Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.
Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?…
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
– Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото – седлото,
за черния й шал – камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
– Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
– Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
– Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
– Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.
Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.
Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха се мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.
ИСТИНА
Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!
От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът,
и шапката ми даже.
Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?
Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!
Превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев