Това е приказка за самия живот, за невероятната му способност да се бори със смъртта, и побеждавайки я, да се възражда и да започва отначало!

Растеше някога в една запустяла градина старо крушево дърво. То имаше дебел ствол с напукана кора и огромни, перести клони. През нощта то приличаше на голям великан, вдигнал към небето мощните си ръце, сякаш за да сграбчи някой преминаващ облак или дори самата луна. Така изглеждаше през зимата, когато нямаше ни едно листо. Но през пролетта беше различно. Тогава то цялото беше отрупано с уханни снежнобели цветове, които привличаха безброй пчели. А през есента, под тъмнозелените му листа зрееха едри жълти плодове.

Дървото беше доволно от себе си, защото даваше на света това, за което беше създадено. И изпитваше истинско щастие, когато уличните хлапета прескачаха трънливия плет, за да си наберат от неговите сладки и сочни плодове.
Някога в същата тази градина имаше и къща – почти толкова стара, колкото и самото дърво. Но слънцето, дъждовете и най- вече времето я бяха превърнали в купчина от камъни, греди и хоросан.

Навремето в нея живееха старци, които все чакаха своя син. Но той, явно доста зает със собствените си дела, все не идваше да ги види.
Накрая възрастните родители се поминаха, така и не дочакаха сина си.
Сега хората разправяха, че той скоро щял да дойде и да построи нова къща в градината.
И той наистина дойде. Обиколи няколко пъти запустелия двор, спря се за малко пред останките на своя роден дом и си отиде.
Но след няколко дни се върна.
Водеше със себе си група работници, които щяха да построят новата му къща. Тогава настъпи решаващият момент стопанинът да покаже къде точно желае да бъде новият му дом.
– Ето. Тук – рече той. – Точно тук, където е била старата къща.
– В такъв случай, господине, ще трябва да отрежем крушевото дърво – каза главният майстор, който явно щеше да ръководи строежа.
Стопанинът погледна дървото, измери го с поглед отдолу до горе и рече:
– Щом се налага, отрежете го. – И без друго е прекалено старо – от него ще излезе голям куп дърва, от които ще слагам в камината през студените зимни месеци.

Тези думи накараха дървото да изпита болка. Да , болка – защото не само ние, хората, сме способни да имаме чувства.
Цветята, дърветата и животните също са надарени от природата да чувстват, макар и по различен начин.
Страданието и болката са им толкова познати, колкото и на самите нас.

Крушевото дърво изпитваше страх, който се превърна в ужас, когато острият трион се впи безжалостно в кората му.
То не можеше да се отскубне и да избяга, защото яките му корени го държаха здраво приковано към земята. Не можеше да извика, а само скърцаше и приемаше болката навътре, дълбоко в себе си. Страдаше и не разбираше защо хората постъпват така жестоко. Толкова години наред то щедро им даваше всичките си плодове, а те вече не го искаха.

Трионът се впиваше все по-дълбоко и когато стигна до сърцевината му, дървото осъзна, че е излишно да се съпротивлява.
Сбогува се с небето и слънцето, с почвата, която го хранеше – отпусна се на една страна и с грохот се срути на земята.
Дървото лежеше върху потрошените си клони и си мислеше:
– Сега ще ме нацепят на парчета… после стопанинът ще ме изгори в камината и аз ще се превърна в пепел. Да, това е краят ми.

И крушевото дърво наистина беше нацепено, изгорено в огъня и пепелта изхвърлена.
Но това съвсем не беше краят му, защото в градината беше останала част от него – един голям пън с дебели корени, които здраво се бяха вкопчили в земята.
И рано напролет от този пън израсна висока и жилава издънка, която след няколко години се превърна в младо крушево дръвче!.Земята го хранеше, небето го поливаше, а слънцето караше плодовете му да зреят.

Това беше кръговрат! Небето, слънцето и земята знаеха, че абсолютен край не съществува. В живота има само периоди, които приключват, но след тях винаги идва нещо ново. Хората напразно се страхуват от смъртта, защото и ние самите също като дървото си имаме невидими корени, които винаги ще ни връщат за нов живот, като старото крушево дърво…