Всички извърнаха глави към кмета.

Той се видя в чудо – ей че скандалче се заформи! И сега излиза, че вината е изцяло негова, но как да разреши да се заравя човек насред планината – има си наредби, има си разпоредби, правилници и закони има в тая държава и той е длъжен да ги спазва! Да, но като стана тъй с този проклет мъртвец, сега какво да прави? Да остави човека непогребан е грешно! И кметът Йордан набързо взе решение:
– Вдигайте ковчега.
Издърпаха го встрани от зеещия гроб – положиха го отново на земята.
И го понесоха, качиха го на върха, на Кораба.
Там набързо изкопаха друг гроб и ковчегът потъна в него.
Зариха гроба, тръгнаха към дома на дядо Мирко – да му отдадат последна почит като хапнат и пийнат, както си му е редът.
Като цокнаха някоя и друга ракия, развързаха се езиците, задрънкаха се врели-некипели.
Пръв почна кметът Йордан:
– Проклет си беше като жив, проклет си остана и като умрял дядо Мирко, ей!
Закимаха, съгласиха се, друг път такова чудо не бяха виждали, пък даже и чували – ковчег да виси във въздуха.
В късна доба запяха, че и заиграха една луда ръченица…
– Ще кажете, неприлично, ама то така е правилно – редеше дядо Стоимен, клатушкаше се ухилен, май беше пиян до козирката, то колко и му трябва на човек като него – една шепа душа носи в мъничкото си спаружено от старост телце…

Андрея побутна старчето и го дръпна да седне до него:
– Я кажи що поиска тате да го погребем там?
Дядо Стоимен избърса потта от челото си с длан и попита стреснато:
– Че не ти ли е казвал?!
– Не-е! – отрони Андрея.
– Ми-и-и-и! Оттам ще почне възкресението, оттам ще дойде спасението – зареди напевно старчето. – Ще се яви дух в ризница и шлем, и ще ни повика – елате! И ние ще тръгнем, тъй както сме вървели нявга подире му. И като вървим, вървим, ще стигнем до Обетованата земя!
Вървели сме и пак ще вървим.
Пътували сме и пак ще пътуваме.
Пристигали сме и пак ще пристигаме!
И няма край нито пътят,
нито денят,
нито нощта,
щото има място такова, където те стават едно цяло, и местото е озарено в бяло, а бялото е най-високото, то е туй, което поповете назовават рай небесен, ама то не е никакъв си рай, а безкрай…
– Дрън-дрън! – перна го ласкаво зад врата кметът Йордан и смигна на Андрея. – Колко съм го слушал дядката, с часове може да ти дрънка врели-некипели! Ти май здравата цокна, а, смок!
Дядо Стоимен млъкна и огорчен поклати глава:
– Тъй ще си останете нито риба, нито рак, щото не слушате туй, което ний сме проумели, е-е-ех!

Андрея стана и се опря на перваза на отворения прозорец.
За първи път си даде сметка, че може пък нищо да не е забравено, а да се спотайва в главите на такива чудаци като дядовците.
Пролази го тревогата – ами ако е истина?
А над селото, като страж и храм едновременно, се извисяваше Кораба и сякаш му кимна в знак на съгласие.